вторник, 1 април 2014 г.

Куфар, пълен с надежда

Един юрган (какво начало!). Купчина учебници по хидрология измежду книги с красиви градини. Чифт спортни обувки за брат ми. Понеже ний в България боси ходим (каза тази с интернационалните юргани). Всичките тениски и двата потника, които така и не облякох. Мисия предизвикване на хубаво време с летни дрехи - временно преустановена. Пакетчета семена - не че досега съм отчела голяма /някаква/ успеваемост с тях, ама така, за сравнение с липса на сеитба, шансът все пак съществува. 2 рамки и 2 фенера за село - купени на промоция с примерно 8-мата ми надница. Намалени заради липсващо стъкло и несезонност - продавачката така се изненада, като се награбих, че ми направи допълнителна отстъпка. Шшш, не че нещо, ама имам къде къде по-големи дертове от тези - докато имам стена, на която да очаквам снимки, рамките са вървежни. Празните бурканчета от сладкото, което примъкнах към Единбург зимата. Тъй де, пара се е дало и знаете ли колко време си търсих такива изтумбени... И да, има голяма вероятност на въпроса "Какво правят българите?" моите съквартирантки да отговорят, че събираме буркани, личкаме вода по нищо неподозиращи съседи /откъде да знам, че на долния етаж точно в този момент ще мине човек, ама нищо, аз го успокоих, че сега и на него ще му върви по вода/, раздаваме храна /черпим/, но в същото време не даваме нищо да стане "зян" - "То като изрежеш мухлясалото, нищо му няма!" и "Ее, виж колко още има по тенджерата, обери го с един залък!"

Шевовете, които не са се пръснали от предишното пренасяне на локум, бисквити "Закуска" и кори за баница в количества като за малка лафка, вече се опъват. Заплашително, ама няма страшно, на мен реализма отдавна ми го задържаха на митницата. Аз пак се опитвам да промъкна по някоя малка доза, но си признавам, че тя често остава забравена из-под безбройните ми мераци. Натъпквам и тетрадката със списъците - всички задачи накуп, задачи за първото ходене, мечтани растения, растения за купуване с наличните средства, бонус растения, ако първите се окажат по-евтини, отколкото предполагам. И измежду всичко това мечти и вълнения - толкова, че макар шевовете на куфара да се държат още, то мен самата едвам ме свърта! Искам вече да съм сред семейството си, градината, приятелите. Да спра да бъда страничен наблюдател и слушател на преразказани истории. Вместо това да бъда част от тях, да създавам красиви моменти и да помагам на родителите си. Как искам вече да правя огледа си на село, да се успокоя, че всичко е живо и налично. Да срещна съпричастност и да отвърна подобаващо.

Всичкият багажлък е добре уплатнен - от обич, надежда и мъничко страх. Обич - към живота ми и всички хора, които го изпълват с доброта. Надежда, че тази година и аз ще съм по-добра, по-разумна и по-смела. И страх - защото сега след всяко завръщане следва поредното заминаване, а скоро то ще е наистина надалече. Тогава няма да имам дата, до чието настъпване да отброявам дните и това е малко плашещо. Но и смело, та покривам по някой друг критерий от определените :).

Прекрасно е да се завръщаш у дома!

събота, 29 март 2014 г.

Дъжд, вятър и уиски сос с хагъс

Почти всеизвестен факт е, че не съм най-големият фен на Единбург. Не казвам Шотландия, защото не съм видяла много от нея. Не разказвам често за преживяванията си тук, а когато го правя, отсрещната реакция варира от "нашто си е най-хубаво" до "ее, ти ме разубеди да отида на екскурзия в Шотландия". Или поне така беше.

