петък, 23 май 2014 г.

Краят на една епоха


В края на тази епоха мирише на бъз, див чесън и застояло. Има много джанки, диви орехи и черници. Да, изобилие е, но май не на каквото ти се иска. Вятърът ръси дюлеви цветове, пречупва изсъхнали клони и сърдито брули малкото вързали сини сливи. От старите череши е останала само сянката - ятата скорци профучават над тях и бързо ги подминават. Вратите са залостени, а дървените колела на каруците отдавна са замлъкнали. 
 
Краят ли? Лесно ще го познаете. Сигурно е някъде там в момента, когато лайката започва да расте и по порутените върхове на дуварите. Там, където изобщо са останали дувари. По другите места слънчевите лъчи се прокрадват измежду купища камъни, а котките минават през дворовете напряко. Домовете винаги са образцови. Поне на табелки. Сянката на асмалъка все повече оредява – старите лози съхнат, падат под тежестта на дебелите си филизи и помитат със себе си всичко по пътя.В края на тази епоха поне е изметено – малка утеха насред поредица от загуби. Често си я припомняме – да, мазилката пада, но щом има кой да я измете, може би не е толкова лошо положението. Затова и когато някой се завърне, прескочил ли е избуялата трева до прага, веднага грабва метлата. Метем прах, спомени и въздишки. Странно усещане е – като след буря, но в същото време истинската буря сякаш тепърва предстои.
 
 
Покривите са къдрави, а по таваните се гонят белки и мишки. Над двора прелитат лебеди, щъркели и пчелояди, а от върховете на орехите се чуват кукувици. Привечер се обаждат кукумявки, щъркелите изтракват за последно, а след това е просто тихо. Комарите не спират да хапят и да жужат досадно. По пътеките минават повече мравки, отколкото хора. Уж големите струпвания на мравки предвещават дъжд, но тук като че ли валят само спомени от отминали животи.
 
Бурите са изпочупили прозорците на къщите, а вътре лястовици свиват гнезда. Понякога ти се струва, че само те внасят живец в изоставените постройки, а друг път сякаш той никога не си е тръгвал. Пътищата са дупка след дупка, ама те и в началото на тази епоха пак си бяха лоши. Просто тогава хората май не ги забелязваха. Дворовете не са празни – дори напротив. Преливат не само от бурени и трънки, но и от възхвалени спомени. За сладкодумни баби, вкусни манджи, сръчни дядовци и семейна идилия. Хубави спомени – да, но също и ненужно вглъбяване в миналото. Никога нямало да бъде толкова хубаво, колкото преди. А не може ли просто да бъде – ей така, без сравняване и категории.  Ще се редуват загуби и победи, едни ще си отиват, други ще идват. Може би ще има по-малко картофи и повече райграс. Повече работещи хладилници и по-малко инструменти, чиито собственици отнесоха майсторлъка със себе си. Понякога ще е тихо, друг път ще реват стари магарета или ще блеят оредели стада овце, а подире им ще тичат весели деца. Граденето на новото не винаги означава потъпкване на традиците на старото. Тогава времето и бурите ти стават мним съучастник – много по-лесно е да мислиш за млади фиданки, когато изсъхналите клони на старите ти препречват пътя.
 
Хубавото на края на тази епоха е, че много прилича на началото на следващата.

четвъртък, 8 май 2014 г.

