понеделник, 15 септември 2014 г.

Първият учебен ден

Нови дрехи, обувки, прическа. Нови тетрадки, химикали, учебници. Химикалите вероятно ще бъдат загубени още преди да дойде време на писането, а учебниците скоро ще бъдат наблъскани под чина - пренебрежително, с наполовина изяден сандвич помежду им. За някои ново училище, нов клас, нови хора - другите вече си упражняват погледа тип: "Пак ли ти, бе?!" Нова учебна година - в началото малко по-лъскава и подредена от предишната, ама иначе досущ същата. Днес, на 15-ти септември, така удобно падащо се понеделник /нали се сещате, че ако беше неделя, ваканцията щеше да е с цял един ден по-дълга/, е време да се направим на примерни - поне за ден, понеже тази година ще е различна, тази година ще учим. Да се изявим като лошите от самото начало - та нали сме над тази институция. Да гледаме плахо и да чакаме денят да отмине, а после и цялата учебна година - просто не сме достатъчно готини за нещо повече. Да преписваме домашни, да наизустяваме уроци, да псуваме учители и да обвиняваме. Родителите, децата, учителите, системата, учебниците - ей, толкоз топки и в часовете по физическо не се прехвърлят! Книжарниците са едно малко бойно поле - за знание, ама и за точно ей онази тетрадка. Автобусите преливат, някои са въодушевени, на други им пише "не ми пука" на челото. О да, определено е време! Време е обаче и за по-добро отношение към учителите, книгите, знанието и да, дори към онази лошата - системата. От всички нас - не само от учителите, "защото това им е работата". Време е, поне днес, и за едно благодаря.

Ако сте чели по-старите ми публикации, вероятно знаете, че не бях най-големият фен на училището. Уж ме бива да съм кротка, ама определено се разделихме с гръм и трясък. В последните си две седмици там успях да събера първата си и единствена двойка, рев, извинения, обвинения, тестове, изпитвания и после повторни изпитвания.  Оттогава досега доста неща съм постигнала - престижен университет, добри оценки, публикувани статии, прием в програмата за обмен, Австралия! И всичкото това, ама ептен всичкото, можеше да не ми се случи, защото някой реши, че аз просто няма да имам 6 по литература. Не че нямах оценки като за шестица, но училището явно наистина не е само въпрос на оценки! Ех, какви преговори бяха - изкушавам се да направя сравнение със сцени от гръцката митология, ама айде, ще се доказвам друг път. И накрая един бележник, подаден с думите: "Не я заслужаваш!" На матурата изкарах 5.98 - някой възкликна: "Еми то, казах ли ви аз, че не е за шестица?!" И да, вероятно съм била единствената ученичка, която съобщи на родителите си през сълзи, че е изкарала, видите ли, 5.98. Още помня как плаках на пътя на село - а тая една точка, която ме раздели от заветното 6.00, едва ли ще я забравя.

И все пак - познавам невероятни учители. Нямах късмета да ми преподават, но знам, че ги има. И системата не ми се вижда толкова лоша - промивала ни мозъците, искала да ни направи всичките еднакви,  психясвала децата за оценки. Аз лично съм си добре - имам изградени характер, мнение, отношение към ученето. Знам, че в училищните стаи често тържествуват абсурди, ама пък и знам, че те не изчезват с биенето на последния звънец - слизаш по стълбите, изнизваш се от навалицата и ей ги пак същите абсурди, този път просто навсякъде. Все си мисля, че трябва да можеш да се справяш, да каляваш характера си, да се усъвършенстваш. Започнеш ли още от училище, после не че ще ти е по-лесно, но поне ще си по-уверен, по-сигурен във възможносите си.
Миналата година преподавах в шотландско училище, а в университета горе-долу успях да преценя кой какво е научил от училище. Без грам съмнение бих казала, че българите имаме много по-широка и богата култура на знание. Там география, математика, химия и т.н. учиш единствено по избот. Харесваш си два-три предмета и туй то. Сега живея с бразилка, швед, англичани и американка. Те не знаят нищо за България. Аз, както и мнозинството българи, веднага може да кажем по нещо за техните страни. Кой повече, кой по-малко, ама можем да ги намерим на карта. Може би е предимството на малката държава - в училище ни карат да учим за всички останали. Първата година в университета трябваше да ходя на задължителни упражнения по математика - чувствах се като в десети клас, докато останалите гледаха изплашено при вида на квадратно уравнение. Има толкова много интелигентни млади българи - става ми мъчно, защото ако бяха в Шотландия, нямаше да се налага да събират средства за олимпиади по фейсбук. Но може би и точно това, че е трудно, че не ни се дава всичко наготово, това че ни изпитват и ни пишат оценка, без 9834 опции за поправка, ни прави по-силни, по-устремени.