Тази пролет виждам Единбург по-красив, по-жив, по-свеж, направо заинтригуващ. Харесва ми. Това не е лесно признание - не толкова аз да го направя, а по-скоро другите да го чуят. "Ето, казах ли ти, знаех си, че така ще стане - така се случва винаги и с всички" се редува с проста въздишка на разочарование, а аз запазвам за себе си единствено искрените думи на хората, които се радват за мен. Непонятно ми е защо трябва да се слагат предели на човешките емоции - щом си напълнил едното канче, значи трябва да си изпразнил другото. Предпочитам да вярвам, че винаги имам и още
В сравнение с миналата година, сега живея в много по-хубав квартал с каменни дувари, градини и симпатични малки магазинчета под блоковете. Стаята ми е с високи стени и големи прозорци с изглед към парка. Всяка сутрин се събуждам и веднага поглеждам към прозореца - да проверя дали изгревът е красив. А той понякога наистина е прекрасен - огнени цветове през запотени прозорци и поклащащи се от вятъра клони. На улицата се разминават сериозни костюмари и задъхани бегачи по къси панталони. Междувременно аз съм завита с три юргана и се чудя защо тези хора не ги лови студ. Сигурно не ги ловят и възголеми сметки за ток и парно, ама да сме живи и здрави - вчера бях 16 часа на работа и почти ги изкарах парите.
Като малка не си играех много с другите деца, на село дори и тогава възрастовата група под 60 беше силно ограничена, а в града все не намирах достатъчна мотивация, за да се внедря във вече обособените "групички". Сигурно затова и карането на колело не беше значителна част от моето детство - научих се напук на другите две деца от махалата в село, които вдигаха прахоляк с колелетата си и не умееха да прикриват подигравателната си изненада от факта, че не се бях качвала на колело. До след 5 минути, когато вече и аз допринасях към кълбетата прах, които бързо ни догонваха. От раз - размисълът и чуденето ги прескочихме. После вече и аз имах колело - червено, та да ядосвам кравите и биволиците. Фучах към бента и обратно и така добре заобикалях първата черница пред къщата на баба Нанка, че оцелих втората лице в дънер, рикуширайки в третата. За мой късмет четвърта нямаше, ама и аз не се трогвам от такива случки, той, страхът, нали ходи само по мечките, та си продължих, приемайки близката ми среща с черниците за нещо нормално и незаслужаващо особено внимание. След това лято качванията ми на колело сериозно намаляха, просто така се случи. А сега в Единбург почти всеки ден оставям следи по велоалеите - имам най-очарователното старо колело - сериозно! На цвят медено, на метал ръждясало, с малки гуми и един наличен педал. Ама да знаете как леко върви по нанадолнищата - вятър в косите, пръски кал по крачолите, пълна програма! На връщане го бутам по хълмовете, а на равното дори и най-бързата му скорост ми позволява да огледам градините и къщите по пътя - имам си любими, проверявам дали са насадили нещо ново, дали са се разтворили първите листни пъпки по върбите и брезите... Харесва ми, че се прибирам по залез слънце и, че покрай пътя греят хиляди нацъфтели нарциси. Харесва ми и когато е студено и дъждовно, сякаш колкото по-мрачно е в Единбург, толкова по-слънчево ми се струва в България.
В стремежа на Шотландия да се докаже като Шотландия, а не просто част от Великобритания, разпознавам себе си. Далече съм от политиката й - просто уважавам това, че прави нещата по свои начини. Странни, понякога привидно лишени от логика, но толкова нейни, че няма как да ги объркаш с нечии други. От кейлита през овесената каша и хагъса - всичко е поднесено с гордост и уважение. Робърт Бърнс цяла песен е написал за този хагъс! Хм, най-близкият аналог, за който се сещам, при нас май е: "Две кебапчета крилати"...
Харесвам съквартирантките си, университета - леко иронично е, че тамън ми стана удобно и приятно тук и отново се засилих, този път на още по-далече. Е, след една година пак ще се върна - тогава се надявам да попътувам и на север от Единбург, да видя селата, планините и най-вече - кравите.
По план сега трябваше да завърша с красиви думи и сдържан патос - вместо тях ми се иска да кажа, че тези крави са супер яки. Но доколкото съм успяла да опозная тукашната култура, претенциозността не е подминала само мен, а и Шотландия - тук като че ли животът не се украсява или замаскирва, а просто се оставя да бъде.

вторник, 11 март 2014 г.

Мили тате, мила мамо...

Мили тате,

Днес мама има имен ден. Ще пиша и на нея, но някак ми е странно да ви деля, - помисля ли си "мама", веднага следва и "тате" . Не, че не сте достатъчно специални сами по себе си, просто сте поне два пъти по-специални заедно - заради всичко, което сте изградили със съвместни любов и усърдие. Мен с брат ми и сестра ми включително, да не пропусна да изтъкна и нашия принос :)).