21


Ех, прекрасното чувство да знаеш, че повечето ти действия са глупави, неуместни и меко казано с много деликатно загатнат смисъл и това просто да няма значение. Да правиш нещо и да си толкова омагьосан, че изобщо нямаш свободно време да се питаш защо. Другите, виж, време имат бол, та въпросите все ще те изненадат отнякъде. Защото искам? Обикновено не е достатъчно - да не забравяме, че животът е гаден и сложен. Да не забравяме, че това все пак е България. Защото мога? Аййй, тарикат! Ама така де, тука играят паунди! О да - хоро, ръченица, всичко играят. Ансамбъл ще си правят с австралийските долари :).
Пък после не съм се държала като някой на 20, вече 21 :).
За мен годините винаги са били повод да се дразня. И да, още не съм го надраснала. Ти на колко си? Оо, ама наистина ли? Не, лъжа те. Защото такова е днешното поколение. Е нищо де, то е хубаво да младееш. Каза някой, на когото никога не са му искали лична карта при покупката на бонбони пияна вишна. Ех, детенце! Ех, лелче! Време ти е вече да се влюбиш/да пораснеш/да си намериш работа от 9 до 5. Пък да знаеш на тебе за какво ти е време! Ти вече трябва да мислиш за любов, не за китки. Стига с тая градина! То вярно, че много успешно си играя ролята на млада и неопитна, ама тая работа май не ставаше точно така. Кой пада от небето ли? Спорно е. Ама то вашто поколение само тва знае да прави - да спори! Айде, айде, мир да има - мойто поколение поздравява вашто с песента "Остаряваме бавно" ;).
Понеже наистина съм се наслушала на такива приказки, много уважавам хората, които се държат с мен като с човек, а не като с "човек на еди колко си години". Сигурно затова и ми е трудно наистина да уважавам някой само защото е примерно на 50. Ще го уважавам заради делата му през тези години, не заради едната цифра. Не ме разбирайте погрешно - отстъпвам място на възрастните в автобуса и на живо просто се усмихвам почти искрено на всичките забележки, които ме дразнят. Търпяла съм много насмешки от хора от всякакви възрастови групи, мълчала съм до болка и съм се правела, че не чувам. Не, не съм слаба и неотстояваща себе си, просто си избирам само битки, които си заслужават да ги спечелиш.
Имах прекрасен рожден с прекрасни хора - почувствах се и все още се чувствам богата. Обичам си и живота, и всички добри хора в него. Понякога сама се натъжавам от високите си очаквания към себе си, все искам да постигна и още нещо. Е, дотогава съм сертифициран търсач на язовци - колко такива има, я! Традиционно се нагърбвам с нереалистично много задачи и о толкова реалистично много чанти. За добро или лошо съм свикнала да ми е неудобно - бих изтърпяла какви ли не неудобства, ако ще отметнат поне една задача от списъка. "Как да няма място за още багаж, бе тате, в краката ми още две чанти, една касетка върху коленете ми, пък с ей тая ръка ще подпирам клематиса!" и "Оо, няма страшно, аз мога и да не ям, компоти ще пия." са ми дежурните реплики. Добре че ми дойдоха гости, та да извадя масата - понеже аз все ям в движение :). Ех, както баба ми разказва как на младини е брала теменужки от гората, аз така някой ден ще разказвам как съм носила багаж и съм пила компот направо от буркана.
Струва ми се, че времето препуска с бясна скорост, добре че и аз не мога да вървя бавна, та горе-долу докарваме синхрон. Започнала съм поне пет публикации, все чакам подходящите снимки, уводи, заключения. Докато завърша едната, вече съм се вдъхновила за друга и предишната леееко губи давност. Цял месец нахвърлям думи, за да не забравя. Покрай думите летят и чували стари пеньоари, цветя, семена, записки по шотланските лекции /за въстанията има време - да гласуват първо лятото :)/. Саксии, камъни, буркани, кабели и стари железа - и покрай всичката красота на фона на дежурната разруха - летя и аз. Време ми било за любов. Че не е ли винаги време да любов? О да, понякога съм самотна и много ми се иска да имаше кой да е с мен на село и по света, но пък съм безкрайно щастлива, че докато и това стане, има толкова много други неща, които да обичам.

вторник, 1 април 2014 г.

Куфар, пълен с надежда

Един юрган (какво начало!). Купчина учебници по хидрология измежду книги с красиви градини. Чифт спортни обувки за брат ми. Понеже ний в България боси ходим (каза тази с интернационалните юргани). Всичките тениски и двата потника, които така и не облякох. Мисия предизвикване на хубаво време с летни дрехи - временно преустановена. Пакетчета семена - не че досега съм отчела голяма /някаква/ успеваемост с тях, ама така, за сравнение с липса на сеитба, шансът все пак съществува. 2 рамки и 2 фенера за село - купени на промоция с примерно 8-мата ми надница. Намалени заради липсващо стъкло и несезонност - продавачката така се изненада, като се награбих, че ми направи допълнителна отстъпка. Шшш, не че нещо, ама имам къде къде по-големи дертове от тези - докато имам стена, на която да очаквам снимки, рамките са вървежни. Празните бурканчета от сладкото, което примъкнах към Единбург зимата. Тъй де, пара се е дало и знаете ли колко време си търсих такива изтумбени... И да, има голяма вероятност на въпроса "Какво правят българите?" моите съквартирантки да отговорят, че събираме буркани, личкаме вода по нищо неподозиращи съседи /откъде да знам, че на долния етаж точно в този момент ще мине човек, ама нищо, аз го успокоих, че сега и на него ще му върви по вода/, раздаваме храна /черпим/, но в същото време не даваме нищо да стане "зян" - "То като изрежеш мухлясалото, нищо му няма!" и "Ее, виж колко още има по тенджерата, обери го с един залък!"

