понеделник, 25 май 2015 г.

22


Двайсет. И една. Две. Думите ми се борят една с друга, препират се за челна позиция, а накрая замлъкват засрамено. Все ще бледнеят, все ще са не съвсем на място. Да ги редя щедро, с надеждата в количеството да намеря някаква яснота или поне изчерпателност, ми се струва опасно - ще се заплета, ще се объркам - а аз, повярвайте ми, сега съм достатъчно объркана. Изгубена и намерена, щастлива и тъжна, брояща дните и преструваща се, че времето е спряло. Наведнъж, много, истински - от всичко.

Все разправям, че обичам силните вкусове - соля обилно, ям лимони с кората, а чаят ми е толкова сладък, че не си личи от мащерка ли е, от мента ли. Не вървя, а бягам; не нося, а мъкна - цветя, зеленчуци, дебели книги и противоречащи си мисли. Хората пътували, за да намерят себе си. А аз официално се обявявам за издирване. Оставям от себе си по много на всеки край на света и се чудя дали пак ще се намеря - цялата, заедно с ясната представа за бъдещето и конкретните цели. И дали си струва изобщо да се търся, да си подреждам прилежно мислите и да им приписвам логика и разум. Сега животът ми е тамън както си ям таратора - с много сол и чесън, паре ти на очите, а почне ли да нагарча, топиш залъци хляб, който сладко ти се разтапят в устата. Засища те, ама знаеш, че ще искаш още - лапаш лакомо докато е лято, понеже зимата не е същото, а следващото лято ти се струва съмнително далече.

В Австралия сега есента гони зимата, а в мен сезоните още парят - приличат на онези лудите, дето уж само по филмите ги давали. Загубих се, ама като се замисля, то кога ли бях намерена. Е, поне навремето си вярвах. Обичам да изненадвам хората, жадно колекционирам противоречия, а накрая сама себе си изненадах. Пуста безстрашност - не примижвам, не мигвам дори - всичко да видя, да усетя - сега. Понеже моето после е на няколко океана разстояния. Ако се бях видяла отстрани, и аз щях да си се смея - на 22, а иска целия свят. Буквално.

На 21 знаех, че да не съм в България за повече от година ще е трудно. На 22 знам, че да не съм в Австралия няма да е по-лесно. Загубих се - в тропически гори, глухи пустини и пъстри рифове; насред звездни нощи и палаткови огньове; в приятелски смях и нечии усмивки и прегръдки. Понякога без да се усетя, друг път с ясната представа, че навлизам в опасна територия и, напук на всяка предпазливост, се засилих още повече. И колкото повече оставях от себе си в Австралия, толкова по-ясно ми ставаше колко много имам и в България. Нали не исках да съм проста и скучна личност, е на ми сега - комплекност. Както е тръгнало, бая време ще си сърбам попарата. И знам, че ще пари.

Та така - вече съм на 22 и търсенето продължава. Мечтите ми са едновременно близко и далече. Аз си останах все така забързана и упорита, наивна и на моменти смела. Той каза, че понякога му се иска да съм по-предпазлива - можел да ме нарани дори без да иска. Аз се опитах да преведа "Мечка страх, мен не страх".

четвъртък, 23 април 2015 г.

Сляпа вяра

Притваряш очи - не виждаш, но усещаш. Всяка десета загуба намирисва на малка победа, след всяка паднала керемида някой слънчев лъч се прокрадва по клепачите ти, пари за секунда, после угасва - някъде вали, а облаците се вият ту в тебе, ту на небето. Развиделява се - по изгрев слънце и тръните греят по иначе. Утре ще ги отскубнеш от земята, ще изтръскаш пръстта от корените, ще ги хвърлиш на купа при тези от завчера. Но днес все още ги има - позлатени и нищо неподозиращи - може би и те като тебе вярват - сляпо, без причина и смисъл. А утре заедно с пръстта от корените може би ще полетят и шепа семенца - да, тяхната вяра се побира в твоята шепа, понякога дори се прокрадва през пръстите ти без изобщо да я усетиш. Твоята вяра уж е повече, ама понякога и тя ти минава през пръстите, пада на земята и се изгубва измежду всички останали паднали вери - те там на земята все си приличат. Твърдиш, че не си я загубил наистина, нали всеки път се връщаш да си я търсиш, просто някой път ти отнема повече време.