С тебе, тате, май бая си приличаме. Мама е по-непозната територия, около нея всички стъпваме малко по-леко или поне така казваме. Иначе ти обобщи ситуацията с "много ни е страх от нея, ама все пак правим каквото си искаме', което може би не е чааак толкова далече от истината. И двамата много ни бива да я дразним, а още повече ни бива да си прехвърляме топката - кой я дразнел повече, кой започнал, па кой се олял с купуването на цветя, кой имал по-нереалистични мераци... А как и на двамата ни идва отвътре веднага да посочим другия, не се и замисляме даже. Ти се опитваш да бъдеш моя разум, виждаш в моите действия своите предишни грешки и искаш да ме предпазиш, а аз вървя след тебе с жално: "Ама татеееее..." и не се поддавам на въздействие. Или поне не лесно. Но пък и ти, и мама хич не можете да ми отказвате - просто с теб първо изиграваме въодушевена постановка на врънкане, отказване, мръщене, леееко поддаване и накрая даване на повече, отколкото съм поискала. Пълна програма - ама то ние и двамата все гледаме джумбуш да има. Живеем на бързи обороти, търчим между града и селата, всеки по своите безкрайни задачи. Признавам, твоите са по-отговорни и важни, моите са малко тип "да ми имаш и проблемите". Ти винаги си съпричастен и ми помагаш, а аз все искам и още. Обикновено тор - овчи, и хости - по възможност ненаядени от охлюви. Обвинявам те задето ми завъди нов вид гигантски гол охлюв на село, ти пък отговаряш, че специално ги събираш от оранжериите и ги караш на 40 км в Тюркмен. Като садиш цветя в Тюркмен, не винаги съм съгласна с избора ти на място, понеже имам план на хвърчащ лист хартия, който ти не признаваш. А сега се подсмихваш и си мислиш: "Да ти имам и плана..." Е, ти винаги си несъгласен с моето садене, все не е достатъчно дълбоко. Веднага минавам в режим на контраатака, ти пък садиш много нагъсто, ей за такива неща спорим ние двамата с тебе.

Обичам да ме чакаш на летището и после да си говорим в колата, докато пътуваме към Пловдив. Да ме караш на село и пак да си говорим - за дядо, за родата, за китки и бъдещи планове. Нарочно да прескачаш радиостанцията, която аз искам, а насред любимата ми песен да врътнеш звука на нула. Понеже пустото копче е лееко развалено от има-няма пет години, докато звукът тръгне отново, песента вече е свършила. Ех, тате, често ти се мръщя и много ме дразниш, ама още повече те обичам. Нямам търпение някой ден заедно да направим градината на петте декара в Тюркмен. Ще бъде тооолкова хубаво - ще обикаляме заедно по разсадници, ще гледаме каталози, ще чертаем, ще сеем... Дотогава аз ще си прося по някоя хоста, ти ще поръчваш има-няма стотина, ще гледам и аз на теб да ти угаждам, не само обратното :). Понякога малко ти завиждам, защото ти си имаш прекрасни градина и къща, където имаш възможността да сътвориш каквото си поискаш, а аз имам мечти на хвърчащи листчета и тендензиозно неникнещи семена. То това не, че ме спира пак да си купя, ей ме на - днес пак, този пък червена бергения. Па може и да я пребъде, знае ли се. Поръчала съм си и луковици и коренища, които ще получиш тези дни и ще ми ги садиш в саксии, а аз като си дойда, ще те моля да ми докараш на село, за да ги сложа в земята. Гледаш мнооого скептично на моите поръчки и предполагам, че първото нещо, което ще ми кажеш, след като ги видиш, е, че си давам парите за глупости. А аз отново си повтарям, че този път вече ще поникне нещо. Има и такива от миналата година, които още не съм ги отписала, като не е на първата година, на втората барем се покажат. То пък и аз за стимул съм метнала три ката черги отгоре, ама те ще ме чакат "да ги отвия".