Шевовете, които не са се пръснали от предишното пренасяне на локум, бисквити "Закуска" и кори за баница в количества като за малка лафка, вече се опъват. Заплашително, ама няма страшно, на мен реализма отдавна ми го задържаха на митницата. Аз пак се опитвам да промъкна по някоя малка доза, но си признавам, че тя често остава забравена из-под безбройните ми мераци. Натъпквам и тетрадката със списъците - всички задачи накуп, задачи за първото ходене, мечтани растения, растения за купуване с наличните средства, бонус растения, ако първите се окажат по-евтини, отколкото предполагам. И измежду всичко това мечти и вълнения - толкова, че макар шевовете на куфара да се държат още, то мен самата едвам ме свърта! Искам вече да съм сред семейството си, градината, приятелите. Да спра да бъда страничен наблюдател и слушател на преразказани истории. Вместо това да бъда част от тях, да създавам красиви моменти и да помагам на родителите си. Как искам вече да правя огледа си на село, да се успокоя, че всичко е живо и налично. Да срещна съпричастност и да отвърна подобаващо.

Всичкият багажлък е добре уплатнен - от обич, надежда и мъничко страх. Обич - към живота ми и всички хора, които го изпълват с доброта. Надежда, че тази година и аз ще съм по-добра, по-разумна и по-смела. И страх - защото сега след всяко завръщане следва поредното заминаване, а скоро то ще е наистина надалече. Тогава няма да имам дата, до чието настъпване да отброявам дните и това е малко плашещо. Но и смело, та покривам по някой друг критерий от определените :).

Прекрасно е да се завръщаш у дома!

събота, 29 март 2014 г.

Дъжд, вятър и уиски сос с хагъс

Почти всеизвестен факт е, че не съм най-големият фен на Единбург. Не казвам Шотландия, защото не съм видяла много от нея. Не разказвам често за преживяванията си тук, а когато го правя, отсрещната реакция варира от "нашто си е най-хубаво" до "ее, ти ме разубеди да отида на екскурзия в Шотландия". Или поне така беше.