Отваряш очи - погледът ти шари по хоризонта, ама все не стига докъдето ти се иска. Стягаш си вярата за път - на далече. Проверяваш циповете на куфара, че къде ще се връщаш, ако я изсипеш някъде. Поливаш, без да знаеш кога пак ще завали. Заряваш няколко луковици, на мястото на последните изсъхнали цветя слагаш нови. Твоето съкровище - карта не ти трябва, винаги ще намериш пътя обратно. Но ще бъдат ли там цветята, дърветата, ще те посрещнат ли същите стаи, аромати и погледи от старите стенни портрети? За секунда мислите ти побягват в друга посока - че нали преди ти посрещаше, ти чакаше, ти тичаше на пътя всеки път, като чуеш кола? А сега сигурно е тихо, спокойно. Но от това спокойствие ти става тревожно - няма вече петли, които да го разбудят. И все пак предпочиташ да вярваш. Понеже понякога друго не ти остава, пък нали да не си ептен с празни ръце...

Месеци по-късно пак гледаш - примигваш бързо, погледът ти отдавна не се плъзга по хоризонта - сега той бяга, задъхва се, за секунда се обръща назад и пак продължава - все иска още. Понякога ти се струва толкова различно, друг път забравяш, че уж трябва да ти е чуждо, некомфортно. Пък то не е така - ей, по едно вкъщи на двата края на света - непрактична работа! И пак ще оставяш след себе си неща, към които ще искаш да се връщаш, пак ще си стягаш вярата. Вяра, че любов, сила и упоритост имаш достатъчно - по много за всеки край. Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш.

Тук вече става студено - сутрин не ти се става от леглото, посред нощ ставаш да търсиш юрган. А някъде там слънчевите лъчи стават все по-топли, пчелите може би кръжат точно около твоите цветя. Хем ти е мило, хем ти е мъчно - на толкова луковици вече години наред изпускаш цветовете. Малко е тъжно, че нали уж за живец и красота се бориш, а накрая няма кой да ги види. Някъде там измежду запустелите земи и изоставените дворове, един може би още тихо се бори срещу забравата. Чудя се, на тези, дето шарят по дворовете за желязо и орехи, дали им прави впечатление, че има и рози, лалета, че зюмбюлите ми се редуват един син, един розав? Те, крадците, и те сигурно имат очи за красивото, ама дали ще си остане мое после... Пак предпочитам да вярвам. Че някой ще се спре, ще се усмихне, ще продължи. Странно би било иначе - да не отекват стъпки по плочките, да не затъват гумени ботуши в калта, да няма смях и глъчка, ядосани въздишки и паяжини в лицето.

Някъде там моята магнолия цъфти за първи път - с поглед не мога да я стигна, но може би във всеки цвят има по малко и от моята вяра.

петък, 13 март 2015 г.

30 дена, 30 мига

1. Моника слиза от колата и докато се усетя, вече ни е натоварила багажа в колата си. Да кажа, че се радвам да я видя е меко казано - потегляме и чак тогава започвам да вярвам, че една седмица ще пътувам с приятели из Куинсленд.

2. След моите неуспешни опити на сърфа, гледам Моника - ей, много я бива! Тя и на сухо изглежда готина, ама на вълните още повече! Имам за приятелка руса австралийка, която кара сърф - като се замисля, струва ми се нереално. Ама спра ли да мисля, е най-естественото приятелство, което просто се случи.

3. Пристигаме с има-няма два часа закъснение - Амилия ни чака на паркинга, засмяна и леко опърлена от слънцето. Нашето закъснение изобщо не го споменава, вместо това ни подава подаръци за Коледа. Тамън като за нас - усмихвам се при мисълта, че може да се познаваме отскоро, но пък май наистина се познаваме.

4. Залез като от картичка - на гледане е с малко по-бледи цветове, но пък на усещане е много по-въздействащ. Вървим по плажа - аз, Моника, Амилия и едно момиче, с което се запознахме в Шотландия. Бяхме приятелки. Сега, месец по-късно, й казвам крадец на усмивки. Най-вече моите.