Не си съгласен с моите кърпешки методи, да ти кажа и аз не съм. Просто в момента толкова мога, а ми се струва непосилно да не правя нищо. Мисля, че имам напредък, оставила съм си и място за бъдещо развитие :). А ти си така добър и искаш единствено да сме заедно и да сме съпричастни един с друг. Обикновено получаваш шапка или дънки, откъм съпричастност май има какво още да се желае. Искаш на всички да помогнеш, нямаш почивен ден и си все зает. Твърдиш, че ти харесва - надявам се наистина да е така, защото иначе ще ми бъде мъчно за теб. Но пък имам чувството, че и да не ти харесваше, трудно би си признал.
Ти си вървиш редом с цветята хич да не откакто можеш да вървиш. На повечето си детски снимки държиш цвете, а когато сега ни снимаш нас, снимките ти винаги са много отдалечени - да хванеш и дърветата, храстите. Много ми харесва това, че си гледал кактуси от семе, че като си отишъл войник, си взел със себе си луковици и си ги насадил в базата. Понякога се чувстваш неразбран и критикуван от наша страна - знам, защото и аз се чувствам така от време на време. Разбирам и защо ти е трудно да се промениш, защо още не си сложил бойлера в банята и защо животът ти продължава да бъде събиран в чанти. Виждам и, че полагаш усилия, че не те е страх да се учиш - за ужас на брат ми вече ползваш компютъра. Вярвам, че ще се справиш, че ще намериш как най-правилно да разпределяш времето си. Мога и аз на теб да помагам, не само ти на мен.

Ти си моят съмишленик, по-често съучастник, може да се караме за клематиси и за това кой бил по-откачен, ама иначе така добре се разбираме. На мен ми е утеха, че засега има поне един човек, на когото няма нужда да обяснявам защо ходя на село, защо се грижа за градината. Понеже споделената любов няма нужда от обяснения.

Хайде, вечна дружба и всичко най-евентуално,
Гергана

Мила мамо,

Честит имен ден! Теб като че ли са те ограбили откъм празници - не си празнувала осми март, поздравленията за имения ти ден още имат вкус на "преживях и този осми март". На рождения си ден изпращаш учениците, изобщо работата върви подир твоите празници и дълги години ги изпреварваше. Но ти малко по малко я настигаш, дори взимаш преднината и си връщаш каквото си е лично твое. Все пак нали си бегач на дълги разстояния! Веднъж бегач, винаги бегач, просто ти се разшири стадиона. Много добре ви пасва да сте бегачи с тати - не знам дали си се замисляла, но не мислиш ли, че и сега, след толкова години съвместен живот, с тати продължавате да бягате - ти на дълги разстояния, той на къси. Може би затова понякога се карате, просто се разминавате и не може да се разберете дали единият е изпреварил другия, или пък той е изостанал. Ти мислиш за бъдещето, гониш промяна, нови занимания и преживявания. Знаеш, че не може да стане веднага. Напредваш с умерено, но сигурно темпо. Докато ти догониш първата цел, тати се е втурнал след поне десет. Гони всяка сякаш е най-важната, задъхва се, но не спира. Победите остават неотпразнувани, понеже той вече преследва следващата. И така  от време на време се разминавате, но винаги се настигате, а срещите ви са толкова правилни, че оправдават гонитбата.

И на теб приличам, мамо, не съм се метнала само на тати. Питате ли ме на мен какво ми е - вие си се карате двамата, а аз споря сама със себе си. Ти си спокойствието и хармонията, но също и желанието за вълнуващи преживявания. Чистият и спретнат дом, вниманието към околните и милите жестове. И ремонтната дейност! Както с тати може с часове да си говорим за китки, така с теб гледаме снимки на къщи, на преправени стари мебели и съживени стари постройки. Ремонтираме си наум плевните, само дето аз не смея и да си помисля за моята половин плевня, та клоня повече към двете трети от къщата. Е, то дупката в покрива на плевнята не е в на баба частта, та документално не е мой дерт. Отделно, че загубихме ключа от катинара, та сега мога да вляза само от страната на съседа и то след като прескоча струпаните бали слама, играещи ролята на граница.