Моят първи учебен ден беше още през юли. Утре имам изпит, а в сряда трябва да предам голям доклад. Много за четене, много за писане, а в мислите ми не спира да ехти първият звънец. Представям си как моите учители сега посрещат други ученици, представям си как някои ги гледат с пренебрежение, други им се усмихват, трети дори не са отишли на първия учебен ден. Все слушам как учителите не са същите, децата и те - "а едно време не беше така". Едното време мина, дойде друго. И в него сме всички заедно - децата, родителите, учителите, системата. Всеки със своята отговорност - да, някои ще се трудят повече, за да компенсират недостатъците на другите. Това не означава, че трябва да се чувстваме прецакани или още по-зле - да спрем и ние да работим. По-лесно е да се сърдим и да обвиняваме. Но колко по-хубаво би било, ако всички се учим - заедно, всеки ден. Ако, вместо критика, предлагаме знания и посока за развитие. Ако, когато сме недоволни, търсим път до позитивна промяна. Да, хубаво би било. И може да бъде!

Днес някои от вас ще изпратят ученици, други сами ще прекрачат училищния праг. Трети просто ще се възмущават от претъпканите автобуси. Неодобрителни погледи ще се разменят срещу невъздържан смях - сигурно ще срещнете някои от тях днес из града. Отговорете с усмивка, с благодарност. Имаме много, а от училището може да получим още повече. Просто и ние трябва да дадем от себе си.

събота, 16 август 2014 г.

Най-сините очи


Мила бабо,

Имаш най-красивите сини очи, които съм виждала! Понякога забравям колко са сини. Ще те помоля за нещо, ти ще ме погледнеш, ще кажеш: "Да, миличка", а аз ще загубя думите
си някъде из твоите синеви. А дядо сигурно целият се е губел там.

Обичам да те слушам - да ми разказваш за младините си, за дядо, за родата. Ухажвал те някакъв управител на фабрика, важна клечка. Като те питах какво е станало с него, ти на секундата отвърна: "Как какво - отказах му!"
 - Защо, бе бабо, нали фабрика имал?
 - Е, имаше, ама не беше като дядо ти хубав!

Мила бабо, ти си баба в най-истинския, най-съкровения смисъл на думата. Катми, питки, приказки и истории - всичко поднасяш с толкова много обич и доброта.Винаги ни угаждаш на капризите. Често готвиш поне три различни манджи, сипваш прекалено щедри порции, а после сядаш някъде встрани - да ни гледаш, пък като си тръгнем, ще си направиш попара. Знаеш кой какво обича да яде и поддържаш артикула наличен, за всеки случай. Пък ние понякога нарочно те изненадваме, за да те дразним с "ее, бабо, гладни си останахме!" Тогава изчезваш нанякъде, чува се ровене, трополтене - накрая се появяваш победоносно я със сирене, я с компот - винаги намираш нещо!

Прибирайки се от село, често минавам да те видя - нося ти копър и магданоз, кални дрехи за пране и ти разказвам какво ново (старо) из село. Ти ме чакаш с каквото съм си поръчала - салата с повече лук, таратор с повече чесън, тиквички на фурна. Има и ориз да нося на мама, нещо с мръвки за тати, бутерки с орехи за брат ми и сестра ми. Обикновено поне едното си го изгорила, ама ние нали все закъсняваме - имала си време за втори опит. Все питаш: "Бива ли го?", а ако изядем по-малко от две порции си убедена, че не е наред, въпреки че ние те уверяваме иначе. Такава бъркотия като в твоята кухня в Пловдив, бабо, съм виждала само в твоята къща в Тюркмен. Тави и кръстословици затрупват столовете, на пода се търкалят картофи, нещо на котлона кипи, ти си се навела, упорито търкаща загоряла тенджера, а Коркут пак гони Джейлян. Веднъж си бях поръчала да ми направиш сок от ябълка - засилих се да влизам и чак се стреснах, когато вратата на апартамента не се отвори - заключена. След малко се появи и ти - ей бабо, имаше вид все едно от Мусала се връщаш, ама по целия път, не тарикатски с лифта. Питам те какво ти е, тихо прошепваш: "Чакай..." Влизаш и веднага лягаш, а в ръката ти торба с ябълки. Минути по-късно, все още задъхана, споделяш, че си обиколила целия квартал, за да купиш ябълки. "Ей сега, баба, ще ти направя сока, само малко да си почина." Става ми неудобно, казвам ти никакъв сок да не правиш, а да лежиш. И ти като скочи - като попарена! "Кааак?! Аз един сок ако не мога да направя..."