5. Усещам, че над главата ми нещо шумоли - отварям очи и виждам голяма бяла птица - с черна глава и крив клюн. Взаимно се изненадваме - тя разперва криле и отлита към морето, а аз се оглеждам наоколо. Моника вече е будна и гледа вълните и изгрева - прилича на среща между стари приятели, все едно си говорят, но без да им трябват думи. Може би аз така изглеждам на село. Събираме си багажа и бързо се омитаме - в австралийско спането по плажовете е забранено.

6. Багажът е подреден в колата, аз, Моника и Амилия сме готови - бързаме да тръгнем, за да намерим очен доктор за Амилия възможно най-скоро. Оглеждаме се и нея, крадецът, пак я няма - предусещам, че "къде отиде...?" ще е основна тема на пътуването. Отишла да поплува - някъде по пътя си е загубила съобразителността явно.

7. Почти цял ден пътуваме - Моника е много добър шофьор! Говорим си по пътя, смеем се, на мен от време на време ми се иска да ги ощипя, ей така да ги проверя дали са истински.

8. Спираме до крайпътна тоалетна - да се приведем малко във вид, че ще ходим на рожден ден на приятел на Моника. Пакет мокри кърпички по-късно, все едно не сме се къпали само от ден, не два.

9. На мен ми е първият купон от този тип - малко замлъкнах, не ми беше неудобно, по-скоро ми беше интересно да наблюдавам. С Амилия си поставихме за цел да не вървим цяла вечер след Моника, а да се запознаем с нови хора. Почти ни се получи. От време на време Моника се появяваше да ни пита как сме, с ръце показваше скала, паднем ли под определена точка, настояваше да я намерим. Стана ми мило колко бяха загрижени и тя, и Амилия за мен. Като заспивах музиката още вървеше, харесаха ми песните и ми стана мъчно, че тамън ще задобрея по австралийските партита и ще трябва да си тръгвам.

10. Отлив - камък по камък стигаме до малък остров на стотина метра от брега. Гледката е прекрасна, по скалите са накацали корморани, във водата от време на време надигат глави костенурки. Унасяме се в гледки, цветове и усещания. Прилив - газим във водата - посока брега. От тиня върху остри скали - всяка крачка беше изненада. Стъпваме на брега, броим до 180 - ако ни беше пернала някоя от смъртоносните медузи, досега да сме се споминали. Пфю.

11. Сергиите за мангота покрай пътя! Струпани щайги върху паянтави маси и метална кутия с надпис "Honesty box", да си пуснем вътре парата. Най-вкусните мангота!

12. Четири и половина сутринта - по неволя вече сме на път. От нищото изскача уолаби, няма как да спрем навреме и го блъскаме. Моника и Амилия го преместиха встрани от пътя, стана ми толкова мъчно за Мон - тук това се случва често, нямаше какво да направи, но предвид всичката й любов към животните, беше жестоко съвпадение точно пред нейната кола да изскочи уолабито.

13. Ден, в който всичките усмивки са си наши, няма кой да ни ги вземе, днес те са само за споделяне. Изведнъж в колата стана по-ведро, в мълчание или глъчка - все ни беше приятно. Усмихвам се, като си спомня.

14. Малко езерце и водопад над него - красиво, приятно, прохладно. Закусихме, плувахме и пак на път. Разходихме се из симпатично градче покрай брега, говорихме си, обядвахме, после отидохме до гората. Видяхме големи червени раци, навсякъде летяха черни пеперуди на бели точки. За вечеря си позволихме да ядем в ресторант! Абе, най-готиният ден.

15. Прибрахме си крадеца обратно, аз бях раздразнена от поведението й и хич не исках нейната компания. С Мийлз и Мон отидохме да поседим на плажа, на мен ми беше хубаво да усетя подкрепа и съпричастност. Морето беше кротко, звездите красиви, компанията приятна, ама после крадецът се развилня и настанаха едни драми! Началото на края на едно приятелство. Разтърси ме за седмици напред, но честно казано не бих си заменила хубавата вечер на плажа за фалшиво приятелство, не съжалявам, че се скарахме.

16. Цял ден дъжд, палатката ми се наводни, крадецът само гледаше да хвърля масло в несъществуващи огньове. С Мийлз се разходихме покрай плажа, тя намери кокосов орех и ни показа как да го счупим, гледахме филм... Един от онези дни!