Ден след ден създаваш красота. Но май ти се иска вече да спреш да я продаваш, да запазиш поне малко и за себе си. Двамата с тати се раздавате за всички - роднини, приятели, клиенти - чак ми се струва невероятно как остава толкова много и за мен, и за брат ми и сестра ми. Скоро ще честваме и твоите празници - така, както на теб ти се иска. Искрено се радвам, че вече и ти имаш дом за градене, че се вълнуваш и кроиш планове за бъдещето. Ще бъде прекрасно, ще видиш. Много ми харесва мисълта, че вече си имаме семейна къща - място, където ще ни посрещате след пътуванията ни, където ще се събираме след като всеки е тръгнал по пътя си. Без значение на колко години ще сме, винаги ще си е "при мама и при тати". Дворът и къщата си вървят с безкрайната работа, но тя не е като другата ви работа. Освежаващо е да ви видя хем вкъщи, хем не на работа!

Съквартирантките ми се чудят защо си говорим всяка вечер - защото обичам да си говоря с вас, защото се радвам да ви видя, да бъдем поне почти заедно. Искам вече да сме си съвсем заедно.
Ти ни даваш вяра и духовност, може да не вярваме в едни и същи неща, но важното е, че вярваме. Аз съм повече тип око да види, ръка да пипне, двустранен анализ, оценка на фактори и събития, заключение, открояващо нуждата от допълнителен анализ. Твоите мисли летят в небесата, моите са като кокошки с подрязани криле - има там някакъв спомен, че не са тея криле само за украса, понякога е малко изкушаващо, но все пак по цял ден си ровят в земята, а към небето поглеждат само в извънредни ситуации. Вярваш, че децата избират родителите си. Аз поначало подхождам скептично към подобни твърдения, но вие сте толкова точно като за мен, че просто не мога да си премълча, че имам безупречен вкус.

С много обич и признателност,
Гергана

вторник, 4 март 2014 г.

Архиви

За да си припомните нечия беззъба усмивка и невинни очи. Кроткото смирение и живия поглед на близък човек. Забравени моменти, за които после ти става неудобно, че са избягали от паметта ти. Спокойствие, утеха, вдъхновение - с горчив привкус, но и с приятното чувство, че си си вкъщи. Поне в мислите си.
Моменти от миналото, които ти дават сила за настоящето, устрем за бъдещето. Не винаги на фокус, дори често досадно размазани и със заплашително килнат хоризонт. И все пак пълни с емоция - такава, която ти разбираш по свой начин. Преоткриваш я всеки път, понякога дори я намираш различна. А различният всъщност си ти - с колекция от нови преживявания, запознаства, щастия и неволи. Някогашният обикновен момент сега ти се струва специален, но може би не е трябвало да го мислиш за обикновен от самото начало.

Събирал си своята колекция честно и усърдно, но май не са те предупредили, че на дъното на кошницата ти има дупка - колкото повече събираш, толкова повече ръсиш по пътя. Със снимките, записите и писмата може да се върнеш обратно и да си събереш и мислите, и моментите, и забравените усмивки. Те са точно толкова, че да ти се прииска да имаше и още. Става ти примамливо уютно, но все пак е важно да продължиш напред. Поне два пъти по-мотивиран точно заради пътя, който вече си изминал.

Знам, че много от вас не обичат да се снимат - убедени сте, че не излизате хубаво на снимки. О, как добре ви разбирам. Снимате всичко около вас, без вас самите. Животът през вашия поглед - да, но ще дойде време, когато ще ви се иска да можеше действително да видите погледа си. Дори и да не се събуди такова желание у вас, то няма да пропусне децата или внуците ви. Може да прескочи поколение или две, но някой някога ще иска да знае. Да открие още една ваша страна. А ако са минали много години - може би това ще е единствената страна, с която ще може да се запознае. Тогава никой няма да осъди липсата ви на фотогеничност, дори напротив. Дистанцията на времето ще постави приятен акцент на характерни ваши черти, ще ги придружи с душевност. Строгите очи ще внушават уважение, а зад тях ще се крие честна и блага душа. Тънките устни, плахо застинали на непотрепващо лице, ще навяват за тихо, но силно присъствие. Усмивките ще се редуват с тъжните погледи, ще има нагласени снимки като за пред камера, но ще има и емоции, които не могат да бъдат скрити. Ще има радост и сълзи, възходи и падежи - и на снимки, и на живо. Заслужава си да ги помним - поне добрите моменти,а защо не и поуките от лошите.