Тази пролет виждам Единбург по-красив, по-жив, по-свеж, направо заинтригуващ. Харесва ми. Това не е лесно признание - не толкова аз да го направя, а по-скоро другите да го чуят. "Ето, казах ли ти, знаех си, че така ще стане - така се случва винаги и с всички" се редува с проста въздишка на разочарование, а аз запазвам за себе си единствено искрените думи на хората, които се радват за мен. Непонятно ми е защо трябва да се слагат предели на човешките емоции - щом си напълнил едното канче, значи трябва да си изпразнил другото. Предпочитам да вярвам, че винаги имам и още
В сравнение с миналата година, сега живея в много по-хубав квартал с каменни дувари, градини и симпатични малки магазинчета под блоковете. Стаята ми е с високи стени и големи прозорци с изглед към парка. Всяка сутрин се събуждам и веднага поглеждам към прозореца - да проверя дали изгревът е красив. А той понякога наистина е прекрасен - огнени цветове през запотени прозорци и поклащащи се от вятъра клони. На улицата се разминават сериозни костюмари и задъхани бегачи по къси панталони. Междувременно аз съм завита с три юргана и се чудя защо тези хора не ги лови студ. Сигурно не ги ловят и възголеми сметки за ток и парно, ама да сме живи и здрави - вчера бях 16 часа на работа и почти ги изкарах парите.
Като малка не си играех много с другите деца, на село дори и тогава възрастовата група под 60 беше силно ограничена, а в града все не намирах достатъчна мотивация, за да се внедря във вече обособените "групички". Сигурно затова и карането на колело не беше значителна част от моето детство - научих се напук на другите две деца от махалата в село, които вдигаха прахоляк с колелетата си и не умееха да прикриват подигравателната си изненада от факта, че не се бях качвала на колело. До след 5 минути, когато вече и аз допринасях към кълбетата прах, които бързо ни догонваха. От раз - размисълът и чуденето ги прескочихме. После вече и аз имах колело - червено, та да ядосвам кравите и биволиците. Фучах към бента и обратно и така добре заобикалях първата черница пред къщата на баба Нанка, че оцелих втората лице в дънер, рикуширайки в третата. За мой късмет четвърта нямаше, ама и аз не се трогвам от такива случки, той, страхът, нали ходи само по мечките, та си продължих, приемайки близката ми среща с черниците за нещо нормално и незаслужаващо особено внимание. След това лято качванията ми на колело сериозно намаляха, просто така се случи. А сега в Единбург почти всеки ден оставям следи по велоалеите - имам най-очарователното старо колело - сериозно! На цвят медено, на метал ръждясало, с малки гуми и един наличен педал. Ама да знаете как леко върви по нанадолнищата - вятър в косите, пръски кал по крачолите, пълна програма! На връщане го бутам по хълмовете, а на равното дори и най-бързата му скорост ми позволява да огледам градините и къщите по пътя - имам си любими, проверявам дали са насадили нещо ново, дали са се разтворили първите листни пъпки по върбите и брезите... Харесва ми, че се прибирам по залез слънце и, че покрай пътя греят хиляди нацъфтели нарциси. Харесва ми и когато е студено и дъждовно, сякаш колкото по-мрачно е в Единбург, толкова по-слънчево ми се струва в България.
В стремежа на Шотландия да се докаже като Шотландия, а не просто част от Великобритания, разпознавам себе си. Далече съм от политиката й - просто уважавам това, че прави нещата по свои начини. Странни, понякога привидно лишени от логика, но толкова нейни, че няма как да ги объркаш с нечии други. От кейлита през овесената каша и хагъса - всичко е поднесено с гордост и уважение. Робърт Бърнс цяла песен е написал за този хагъс! Хм, най-близкият аналог, за който се сещам, при нас май е: "Две кебапчета крилати"...
Харесвам съквартирантките си, университета - леко иронично е, че тамън ми стана удобно и приятно тук и отново се засилих, този път на още по-далече. Е, след една година пак ще се върна - тогава се надявам да попътувам и на север от Единбург, да видя селата, планините и най-вече - кравите.
По план сега трябваше да завърша с красиви думи и сдържан патос - вместо тях ми се иска да кажа, че тези крави са супер яки. Но доколкото съм успяла да опозная тукашната култура, претенциозността не е подминала само мен, а и Шотландия - тук като че ли животът не се украсява или замаскирва, а просто се оставя да бъде.

вторник, 11 март 2014 г.

Мили тате, мила мамо...

Мили тате,

Днес мама има имен ден. Ще пиша и на нея, но някак ми е странно да ви деля, - помисля ли си "мама", веднага следва и "тате" . Не, че не сте достатъчно специални сами по себе си, просто сте поне два пъти по-специални заедно - заради всичко, което сте изградили със съвместни любов и усърдие. Мен с брат ми и сестра ми включително, да не пропусна да изтъкна и нашия принос :)).

С тебе, тате, май бая си приличаме. Мама е по-непозната територия, около нея всички стъпваме малко по-леко или поне така казваме. Иначе ти обобщи ситуацията с "много ни е страх от нея, ама все пак правим каквото си искаме', което може би не е чааак толкова далече от истината. И двамата много ни бива да я дразним, а още повече ни бива да си прехвърляме топката - кой я дразнел повече, кой започнал, па кой се олял с купуването на цветя, кой имал по-нереалистични мераци... А как и на двамата ни идва отвътре веднага да посочим другия, не се и замисляме даже. Ти се опитваш да бъдеш моя разум, виждаш в моите действия своите предишни грешки и искаш да ме предпазиш, а аз вървя след тебе с жално: "Ама татеееее..." и не се поддавам на въздействие. Или поне не лесно. Но пък и ти, и мама хич не можете да ми отказвате - просто с теб първо изиграваме въодушевена постановка на врънкане, отказване, мръщене, леееко поддаване и накрая даване на повече, отколкото съм поискала. Пълна програма - ама то ние и двамата все гледаме джумбуш да има. Живеем на бързи обороти, търчим между града и селата, всеки по своите безкрайни задачи. Признавам, твоите са по-отговорни и важни, моите са малко тип "да ми имаш и проблемите". Ти винаги си съпричастен и ми помагаш, а аз все искам и още. Обикновено тор - овчи, и хости - по възможност ненаядени от охлюви. Обвинявам те задето ми завъди нов вид гигантски гол охлюв на село, ти пък отговаряш, че специално ги събираш от оранжериите и ги караш на 40 км в Тюркмен. Като садиш цветя в Тюркмен, не винаги съм съгласна с избора ти на място, понеже имам план на хвърчащ лист хартия, който ти не признаваш. А сега се подсмихваш и си мислиш: "Да ти имам и плана..." Е, ти винаги си несъгласен с моето садене, все не е достатъчно дълбоко. Веднага минавам в режим на контраатака, ти пък садиш много нагъсто, ей за такива неща спорим ние двамата с тебе.