17. Този път разпъваме палатките на Magnetic Island, над нас се надвесват евкалиптови дървета, а по тревата крачат големи кафяви дъждосвирци. Имахме два дни тук - хубави, но с горчив привкус - Мон и Мийлз се прибираха обратно, а аз оставах сама с крадеца. Пак си откраднах няколко минути насаме с тях, ей така просто да си говорим. Тъжна бях, че се разделяхме, исках и аз да се прибера с тях, вече ме беше хванала носталгията по австралийското вкъщи. Но пък ме очакваха още красиви места!

18. Големи черни папагали с червени опашки! Веднага изпратих съобщение на баща ми, той нали е по папагалите. Писах му и, че спътничката ми ме дразни и ядосва, а той ми даде вдъхновяващ и мъдър отговор - да съм по-умна от нея, да не се дразня, да гледам внимателно, защото той вижда света през моите очи. И от този момент нататък си представях, че нея я няма и мислено пътувах с него.

19. Големият бариерен риф! Не съм си представяла, че ще ми се случи на мен, струваше ми се толкова далечно и нереално, пък то взе, че стана! Стотици риби във всякакви цветове, някои от тях направо неприлично ярки, корали в най-разнообразни форми, рифови акули, костенурки!

20. Пустош - червена земя, жарко слънце и милиони мухи! Водата от оскъдните валежи се стича по скалите и се събира в малко езерце - оазис, свят насред света. Тих вятър, кротко потрепваща трева, някъде наблизо ромоли вода.

21. Прах, мухи, последните слънчеви лъчи и два стола. Досадно неудобен разговор - какво се случва с приятелството ни. Слушам колко съм ужасна, от време на време се извинявам, наум си мисля а дано да не глътна някоя муха, докато си отварям устата. Хем ми е смешно, хем ми е мъчно...

22. Толкова много звезди! Два скорпиона, един фенер и приятен разговор измеждудругото.

23. Сидни! Улични музиканти, риба и пържени картофи, пясък, море и акули. Кръжат хеликоптери, а някой бърза да сложи табела, че влизането във водата е на собствен риск.

24. Към Нова Зеландия - гледам траекторията на самолета на монитора и ми става мъчно - струва ми се толкова далечно и непознато. На следващият ден се разхождам в ботаническата градина в Крайстчърч - че то досущ като при нас - гергини, рози, най-красивите хортензии, които съм виждала някога! Ей, само заради хортензиите си струваше!

25. На палатка в Пунакайки - ей, така не бях мръзнала от времето, когато напук спах на село, нищо че прозорците бяха замръзнали и от вътрешната страна! На следващата сутрин вървя пеша до най-близкото кафене, купувам си чай и пай, малко по малко се разтапям. Красив ден е.

26. Плажът е осеян с безброй малки камъчета, чиито ръбове вълните нежно са загладили. От гората се издига пара, а слънцето я позлатява с последните си лъчи за днес. Няма никой друг. Вървя и си пея "Хубава си, моя горо", понеже така все едно съм разказала на дядо, че и до Нова Зеландия стигнах.

27. Три дена на поход! Само като си помисля колко ми тежеше раницата и ме заболяват раменете! Бавно и далеч не славно, стигнах до първия лагер. По пътя си издялках тояжка, а чувството да си хвърля раницата на земята беше невероятно. Огледах се - че то като в горска приказка! От всичко в Нова Зеландия, най ми харесаха мъхът и лишеите! Заедно с любопитните горски птички, които все се ровеха из тях.

28. Прекрасен залез - от тези, които будят подозрения за фотошоп. Огнените му цветове се плъзгат по повърхността на водата, а до брега на езерото мъж свири на пиано. Прекрасна вечер!

29. Оглеждам се за тюлени - наляво, надясно, все безтюленово! Пак обхождам с поглед околностите и изведнъж се стряскам - пропуснала съм масивния мъжкар, който се е проснал на земята на метър от мен! До него табела: "Не се опитвайте да местите тюлените!" Чудя се колко ли идиоти са се опитали, преди да решат да сложат табелата.

30. Първи полет, автобус, втори полет, влак, автобус - кампуса на университета, най-накрая позната територия! Големи бели чапли, папагали и сини пеперуди - у дома! Толкова се радвах да се прибера! Не толкова, още повече!

неделя, 1 февруари 2015 г.

Между България и Австралия

Красиви снимки, вечните български песни, сълзи и гняв, политика и патриотизъм, любов и мъка - "За всички българи, далече от дома" - на ден по няколко пъти, с любезното съдействие на фейсбук.