Затова ви призовавам да снимате, да пишете - в какъвто формат ви е удобно. С кратки откъсъчни изречения или мисъл, непознаваща граници - наистина няма значение. Защото за вашите близки тези думи някой ще бъдат шедьовър без нужда от критика. Не, не става въпрос за вглъбяване в миналото, а просто застраховка срещу забравяне на вчерашното днес. А то, надявам се, е имало с какво да бъде запомнено.






В името на пет ката дрехи, от които нито един не е по мярка. И люпенето на фъстъци. Ех, ще гледам аз някой ден фъстъци, па даже и на същото място мога да се кордисам да ги чистя.

Дядо на строежа на къщата до оранжериите на баща ми. А после до язовира в Конуш, чакайки ме да се наснимам на стърчиопашки.
И баба в болницата след операцията й преди няколко години - брат ми и сестра ми са на баба чедата отвсякъде, сестра ми като каже: "Ее, Йовка, много си хубава днеска", направо ледници разтапя. Миналата седмица сестра ми беше натъжена от някаква кавга в училище, сумати народ й се сърдел, но тя спести подробностите и просто каза: "Ама аз съм си добре и съм щастлива, те само се филмират за глупости. Аз съм си казала, че докато баба е здрава, аз винаги ще съм добре."

петък, 28 февруари 2014 г.

Биобоза и пържена цаца

Ако може заедно - бозата я обичам леко вкисната, цацата престояла. На паянтавото дървено столче, което някога ще ремонтирам, под навеса пред кухнята. С досадно мяукаща котка и съсед, псуващ през три къщи.

Ех, що цаца изядох това лято, пък да не говорим за бозата. Купувам само в стъклени шишета, които после ползвам за зимнина. Великото преселение на празните шишета, взимащо по няколко жертви на всеки етап. От мола до градското вкъщи, навсякъде с мен по трасето, в автобуса, та чак до избата на село. Цяло лято си вървях с бозата, брат ми и сестра ми, дежурните МОЛаджии, биваха посрещани вкъщи с: "Ее, една боза не можа ли да ми купиш?!", а майка ми, като видеше, че нещо ми е криво, предлагаше да отскочи до мола за една-две-три бози. Един следобед и двете не бяхме съвсем на кеф, тя тамън се беше прибрала от работа, а аз сигурно пак съм била под влиянието на помпени неволи. От чантата си извади бутилка вино и къде на шега, къде не, каза, че тази вечер ще си давим мъката. Посягам аз към виното - аха да се докосна до бутилката и майка ми заявява: "Аа, виното е за мене, на тебе ти купих БОЗА!" Ама хубава си беше бозата. На всички около мен съм разказала за тази боза, а толкова бях щастлива, когато на едно приятелско събиране една от дамите каза, че изведнъж й се припило боза. Щото аз само това чакам и гордо заявявам: "Боза да искаш!" и вадя една бутилка от моята чанта тип не-знаеш-какво-ще-изскочи-отвътре.

Цацата ми я носи баща ми - за обяд, когато му помагам в оранжериите. И в още 989734 ситуации, обобщаващи се с: "Тате, можеш ли да говориш? Аа хубаво, само да те питам - да имаш случайно път през павильона за цаца? Еее, нищо де, тогава може ли нарочно да минеш и да ми купиш?" Всеки път подчертавам, че си искам собствена порция, а той все яде от моята по пътя. Става въпрос за лев и двайсет в случая, не е сякаш да се караме за котлети риба тон. Но цацата си е "нашето нещо" - аз го врънкам да ми купува, той се сърди, па я купува, па после я крие, аз се намусвам, той ми я дава, аз заявявам, че някой я е преполовил вече и, че това не са 100 грама. И двамата се държим като петгодишни, ама тъй де, все пак за цаца става въпрос.
Пържена цаца за лев и двайсет и биобоза за близо 3лв напомнят за две коренно различни култури на хранене, пък може би и мислене. И все пак - ето ме мен посредата. Ако продаваха цаца с доказан произход, не смея да кажа биоцаца, че звучи като началото на много лош виц, бих си купувала от нея, дори да е по-скъпа. Ама дотогава ще си ям и цаца, и боза ще си пия. Наясно съм, че не е най-здравословното нещо за ядене, но също така съм наясно, че храната е повече от таблици и раздробено съдържание - има традиции, емоционални асоциации и може би най-опасното - навици. А и не е сякаш го карам само на цаца. Тук някои може би ще кажат, че въпросът е принципен, а моето е типичното оправдание. Съгласна съм, просто бих добавила, че обикновено следваме повече от един принцип, а противоречието между тях си е съвсем възможно.