Като малка си била голяма белайджийка, все наперена и готова да отстоява своето. Разказваш ни, че си била толкова буйно дете, че не ти е останала палавост за по-късно. Бабо, не на нас тия, виждаме те как се услушваш, тихо-мълком - без да те усетим, нагласяш живота, както на теб ти харесва. И си толкова любопитна!
 - Къде тръгна, бе бабо,нали те болеше гърбът?
 - Е той винаги ме боли, няма само да лежа, я! Да видя!
 - Какво да видиш?
 - Ми ей там да видя какво има.
Напролет, като дойде на село за рождения ми ден, обиколи целия двор. Като ти казах да не ходиш нагоре, че е само трева, ти отвърна :"Оо, баба, аз вече бях там." Видиш ли чанта, задължително проверяваш какво има вътре - ако е кутия, ще я отвориш, ако е книга, ще я прочетеш. Много те бива да вървиш след някого - да видиш какво правят. Все да видиш - ама с очи като твоите - как да не искаш винаги да гледаш!

Лятото направи лозови сарми за мен и приятелката ми от Австрия - чакаше ни пред блока с тавата. Като ти представих Изабела, ти я прегърна и й каза: "Добре дошла, миличка!" Изабела настоя да ти кажа, че имаш най-сините очи, които е виждала. Не разбра какво й говореше, но после ми каза, че никой друг не я е посрещал толкова сърдечно. Ти поиска да покажа на Изабела твоя снимка като млада - "да види, че преди не само очите ми бяха хубави". Тогава забравих, но ето сега ще те види. Сестра ми носи първата снимка в портмонето си - а когато я видя за първи път, възкликна: "Ее, Йовка, ти и на младини си била хубава!"

Преди не разбирах какво е двама души да са едно цяло, струваше ми се странно, дори обидно. Чак след като дядо си отиде, разбрах, че вие двамата бяхте така - едно цяло. Погледна ли теб, очите ми започват да търсят и дядо.
Спомням си колко меко казваше "Илийчо" и как той ти носеше смокини и цветя от село. По-иначе гледаше, бабо, когато дядо беше до тебе. За снимка той ще те прегърне, а ти ще се изправиш, ще вдигнеш глава - имаше самочувствие на хубава жена. Винаги си била много скромна, но редом с дядо вървеше по-уверено. С дядо си отиде и част от тебе, но ти не се предаде - нали ти казвам, че още си силна и войнствена, не са останали тези ти качества само в детството. Приемаш живота, от време на време казваш "не ме бива вече", но иначе не се оплакваш. Знам, че ти се иска да ни помагаше повече, да можеше да шъташ като на младини, но не бъди тъжна, бабо. Ти винаги ни помагаш и винаги ще имаме нужда от теб. Аз вече мога да меся питки, добре ми се получават, но твоите си остават най-хубави - дори когато ги прегаряш и забравяш да сложиш сиренето. 

Семейството ти се разпръсна по света, но ти пак не се жалваш. Чакаш, посрещаш, изпращаш и после започваш отначало. Като разбра, че ще ходя в Австралия, извади някакъв стар тефтер с карта в началото - да ти покажа къде точно. Гледа, гледа и накрая каза, че ще идеш на главната да си купиш хубав голям атлас - "и скъп да е, пак ще си купя, да си отбелязвам всичките къде сте!" Преди малко се видяхме по скайп - отивахте на гробищата. От две-три седмици се каня да напиша тази публикация, направих си разпределение на задачите по дни и тази съвсем случайно се падна точно днес. Мъчно ми е, вече се насъбраха толкова много неща, които не успях да кажа на дядо. Чудя се дядо какво щеше да мисли за моето приключение в Австралия - или щеше да се хвали пред останалите дядовци, че чак до Австралия съм стигнала, или щеше да махне с ръка и да каже сърдито: "Мани я тая загубена Австралия - на другия край на света!" Мисля, че когато ни напусне близък човек, има момент, в който и ние, живите, избираме между живота, безцелното съществуване, че дори и смъртта. Гордея се с теб, бабо, че избра да живееш! Да се радваш, да плачеш, да те боли, ама да не се предаваш. По скайп все те питам дали ме чакаш, а ти решително отговаряш: "Разбира се, миличка! Аз тука се държа здраво, стоя и чакам!" Беше ме помолила, бабо, да направя албум със снимки за живота на дядо - не съм забравила. Ти събери старите снимки, пък аз после ще добавя от моите и като си дойда, двете заедно ще го направим.