"Облаче ле бяло" тъй или иначе си слушам, а в главата ми често звучи "Хубава си, моя горо" - така, както дядо ми я пееше. Днешната доза вина, че не съм в България, ще я пропусна. Не че не се радвам на снимките и вниманието, но защо си мислите, че сме забравили колко е красива родината ни? "Да гледат, белким решат да се върнат" - че ние не сме заминали, защото видите ли, толкоз много красота на едно място не може да търпим. Не сме забравили, и без клипчета, пак ще помним. Помним и Родопите, и гайдите, и розовите домати, и шопската салата (понеже с тукашните зеленчуци не е същото... а и те гледат странно, като почнеш да топиш залъци). Но помним и всичко онова, което снимките не показват.
Десетки красиви кадри, нашенски ритми, трогателни цитати - и ще се върнем в България на почивка, максимум 2 седмици. Ще ни чакат със сложени трапези, ще ни посрещнат с усмивки и изпратят със сълзи. В олелията на "един ден - пет срещи с приятели, два медицински прегледа и три вечери с роднини" ще видим тамън онази България от снимките. Ако се застоим малко повече, някои усмивки ще ни се сторят престорени, ще видим, че те хората не плачат само защото ние си тръгваме, и други мъки си имат. Ама самолетът не чака.

Аз, като се върна в България, ще се върна за цялата България - и красотата, и немотията, и доброто, и лошото. Всичко искам да видя, да усетя - да съм българка, а не турист. "Това е България" ли? Не, България е повече. Не е обаче фикс идея, не е ултиматум. В австралийско дружа с хора от цял свят, и те като мен напуснали родината си. Да ви кажа, само при нас заминаването в чужбина търпи толкова много интерпретации и получава такова внимание. За тях пътуването, живеенето някъде другаде, било за постоянно или не, е нещо нормално - и тях ги гони носталгия, ама като, че ли и те бързо бягат пред нея. Те като заминават за Австралия, правят точно това - заминават за Австралия. Нас обаче носталгията хич няма какво да ни гони, та тя не ни е пускала - ние не просто заминаваме, ние изоставяме родината си, оставяме близките си на произвола на съдбата/политиците/корупцията/който-е-актуален-на-момента, загърбваме родното, забравяме за имотите си, лакомим се по западняшкия живот, ту сме будали, ту сме тарикати. Двайсет и три килограма багаж в куфара, ама да можеха да ни претеглят сърцето - нивгаж нямаше да минем летищен контрол!
Всичките писания по темата показват, че ни пука - и на нас, "избягалите", и на вас, "останалите". Ама като че ли прекалено много ни вълнува какво прави другият - единият се мъчи да докаже, че още е истински българин, другият го гледа съмнително, той тая песен и преди я е слушал. Надпреварваме се - или по берекет, или по немотия, все е състезание, рядко вървим заедно. Защо не съм писала последните три месеца ли? Беше ми неудобно. Неудобно от това колко съм щастлива, колко обичам Австралия. Да, обичам. Струваше ми се нечестно - едни берат душа, аз бера мангота. Малко ме беше страх, че и мен ще ме подгоните с негативните коментари - пък не е като да си нямам дертове, не исках още. Не ми е лесно - вчера бях със сълзи на очите от Нова Зеландия чак до Австралия - питайте французина, дето три часа си кривеше врата към мене, искал през прозореца да гледа, гаче облак преди не е виждал. Екскюзе моа, ама се опитвам да рева тука. Криво ми беше, исках да поговоря с някой от приятелите си, ама беше посред нощ, а на мен все ми е неудобно да им се обаждам. А и пуста горделивост, с всичко искам сама да се справя. В българско разнасях печки, тук - имигрантски неволи. 