Имам чувстовото, че що се отнася до България и био/еко/органик култура, има нещо объркано още в самото начало. Първо, допитах се до специалист и биоградина е една дума, също както пишем биология, а не био логия. Бях малка, когато започна да се говори за био, не помня много, беше по-скоро повод за подигравки, че дори и леко възмущение - тръгнали тука на краставичар краставици да продават. Възприе се като някаква крайност, свръхскъпа крайност. Има развитие, да, но последно време често оставам изумена от изказвания против биопродукцията, изречени с гордост и като плюс за дадено заведение за хранене. Такива за бързо, но здравословно хранене напоследък се появиха доста, а собствениците им са често интервюирани. В това, което съм прочела досега, хората бързат да уточнят, че не са маниаци на тема био, еко и органик - обикновено ги изреждат всичките термини, ей така за пълнота на твърдението. И аз нямам нищо против да мислят така, всеки има право на лично мнение, просто недоумявам, защо отхвърлянето на биопродуктите се представя като предимство, дори постижение.
Този семестър един от курсовете ми е социология на науката - покрай него се замислих как се сформирало мнението на българина относно биоградинарството, устойчивото развитие. Кои са били основните фактори тогава, кои са действащите сега...Защо биото веднъж се възприема като заплаха за селското, пък после всичко селско автоматично става и био? И нещо, което винаги ме е очудвало - защо в биомагазин етикетите на всички продукти започват с "био" - биобрашно от елда, био това, био онова - е та нали е биомагазин, очаква се нещата вътре да са био. Може да има някаква законова регламентация, просто на мен ми е омръзнало да ми навират тази дума в лицето, имам чувството, че от толкова натякване почти е загубила стойност. Всъщност на мен биомагазин в Пловдив, било то онлайн или реален, досега не ми е харесал - скъпи вносни продукти, отношение напомнящо снобарство, състезание по знания и образованост, на кого зелените водорасли са по-зелени... Понеже не си купувам много други неща, за храна си позволявам да дам повече пари - и все пак, 8лв за 6 яйца ми се струва прекалено. Но пък доста мотивиращо да си купя квачка с пиленца, щото те вървят на сходна цена в село.

В Единбург отношението към биопродуктите е толкова по-благо, възприемчиво... Да, не всички си купуват такива, ама не и говорят така остро против тях. Не толкова драстичната разлика в цените с конвенционалната продукция със сигурност има нещо общо, но не мисля, че е само това. Любимият ми магазин е Earthy, така ми се иска да имаше такъв и в Пловдив. Освен магазин, има и ресторант, готвещ с продуктите, които продават, градина, външни маси и малък, но кокетен градински център. Всеки ден имат различни продукти за опитване, стоката е красиво подредена, цялата обстановка е толкова гостоприемна, че в понеделник винаги отскачам до там в дупката между двете ми лекции. Участва в местните фестивали и изобщо много успешно създава чувство за общност.