Много те обичам, бабо! Всички много те обичаме! Последните месеци често пускаш тото - искаш да спечелиш, за да помогнеш на нас, да не трябва баща ми и майка ми да работят толкова много. Като те питаме как върви тотото, казваш: "Аа, не съм съвсем на загуба, ония ден спечелих 3 и 20, утре пак ще се пробвам." Колкото и да спечелиш, бабо, не може да се мери с богатството, което печелим ние, като те имаме в живота си. Недей да плачеш, времето бързо минава, скоро ще си дойда. Отсега си поръчвам таратор, ябълков сок и пържени картофи.

събота, 9 август 2014 г.

Стопани

 
 Три декара земя, 6 поколения хора. Земята - хем глинеста, хем камениста, напуква се под жаркото слънце и все пак ражда. Опърничава. Хората и те така. Баба често ми говори за родителите си, а брат й допълва историите. Понякога ми е трудно да си представя, че са вървели по същите пътеки, спели са в същите легла, копали са в същата пръст... Чудя се дали те пък са си представяли някой като мен да вършее из двора... Иска ми се да ги познавах отвъд снимките и преразказаните думи, да усещах присъствието и делата им на село. Преди накъдето и да погледнех, виждах само баба и дядо - тя му е малко сърдита, той й се усмихва под мустак. Виждах баща си като хилаво момченце с букет зюмбюли в ръка, себе си тичаща към бостана в горната градина - струваше ми се толкова далече.
С времето започнах да различавам следите на всички преди мен, усмихвах се доволно на всяко откритие. Дюшаме боядисано навсякъде без под краката на шкаф? Дядо - отвсякъде! Да му мисли мераклията да мести шкафа на друго място. Бетонен кол, заровен ужасно дълбоко и затрупан с камъни в радиус повече от метър? Бащата на баба. Песен за Трифон Зарезан на опакото на данъчна квитанция - пак дядо. Безупречните счетоводни книги със сметки до стотинката обаче са на родителите на баба. Заедно с поне 10-метровите черги, белите тъкани покривала и бродираните калъфки. Баба ги държеше в големия сандък, пазеше ги за "нови". Доколкото може да е ново нещо на 50 години. Аз ги наизвадих всичките, както казва баба, "гаче е Великден". Тупам ги, нагласям ги, местя ги ту наляво, ту надясно - все едно има кой да ми се скара, ако са сложени накриво. После измитам целия двор - професионално изпълнение, сериозно. 
 