В крайна сметка написах има-няма 20 страници (ама малък формат, пфю) писмо до едни от най-прекрасните хора, които съм срещала в който и да е край на света - обикновено им казвам "моите австралийски приятелки", понеже са тукашни, а за студент на обмен си е постижение да се сприятели с местните - повечето дружат все с други студенти на обмен. Като ме пита някой за тях, идва ми просто да кажа, че са толкова готини, във всяко отношение. Има-няма на всеки три дена им благодаря за приятелството, а на работата на терен- че ни запозна. Нали някои хора срещаме, за да са ни учители, за да ни направят по-добри - така се чувствам с тях. И за първи път не се притеснявам, ако се объркам някъде по пътя. А аз иначе съм перфекционист до болка и още ме е яд, че завърших с диплома 5.99.  Имам чувството, че най-накрая съм свободна, че мога да съм себе си, без да притеснявам. Преди все стъпвах на пръсти покрай хората - пред тях ако ми се бяга, ще бягам, ако ми се стои мирна, мирна ще стоя. И знаете ли кое е забавното - миналият месец пътувахме заедно и те на мен казаха, че научавали толкова много неща от мен. Без дори да се усещат, което било най-хубавият начин да се учиш.
Цяла нощ не мигнах на летището, а на сутринта поех към Бризбън. Самолетът кацна, с леко презрение си взех раницата (о да, три дена поход в планината с над 20 кила на гърба беше прекрасна идея). Нали съм тук само от половин година, успях да се изгубя на гарата. Най-накрая намерих познат номер автобус и се отправих към вкъщи. И ей така започнах да се усмихвам - нямах търпение да се прибера, да си видя съквартирантите, да съм си в стаята. Автобусът верно беше познат номер, ама не баш този, който ми трябваше. Реших да повървя пеша, пътят минаваше през кампуса на университета. Беше толкова красиво! Вече бях широко усмихната, вървях с лек подскок (че то по равното 20-те кила все едно са 15). Около мен летяха пеперуди - сини, зелени, бели на черни точки, малки и големи. В езерата - водни лилии, а върху листата им - големи бели чапли. На тревата пасяха папагали, около тях пърхаха водни кончета. А слънцето пече, та препича! След всичкия студ, който брах в Нова Зеландия, мислите ми минаваха от "еййй, къв пек, еййй ква радост" през "олеее, това колко е красиво; ооо, ама и това, и това" до "толкова съм благодарна, че съм тук". Цял ден бях усмихната, и още съм. Изкъпах се, изпрах си дрехите, отидох до супермаркета, сготвих си (след почти месец на палатка тези дейности придобиват особена важност) - слушах музика, ядох мангота и личита, започнах да преглеждам 993872-те снимки, с които се върнах. Поговорих си с новите съквартирантки, разтребих си багажа, забутах раницата в дъното на гардероба. Тази вечер се прибира една от "оригиналните" съквартирантки и нямам търпение вече! С другата се видяхме в Сидни, докато бях на път, валеше дъжд и горе-долу 7 часа си говорихме в едно кафене. Разходихме се до близкия парк, през пет минути се прегръщахме и споделяхме колко се радваме да се видим след повече от месец странство.
Моето щастие освен с чувство на вина, върви в комплект и със страх - страх ме е, че тази една година в Австралия може да ми е единствената, че няма да мога да се върна. Страх ме е, че ще ме забравят тукашните ми приятели, че няма да ги видя повече. После пък си представям какво ще е ако успея да поживея в Австралия за още някоя друга година и пак ме хваща страх - ами ако и аз стана от тези имигранти, дето сега ме дразнят - не искам да съм сезонен турист в родината си. Искам децата ми да бягат по моя си кър, да говорят и пишат на български, да ме разбират, като им кажа: "Ее, ама съпикясвайте се малко!" и да ми отговарят без акцент. В мислите ми наполовина българи, наполовина австралийци е печеливша комбинация, най-доброто от двата края на света. То не че някой австралиец ми е мераклия, ама нали търся варианти за виза ;). Толкова съм го мислила, все искам да имам план, поне с 57 точки. Да знам какво се случва и по възможност аз да го контролирам. Знам какво искам, ама не ми харесва, че го искам. Представям си се като лектор в тукашния университет - в мечтите си съм от онези готините лектори, които все са засмяни, шегуват се със студентите, ама в същото време са невероятно добри в областта си, залите им винаги са пълни, а студентите вдъхновени. Искам да се пробвам, тя Българията не бяга, винаги мога да се върна.

Ей, липсваше ми да пиша! Скоро ще започна с поредица от "30 дни на път", дотогава като, че ли мога да обобщя как се чувствам в момента с "щастлива, малко объркана, малко изплашена и пак щастлива".

събота, 4 октомври 2014 г.