Обичам да ме чакаш на летището и после да си говорим в колата, докато пътуваме към Пловдив. Да ме караш на село и пак да си говорим - за дядо, за родата, за китки и бъдещи планове. Нарочно да прескачаш радиостанцията, която аз искам, а насред любимата ми песен да врътнеш звука на нула. Понеже пустото копче е лееко развалено от има-няма пет години, докато звукът тръгне отново, песента вече е свършила. Ех, тате, често ти се мръщя и много ме дразниш, ама още повече те обичам. Нямам търпение някой ден заедно да направим градината на петте декара в Тюркмен. Ще бъде тооолкова хубаво - ще обикаляме заедно по разсадници, ще гледаме каталози, ще чертаем, ще сеем... Дотогава аз ще си прося по някоя хоста, ти ще поръчваш има-няма стотина, ще гледам и аз на теб да ти угаждам, не само обратното :). Понякога малко ти завиждам, защото ти си имаш прекрасни градина и къща, където имаш възможността да сътвориш каквото си поискаш, а аз имам мечти на хвърчащи листчета и тендензиозно неникнещи семена. То това не, че ме спира пак да си купя, ей ме на - днес пак, този пък червена бергения. Па може и да я пребъде, знае ли се. Поръчала съм си и луковици и коренища, които ще получиш тези дни и ще ми ги садиш в саксии, а аз като си дойда, ще те моля да ми докараш на село, за да ги сложа в земята. Гледаш мнооого скептично на моите поръчки и предполагам, че първото нещо, което ще ми кажеш, след като ги видиш, е, че си давам парите за глупости. А аз отново си повтарям, че този път вече ще поникне нещо. Има и такива от миналата година, които още не съм ги отписала, като не е на първата година, на втората барем се покажат. То пък и аз за стимул съм метнала три ката черги отгоре, ама те ще ме чакат "да ги отвия".

Не си съгласен с моите кърпешки методи, да ти кажа и аз не съм. Просто в момента толкова мога, а ми се струва непосилно да не правя нищо. Мисля, че имам напредък, оставила съм си и място за бъдещо развитие :). А ти си така добър и искаш единствено да сме заедно и да сме съпричастни един с друг. Обикновено получаваш шапка или дънки, откъм съпричастност май има какво още да се желае. Искаш на всички да помогнеш, нямаш почивен ден и си все зает. Твърдиш, че ти харесва - надявам се наистина да е така, защото иначе ще ми бъде мъчно за теб. Но пък имам чувството, че и да не ти харесваше, трудно би си признал.
Ти си вървиш редом с цветята хич да не откакто можеш да вървиш. На повечето си детски снимки държиш цвете, а когато сега ни снимаш нас, снимките ти винаги са много отдалечени - да хванеш и дърветата, храстите. Много ми харесва това, че си гледал кактуси от семе, че като си отишъл войник, си взел със себе си луковици и си ги насадил в базата. Понякога се чувстваш неразбран и критикуван от наша страна - знам, защото и аз се чувствам така от време на време. Разбирам и защо ти е трудно да се промениш, защо още не си сложил бойлера в банята и защо животът ти продължава да бъде събиран в чанти. Виждам и, че полагаш усилия, че не те е страх да се учиш - за ужас на брат ми вече ползваш компютъра. Вярвам, че ще се справиш, че ще намериш как най-правилно да разпределяш времето си. Мога и аз на теб да помагам, не само ти на мен.