Такъв стопанин съм аз - перфекционист в метенето, събирането на капнали сливи и горе-долу нищо друго. Почти безсмислени дейности - само след минути вятърът ще довее нови листа, като изкапат сливите, ще почнат да капят дюлите... Но за момент, само един кратък момент, слънцето се прокрадва през дантелените пердета, във въздуха още летят прашинки, а неизсъхналият под отразява светлината. Всичко свети - и къщата, и дворът... Имам чувството, че зад ъгъла ще се появи някой - баба, дядо - ще ме похвали. Подпряла съм се на метлата и чакам. Но по пътеките не се чуват стъпки и никой не идва. Тогава си представям, че отнякъде не чак толкова далече родителите на баба ме гледат - баба Дорчи се усмихва сърдечно, а дядо Никола кима одобрително. По принцип съм скептична към такива мисли, ама се сетих, че може метаческите ми страсти да са наследствени и баба Дорчи и тя да е обичала да е изметено. Та така, за всеки случай, ако някой гледа. 
 Копаейки из градината, често ми се налага да вадя големи камъни, останали от основите на старата къща. Това е къщата на първата снимка, на мен тя ми харесва повече от новата - ще ми се да не я бяха бутали. Нищо, някой ден къщата на моята земя ще прилича на нея. Хората пред нея баба не успя да разпознае, бебето май е брат й. На горната снимка пък са те двамата с майка си, отиват да носят яйца за Великден в съседното село, откъдето е родом тя. Дядо Иван си е същият и днес, веднага го познах - усмихна ми се по същия начин, когато видя, че съм окосила тревата и в неговия двор. В засмяното русо момиченце по-трудно разпознавам баба. Вече има и тъга в очите й, а понякога погледът й се рее сякаш много надалече.
Баба и дядо. Колкото родителите на баба са строели, бутали и пак издигали, разчиствали и променяли, толкова те просто пазеха.  През своите години стопанисване се стремяха да съхранят вече изграденото, добавяйки смърчове, асми, храсти. На мен ми липсва простора на слънчевия двор, все искам да е светло. В главата ми се прокрадват разни еретични мисли за рязане на възголеми дървета, а чуе ли ги, баба въздиша мълчаливо. Тя не е по рязането, все ще нагоди мераците си според наличната ситуация - например ягоди под орехова сянка. На мен ми се иска да действам със замах - да има място и за мен и моите мечти. А когато толкова народ се е извървял преди мен, оставил е по някой друг развален хладилник и купища стари дрехи, понякога трудно се събираме. Естествено, освен дежурните натурии, има и къде-къде по-ценни неща. Тях ще ги пазя.
Повечето от нас имат прекрасни спомени за своите баба и дядо - най-добрите стопани, нали? Спретнатата къща, прекопаният двор, вкусните гозби. На баба прегръдките, на дядо историите - всичко подправено с много залези, вкусове и аромати. Някои от вас може би отдавна не са ги усещали - но бихте ги познали веднага, ако пак ги срещнете, нали? Стопаните ви напуснаха и май взеха топлината и уюта със себе си. Не е същото, казвате. Къща, лъхаща само на спомени и въздишки, градина, която като че ли преди беше по-плодородна. Различно е, да. Но може да бъде различно и по хубав начин.

Ако се улавяте в мисли за това колко беше хубаво преди на село, а сега е празно и пусто... Знаете ли, може би е ваш ред. Ваш ред да сте стопаните, ваш ред да посрещате и да изпращате. Да очаквате с нетърпение, заедно с компотите всеки път да изпращате и по малко от себе си. Без това да ви притеснява, защото знаете, че имате още много за даване. По-трудно е - и на мен ми се иска баба и дядо да ме чакаха, щях да си играя ролята на добрата и трудолюбива внучка перфектно. Е, надявам се, че съм се справяла добре, докато ми беше време. Бабите и дядовците ни не винаги са били такива - някога и те са били внуците, дъщерите, синовете - те също са изпратили своите близки, за да ги виждат после само в сънищата си. И за тях вероятно не е било "същото" - баба винаги се мръщи на своите катми, защото тези на майка й били по-хубави. Но все пак са поели щафетата и са продължили. Аз много бързо станах от гост стопанин, хич го и не усетих. Сигурно някъде там, когато започнах да се карам на влизащите с обувки вкъщи и на ядящите в леглото. А по някои от чергите още си личат отпечатъците на моите кални обувки...

Сега аз правя катмите, компотите, губя битката срещу лепката и троскота, но нямам намерение да се отказвам от войната. Предпочитам да мисля, че стопанисвам повече от къща и двор - пазя спомени и истории, поддържам живец там, където той по принцип е на изчезване. Радвам баба, дядо Иван, няколко потенциални мними наблюдатели... И знам, че някой ден отново ще бъде не просто всичко, което е било, а и повече. Ех, както ме бива да съм стопанката сега, докато стана баба, вече ще се носят легенди за мене :). Малко страшно, много трудно и винаги вълнуващо. Заслужава си.

неделя, 3 август 2014 г.

Очи широко затворени

Нямам "умен" телефон. Засега просто не изпитвам потребност - имам си лаптоп, фотоапарат и стара нокия. Разсеяна съм и не искам да бера дерт за още една вещ, която мога да счупя или изгубя. Нямам нищо, ама нищо против модерните телефони - и аз някой ден ще имам. Признавам удобствата им, особено ме блазни възможността за добри снимки, без да се налага да мъкнеш минимум 4 кила техника. Ей така, колкото да уловиш емоцията, без претенции за някакво уникално качество. Знам, че съм изпуснала красиви моменти, знам, че някои от тях вече съм забравила - просто защото понякога ми омръзва да мъкна тежкия фотоапарат и да бъда тази "с фотоапарата". Нямам навика да говоря по телефона или да пиша съобщения - все не искам да безпокоя хората. Пък и те мен много не ме безпокоят - понякога ми става мъчно, че за три дни само баба ми се обажда веднъж - да ме провери дали съм жива и здрава на село. О да, и на мен ми харесва иронията - баба ми ме проверява мен жива ли съм. Този феномен брат ми и сестра ми го обобщават с "Ми то кво е твоя живот - едно семейство и един блог!" Пък техният живот щото прелива, ама за това след малко.