В България мераци има много, но не одобрявам леката ръка, с която се заобикалят законите. Не казвам, че законите са уместни за ситуацията, а че нарушаването им не е правилният път на развитие. Биосертификацията е скъп и бавен процес, ама най-вече ненужен, какви ти хартийки, те хората ще ми вярват, понеже съм честен. За мен това е непрофесионално отношение - щом предлагаш продукцията си на по-висока цена, заради конкретен метод на отглеждане, то тя следва да бъде придружена от съответните документи. Ами да дойдат да видят градината с очите си - не, че нещо, ама щом дори аз не мисля само за домати, предполагам, че и останалите хора имат работа, задължения и семейни грижи - в такива дози, че да не им остава време да ходят да проверяват всеки закупен продукт откъде идва. И затова има сертификати - ама корумпирани били, непосилни за малкият производител и най-вече щом Митю съседът няма, що пък аз да имам?! Ще уточня отново, че не приемам процедурата по сертификация като напълно адекватна за българската реалност, но пък още повече не приемам оправдания вместо действия. Доверието може би продава - ама колко? Във всеки случай не виждаме биопродукция във всеки магазин, та явно не чак толкова много. Производителят може да гарантира за своите действия, но не и за тези на хората преди него или пък обработващи съседни земи. Ти може да не добавяш химикали в почвата, ама те все пак да са си там - от подпочвени води, предишни третирания, от съседа, който пръска не особено внимателно. Мисля, че домашните продукти трябва да могат да бъдат продавани, но намирам за съвсем логично да е незаконно ей така да тръгна да продавам сирене и луканки, без каквито и да е регулации. Ако някой се отрови - кой е отговорен тогава?
Българите сме кадърни хора, но може да бъдем и самоуверени. Прочетох, че ГМО продуктите се разпознавали с просто око. Тъй де, прецакали са се учените с всичката им лабораторна техника, ние тука вадим поглед по-проницателен и от последен модел микроскоп! Напоследък много се говори за здравословен начин на живот, чиста и истинска храна - и типично за днешното време, почти всичко се случва във фейсбук. Да ви кажа от личен опит - на къра не е толкова приказно, вредителите не бягат само при вида на красиво разцъфнал тагетис; трудност е относително понятие, ама във всеки случай е по-трудно от едното лайкване. Не, не е по-лошо, просто много по-истинско - радост през сълзи, уморени усмивки и напукани пръсти. И те се мяркат се от време на време във фейсбук под формата на черно-бели снимки със засилен контраст. Споделят се придружени с разпалени обобщения на тема народ и държава. И в това няма нищо лошо - но същото отношение ли показваме и на живо? Толкова ли сме благодарни и окуражителни, пренася ли се подкрепата на нашенските производители и в реалността? Във фейсбук се появиха групи, стремящи се да прекрачат границата между интернет и действителност - прекрасна идея, но отделят ценно време за спорове на тема коя била първа, коя гонела финансови интереси, коя просто вярвала в каузата. В един момент се появява объркан потребител, предлагащ групите да се обединят, ама мнението му бързо се изгубва измежду вдъхновяващите снимки и послания. Засега като че ли не са достигнали национални мащаби - на мен лично ми се струва, че е необосновано трудно да се внедриш в тези общества. И това го казва някой, който четири години стопанисва декар и половина градина - представям си как се чувстват израсналите в града. Аз си знам, че не съм достатъчно био за повечето такива сдружения /пуста цаца!/, ама ги разбирам - моят поетизъм върви редом с логика, рационалност и мислене в по-големи мащаби, които могат да бъдат интерпретирани като критичност и липса на вдъхновение.

Иронично ли е, че за някой, който толкова много си служи с думи, често те хич не ми вдъхват доверие? Просто мисля, че на приказките им мина времето, ред е на действията. Действия с вложени мисъл и идея, с план за развитие. Искрено се радвам на нашенските производители, възхищавам се на тяхната сила и вяра. Искам да срещат повече разбиране - струва ми се неуместно да обиждаме земеделците, използващи химични препарати - няма ли да е по-ефективно да им кажем, че ако произвеждат биопродукция, ще я посрещнем с отворени ръце и портфейли, че сме готови да платим малко повече за нея, защото изисква повече труд и вложени средства? Глупаво е да се оплакваме от липса на предлагане, ако не сме споделили, че търсим.
В София вече има прекрасни инициативи и очаквам с нетърпение да стигнат и до Пловдив. А някой ден искам и аз да се включа, още не ми е съвсем ясно как, но нали затова се уча. Знам, че искам един сезон да продавам дини и пъпеши, а още един - кимион. Моооже би защото мисля, че е супер готино някой като те пита къде си, да кажеш: "На бостана." Или пък: "Ааа така ли, и какво отглеждаш?", последвано от: "Кимион!" В моята рода няколко поколения вече са отглеждали кимион, аз дори не съм сигурна, че ми харесва вкусът му, ама пък много обичам на баба кимионените истории: "Оо, ти не го мисли така, много беше вървежен кимиона, то при тоя гладен народ..." Та ще дам и аз малко от себе си за потушаването на кимионения глад., пък белким дотогава и аз го проям.

Ех, мисля, че в България има прекрасни хора с още по-прекрасни мечти и всички те заслужават да им помогнем.

П.П. Снимките на пролетни китки из Единбург в случая нямат много общо с текста, но мисля, че всички ще се съгласим, че са за предпочитане пред снимки на пържена цаца.