Ти си моят съмишленик, по-често съучастник, може да се караме за клематиси и за това кой бил по-откачен, ама иначе така добре се разбираме. На мен ми е утеха, че засега има поне един човек, на когото няма нужда да обяснявам защо ходя на село, защо се грижа за градината. Понеже споделената любов няма нужда от обяснения.

Хайде, вечна дружба и всичко най-евентуално,
Гергана

Мила мамо,

Честит имен ден! Теб като че ли са те ограбили откъм празници - не си празнувала осми март, поздравленията за имения ти ден още имат вкус на "преживях и този осми март". На рождения си ден изпращаш учениците, изобщо работата върви подир твоите празници и дълги години ги изпреварваше. Но ти малко по малко я настигаш, дори взимаш преднината и си връщаш каквото си е лично твое. Все пак нали си бегач на дълги разстояния! Веднъж бегач, винаги бегач, просто ти се разшири стадиона. Много добре ви пасва да сте бегачи с тати - не знам дали си се замисляла, но не мислиш ли, че и сега, след толкова години съвместен живот, с тати продължавате да бягате - ти на дълги разстояния, той на къси. Може би затова понякога се карате, просто се разминавате и не може да се разберете дали единият е изпреварил другия, или пък той е изостанал. Ти мислиш за бъдещето, гониш промяна, нови занимания и преживявания. Знаеш, че не може да стане веднага. Напредваш с умерено, но сигурно темпо. Докато ти догониш първата цел, тати се е втурнал след поне десет. Гони всяка сякаш е най-важната, задъхва се, но не спира. Победите остават неотпразнувани, понеже той вече преследва следващата. И така  от време на време се разминавате, но винаги се настигате, а срещите ви са толкова правилни, че оправдават гонитбата.

И на теб приличам, мамо, не съм се метнала само на тати. Питате ли ме на мен какво ми е - вие си се карате двамата, а аз споря сама със себе си. Ти си спокойствието и хармонията, но също и желанието за вълнуващи преживявания. Чистият и спретнат дом, вниманието към околните и милите жестове. И ремонтната дейност! Както с тати може с часове да си говорим за китки, така с теб гледаме снимки на къщи, на преправени стари мебели и съживени стари постройки. Ремонтираме си наум плевните, само дето аз не смея и да си помисля за моята половин плевня, та клоня повече към двете трети от къщата. Е, то дупката в покрива на плевнята не е в на баба частта, та документално не е мой дерт. Отделно, че загубихме ключа от катинара, та сега мога да вляза само от страната на съседа и то след като прескоча струпаните бали слама, играещи ролята на граница.

Ден след ден създаваш красота. Но май ти се иска вече да спреш да я продаваш, да запазиш поне малко и за себе си. Двамата с тати се раздавате за всички - роднини, приятели, клиенти - чак ми се струва невероятно как остава толкова много и за мен, и за брат ми и сестра ми. Скоро ще честваме и твоите празници - така, както на теб ти се иска. Искрено се радвам, че вече и ти имаш дом за градене, че се вълнуваш и кроиш планове за бъдещето. Ще бъде прекрасно, ще видиш. Много ми харесва мисълта, че вече си имаме семейна къща - място, където ще ни посрещате след пътуванията ни, където ще се събираме след като всеки е тръгнал по пътя си. Без значение на колко години ще сме, винаги ще си е "при мама и при тати". Дворът и къщата си вървят с безкрайната работа, но тя не е като другата ви работа. Освежаващо е да ви видя хем вкъщи, хем не на работа!

Съквартирантките ми се чудят защо си говорим всяка вечер - защото обичам да си говоря с вас, защото се радвам да ви видя, да бъдем поне почти заедно. Искам вече да сме си съвсем заедно.
Ти ни даваш вяра и духовност, може да не вярваме в едни и същи неща, но важното е, че вярваме. Аз съм повече тип око да види, ръка да пипне, двустранен анализ, оценка на фактори и събития, заключение, открояващо нуждата от допълнителен анализ. Твоите мисли летят в небесата, моите са като кокошки с подрязани криле - има там някакъв спомен, че не са тея криле само за украса, понякога е малко изкушаващо, но все пак по цял ден си ровят в земята, а към небето поглеждат само в извънредни ситуации. Вярваш, че децата избират родителите си. Аз поначало подхождам скептично към подобни твърдения, но вие сте толкова точно като за мен, че просто не мога да си премълча, че имам безупречен вкус.

С много обич и признателност,
Гергана