Старата си нокия използвам предимно за будилник, ама то и аз нали съм си припряна - все се будя преди алармата. Иначе и в Единбург, и в Бризбън обучението е организирано все едно всички имат смартфони, което поняка ме затруднява, ама са си бели кахъри това. Та така, на новите телефони съм си направо привърженик - виж, това, в което превръщат някои хора, не ми харесва.
И аз имам фейсбук, качвам снимки, понякога пиша. Рядко коментирам, по-скоро раздавам харесвания. Последните три години съм наистина благодарна за съществуването му - дори ми се иска приятелите ми да качваха повече снимки, да пишеха повече. Не ми трябват възвишени мисли и перфектни пози - просто ми харесва да знам какво се случва с тях. Усмихвам се, като видя засмените им лица, опитвам се да бъда съпричастна. Поне временно запълвам празнотата, която остава в мен всеки път, когато напускам България. Понякога обаче се случва да мерна някоя снимка на сестра ми, на приятелките й... и дупката пак зейва. /Навлизам в опасна територия!/ Казват ми, че всички били така. И това би трябвало да ми действа успокоително?!

Празни погледи или такива тип "ела ме ...", заучени пози, които уж скриват на всяка специфичните недостатъци /или това, което те смятат за недостатък/, пък накрая е трудно да ги различиш една от друга. Никого не съдя, още по-малко пък искам да изтъкна себе си. Аз съм в другата крайност, което пак не е хубаво. Както казва брат ми: "Ти ако се направиш, можеш да бъдеш хубава." Не ме дразнят снимките, дразни ме поведението, което върви в комплект с тях. Не си личи, но след малко ще критикувам и себе си, понеже конкретният проблем не подбира спрямо изявите във фейсбук.
Преди две седмици се запознах с новите си съквартиранти, бяха поканили и своя приятелка у нас. Седим си ние на дивана в хола и водим стандартния леко сконфузен първи разговор. И тримата бяха с телефони в ръка, поглеждайки ги през има-няма минута - или по навик, или съм била супер досадна. Изведнъж едно от момичета се просна на дивана, зяпна, разпери ръце и аз, наивната, моля ти се я питам дали не й е прилошало. Пък то не било внезапно премрежване на погледа, то било селфи. Като се замисля, в нейния случай разликата между двете състояния беше пренебрежително малка. Похвали се, че прави проекта 365 дни снимки - поне по една снимка през всеки ден от годината. Разроши си косата и се ококори още веднъж. Щрак. Обикновено снимала себе си. Щяло да бъде много готино накрая да види всичките си снимки. Щрак. Голям фен съм на 365 дни снимки, но точно тези 365 снимки биха ме притеснявали. Не заради суетата и повърхността, които показват, а заради останалите неща - скритите или тези, които изобщо не са били забелязани. Същата ситуация се повтори още няколко пъти с други хора - признавам си, че не винаги съм адекватна в социални ситуации, ама пък не е нормално да ме питаш нещо, аз да започна да отговарям и ти в този момент да почнеш да се цупиш пред телефона. Не е нормално мисълта да си без телефон за половин час да предизвиква паника. Има толкова по-страшни неща в живота. Ама кой ти гледа живота, когато имаш екран пред очите.
Гледайки т.н. селфита, в мен веднага се събужда любопитство - чудя се каква ли щеше да е снимката, ако камерата беше насочена в другата посока - празна стая с голямо огледало, ресторантска тоалетна, пробна в мола, хилещи се приятелки или непознати минувачи... Чудя се не защото се правя на много остроумна, а защото знам, че има повече, че историята не е толкова кратка. Ако не познавах сестра си, ако просто ей така бях попаднала на снимка във фейсбук, сигурно щях да си изградя съвсем различно мнение за нея. Но я познавам и знам, че е добра, мила и сърдечна - нищо че на някои снимки прилича на момичетата, които се подиграват на такива като мен. И аз съм в грешка - не би следвало да преценявам хората по снимките им във фейсбук, но при някои са толкова много и толкова еднакви, че лесно залитам. Мисля си, че на този свят има  много да се види, да се усети, да се преживее... И хубаво, и лошо - струва ми се жалко да се пропусне покрай постоянното зяпане в някой монитор.