Ден за размисъл

 Вече почти три месеца съм в Австралия. Не съм писала за преживяванията си тук, донякъде защото всичко се случва супер бързо, но и защото малко ме е страх да не ме разберете погрешно. Виждате ли - в Австралия ми харесва. Много! Още отсега знам, че ще се разделям с нея през сълзи; знам, че една година вероятно няма да ми е достатъчна. Замислям се какво ще правя, като завърша бакалавърската си степен в Шотландия догодина - още ми се учи и докторантура в Австралия вече ми се струва една идея по-малко недостижима. Вчера се върнах от работа на терен в субтропичните гори покрай източното крайбрежие - беше прекрасно преживяване, имах възможност да си говоря с лекторите, да изслушам историите им за академичната среда... и ми се прииска и аз да съм част от нея - да преподавам, да вдъхновявам поне наполовина толкова много, колкото те мен.

Бързо се устроих тук - живея в къща до университета, разбирам се добре със съквартирантите си, работя и парите, които изкарвам, са ми достатъчни. С една от колежките си говоря на френски - ей, трябваше до Австралия да стигна, за да се престраша да кажа нещо на френски! Всички са толкова мили и приятелски настроени - изглеждат доволни от живота. И аз съм доволна. Понякога ми се струва нереалистично - в 12-ти клас ей така на шега разглеждах сайта на Куинслендския университет, но нямаше как да се случи, пък и като че ли не бях готова да отида тоооолкова надалече. Съвсем го бях забравила този университет, докато не реших да кандидатствам по програмата за интернационален обмен на студенти. Като ще е гарга, не я искам просто рошава, нека да е много рошава. Австралия ми звучеше като най-голямото приключение - не тръгнах с конкретни очаквания, но определено ми харесва повече, отколкото бих предположила. Вървя по улиците и се усмихвам, чувствам се свободна - фактът, че се справям тук ми дава увереността, че бих могла да се справя навсякъде. Австралия ми прилича на България - дъждът като че ли се излива от същото ведро, а изгорелите треви покрай пътищата ми напомнят на моя си кър. В Шотландия все се чувствах сякаш водя два живота - нашенския и онзи, чуждия. Със заминаването си на другия край на света, за моя изненада, не добавих още един, а успях да ги събера всичките заедно. Винаги съм била чувствителна относно изказвания като "ти замина, няма да се върнеш, забрави за родината, аз обаче избрах да остана, избрах България." Не че има нещо лошо, просто ми се струва нелепа тази форма на патриотизъм - кой заминал, кой останал е просто статистика, не е ли по-важно какво правим с живота си, където и да сме? 

Още строя къщи и садя цветя наум, още искам да живея в България. Просто видях, че има свят и отвъд родните граници - няма нужда от сравнения, а "чуждото" не краде от любовта ми към родното. Тя си е все толкова силна, ако не и повече. Всичките ми познати и приятели в Шотландия и Австралия са като омагьосани от нашата страна и искат да я видят с очите си. Българите, избрали да заминат, все ни подготвят за негативно отношение в чужбина, мислели ни за боклуци; предупреждават ни, че с нас ще се държат лошо само защото сме българи. Може би е донякъде вярно за Великобритания, но в Австралия поне досега съвсем не е така. На хората, с които съм се запознала, им е любопитно, искат да им разкажа за България. Харесва ми, че тук има малко българи - почти всички не са срещали друг българин, а вероятно няма и да срещнат. Няма български стереотипи, за тях България съм аз. Каквито впечатления придобият от мен, ще предадат и на държавата. Приемам ролята си като чест и отговорност, съзнателно се старая да съм своята най-добра версия.

Иска ми се българите да не бяхме толкова горделиви, да не изпитвахме нуждата все да се изтъкваме пред другите народности. Те нищо не разбирали, дебели били, грозни, алчни и некадърни - не като нас, разбира се. Да обичаш родината си не означава да мразиш останалите държави. Последните три години се запознах с хора от всичките краища на света; и аз имах стереотипи в главата - изчезнаха някъде по същото време, когато съквартирантката ми от Калифорния започна да играе хоро по-добре от мен. Всички сме хора, всички може да бъдем по-добри заедно.

В Австралия слънцето вече залязва - вятърът поклаща евкалиптите, а из клоните им се обаждат папагали. По БГ радио върви "Моя страна, моя България". А утре аз ще бъда една от първите гласували в целия свят.