Отсреща може да има човек, нуждаещ се от помощ, усмивка, разговор. Красива гледка, нежни детайли, растения, птици... Аз, например, все гледам по градините, дърветата - понякога пропускам хората. Знам, че съм наскърбявала и дори не съм забелязвала. Сега в главата ми започват да се вървят имена - ще се извиня. Вчера и днес разглеждах снимки на хора и природа в България - толкова красота! Почувствах се неловко, защото понякога не я виждам. Замислих се колко съм жива, ако не забелязвам всичко от живота...
Замечтах се да видя един вид ибис само за да осъзная минути по-късно, че вече съм го виждала, дори съм го снимала. Разгледах снимките си от Кения - все едно друг ги е правил... А можеше да съм толкова по-съсредоточена в момента, в красотата на природата, на жеста на родителите ми към мен... Вместо това с майка ми се карахме - аз гледах антилопите гну отляво, тя тези отдясно. Мисля си как снимам и някои снимки така си и остават скрити в харддиска - сега вече наваксваме с ваденето им на хартия. Спомням си за дните си в училище и ми се иска да бях положила повече усилия - а аз бях прекалено заета да съм различна. Без да осъзнавам, ама истински да осъзнавам, че всеки човек е различен. Утешавам се с това, че както ме бива да наваксвам с ученето, може би е така и с приятелствата.

В Австралия има тооолкова много неща за гледане - сериозно, аз, покрай всичките папагали, австралийците като нищо мога да ги пропусна. Както се радвах на видяното, изведнъж ми стана мъчно - помислих си колко ли много съм пропуснала, колко ли още ще пропусна... Пък и някакси колкото повече виждаш, толкова повече ти се иска и още, и още. Ако може - направо всичко! Ама не може - все е едното за сметка на другото, поглеждаш наляво, изпускаш това отдясно. Някой път хващаш безценни моменти, траещи само секунди, друг път баш тогава примигнеш с очи. Поглеждаш отново, а моментът вече избягал. Или просто отстъпва място на следващия - наостряш сетива - този вече ще го хванеш!
Иска ми се да снимах повече, да пишех повече... Омагьосан кръг - или няма да ми остава време за писане от живеене, или за живеене от писане... А всъщност те могат взаимно да се тласкат напред, ама аз още гоня баланса. Подобна гонитба, мисля, тече и с всичката техника на наше разположение. Дава ни прекрасната възможност да запечатваме мигове, да събираме спомени, да ги обменяме бързо и лесно. Естествено, върви с уловка - удобството прави погледите ни мързеливи, а снимките и коментарите са като ябълка рано сутрин - вършат работа на момента, ама след малко пак ще е огладнееш и ще се върнеш за още.
Живот - за живеене, за документиране, за споделяне - не мисля, че някога постигаме траен баланс между многото му прояви. Тамън ги събереш всичките на едно място и някоя тайно ще се измъкне, за да започне гонитбата отново. Този път, надявам се, с очи широко отворени.
П.П. Тук намирам за нужно за отбележа, че много обичам брат си и сестра си, че не ги критикувам и че съм наясно, че играя ролята си на досадно назидателна по-голяма сестра до перфекционизъм! Особено пък последните ви снимки са си наистина готини - поздрави към фотографа ;).

П.П.2 Хич не харесвам изказвания като "Те, младите, сега са само по компютрите и телефоните." Не, младите сме много повече от това, просто отвсякъде ни обстрелват с обобщения от злободневен характер. И аз прекарвам часове пред лаптопа, гледам американски сериали, слушам високо музика и прочие. Проявявам егоизъм на границата на здравословната доза, понякога залитам в грешната посока. Тази публикация е продиктувана от личните ми пропуски, всеки е свободен да се снима както си иска без изобщо да ми пречи по какъвто и да е начин. Просто се стреснах аз колко съм пропуснала и си мисля, че след 600 селфита и друг може да пропусне нещо важно от живота. А не трябва.

събота, 26 юли 2014 г.

Двамата глупаци

Търсите третият ли? Спокойно, недостиг на глупаци нямаме - просто тези двамата са малко по-различни от останалите. Достатъчно умни, че да осъзнават глупостта си и все пак толкова глупави, че не спират грижовно да си я подхранват. Винаги с надеждата да прерасне в някаква неочаквана гениалност.

Той е бивф миньор, радиотехник, търговец. Понастоящем 82-годишен пенсионер. Може да ремонтира всичко с клещи, тел, сезал и найлонова торбичка за уплътнение. Найлоновата торбичка само защото калчищата не са това, което бяха. Заедно със съпругата си вече почти 30 години строи къща. Казва, че докато е жив - ще строи. Замислил е още четири стаи, тераса и баня и на последния етаж. Не бърза, всяко лято напредва по малко. В село го мислят за странен, някои дори му се смеят. Не разбират за какво му е тази къща. Вместо да седне на по чашка /или няколко/ заедно с "наборите", той намества керемиди, ремонтира старото и крои планове за новото. На него къща не му трябва - строи я за поколенията. Без да е сигурен в техните намерения, без да знае дали те някой ден ще живеят в нея. Намира надежда в малкия си внук. И в мен. Понеже щом аз съм се върнала, значи може и друг да се върне. Щом старата къща се съживява, макар и едва доловимо, може би ще има кой да се грижи и за новата.
Не обича да се вика, кротко настоява за разбирателство. Не иска да му благодаря, когато ми помогне с нещо. Празните приказки не са му присъщи. Става рано и съм почти убедена, че веднъж иззида цяла стена само докато се събудя. Понякога идва до мен и открито казва: "Сега ще ти давам акъл, може да не ти е много приятно, ама не мога да не ти кажа." Друг път просто се усмихва и ми казва "Браво!" Когато дядо почина, думите му бяха: "Знам, че не съм дядо ти Илия, но и аз също съм ти дядо." Тогава му се разсърдих.

Не е съгласен с някои от моите начинания - не го крие, но не ме и спира. Не разбира защо все искаме да затрием вече направеното, да започнем отначало, вместо да продължим. Не изхвърля нищо и може да намери употреба на всеки неработещ електроуред. Сериозна конкуренция по брой развалени хладилници! В новата си къща събира стари/нежелани книги, мебели, дрехи. Винаги оставя място и за техните притежатели. Чака ги и не се сърди, ако се забавят.
Следващият глупак съм аз. На 21 - студентка. Гонеща мечтите на възрастните и цупеща се по детински, когато не може да ги реализира веднага. Без умения в ремонтирането на каквото и да е и без това да ме спира да се пробвам да ремонтирам всичко. Реална представа за нещата? Силно избледняла, тенденциозно появяваща се само докато съм далече от село. Понякога и хилядите километри разстояние не могат да ме вразумят. Подреждам стаи, в които никой не живее. Гоня паяци, все едно има кой да забележи надвисналите паяжини. Изметено, без прах, боклуци и натурии. С шарени черги, покривки, плетени на една кука и цветя във вазите. Но без хора. Глупавото е не това, че няма кой да види труда ми. Глупавото е, че понякога липсата на хора не ми пречи, дори не я забелязвам. Може да няма хора, но има тооолкова много работа. И някъде към задача номер 37 не забелязваш, че няма кой да ти помага, дори си благодарен, че никой не ти пречи.
Тази пролет основно се занимавах с цветната градина - десетки нови растения, постоянно косене на тревата, плевене и поливане. С ясното съзнание, че после няма да ме има една година. Една година. Какъв е смисълът ли? За изпитващите потребност от такъв - бих могла да намеря думи, да ги подредя прилежно - много ме бива да замаскирвам безсмислени действия като благородни каузи. Но на мен смисъл не ми трябва. Знам, че оставих красива градина и подреден дом. Знам, че не това ще заваря. Тази мисъл не ме натъжава, нито пък обезкуражава. Важни са хората, а аз каквото съм успяла да направя веднъж, ще направя и втори път.
Аз садя цветя, които може би няма да оцелеят. Той строи къща, в която може би никой няма да живее. Освен роднини и съседи, станахме и приятели. Помагаме си, приказваме си, като се срещнем в градината. Моят труд сега е в неговите ръце. А когато разказва как е искал да построи втори етаж на старата къща, но не е успял, вече с облекчение добавя: "Ама няма нищо, сега ти ще го построиш."
И двамата ни питат какво изобщо правим на село - имаме къде-къде по-удобни алтернативи. Да, възможно е накрая наистина да се окажем глупаци. Но не е ли още по-глупаво да се откажем само защото има вероятност да не успеем?