понеделник, 4 април 2016 г.

Тази пролет

Тази пролет се промъкна незабелязано - над Единбург често пада гъста мъгла и първите разцъфтели дървета се губят измежду останалите сиви нюанси. Понякога небето е чак неестествено синьо, слънцето блести (и съществува! в Единбург понякога започвам да се съмнявам), а аз присвивам очи, докато карам колело към работа, и пак ги пропускам пролетните моменти. Добре че е градинарския клуб, който водя в местно училище, та да ми напомня що е то пролет. Да ми напомня за пръстта под ноктите, за вълнението и тръпката в избора на семена, за лекото притеснение, с което ги чакаш да поникнат. Да ми напомни и за мен самата. Защото напоследък се чувствам леко изгубена.


Случват се разни неща, преобладаващо академични, имам много за учене, след по-малко от месец трябва да съм си предала дипломната работа и 998237 доклада. Не знам какво точно ще правя след като завърша. Искам да започна докторантура в Австралия, в университета където бях на обмен миналата година, но за стипендията трябва да покрия сумати изисквания, които все още не са част от моята автобиография. Планът е да кандидатствам за докторантурата след една година, когато вече би трябвало да съм публукувала две научни статии и да съм била нечий асистент. Кандидатствах за няколко работи като научен асистент, засега неуспешно. За последната все още чакам категоричен отговор, преди няколко дни получих имейл, че изборът ще е между мен и още един кандидат. При което аз му ударих един здрав рев, защото се изморих все да съм на второ място. Е, още не се знае дали и този път ще се повтори ситуацията, но аз тези втори места ги изживявам по-драматично, защото се старая толкова много. Де що има извънкласова дейност, семинар, лекция, там съм. Доброволец съм в няколко инициативи, повечето започнати от мен самата. Не знам какво повече мога да направя. Чета докато вече не мога да си държа очите отворени, почти всичкото си свободно време използвам за учене, понякога по цял ден не си говоря с никого. Изморена съм да полагам толкова много усилия (поне в моите очи) и все да не е достатъчно. А толкова много да ми харесва - презентации, четене, учене, дори статистика дори! Като съм на лекции, все си мечтая аз да съм на мястото на лектора. На фона на цялата шотландска сивота, през последните няколко месеца най-щастлива съм била, когато се справям добре, когато за момент поне ми се струва толкова естествено и постижимо скоро аз да съм лектор.


То добре че поне ентусиазъм имам в излишък и ако не друго, макар и аз да не се чувствам особено щастлива, старая се да внасям радост в живота на околните. Помагам на съучениците си, на работа съм най-оптимистичния и ентусиазиран продавач на зеленчуци (веднъж продадох три касетки авокадота само за два часа!), децата от градинарския клуб харесват и мен, и отглеждането на зеленчуци. Обикновено нямам време да се спра да мисля или пиша на тема, различна от "Ефектът на агро-екологичните плащания върху птиците в Източна Шотландия", а появи ли се такова време, често ми става прекалено мъчно и тъжно, че да пиша. В Австралия се чувствах сякаш мога да постигна всичко, което искам, а сега всичко ми се струва трудно. Не че пак не се отдавам напълно, просто ми тежи самотата, тежи ми това, че всяка сутрин се събуждам с липсата на един човек, а после всяка вечер сумати време не мога да заспя. Отдавна не съм водила истински разговори, липсва ми да имам някого, с когото да мечтая. Със съквартирантките ми почти не си говорим, а когато се засечем в кухнята, най-много да се питаме как сме и какво сме правили през деня. И все всички сме добре и все дните ни са както обикновено. С моите съквартирантки сме прекалено различни, че да споделяме нещо повече от кухнята и коридора. Странно е да живееш с някого, а да сте толкова далече. Странно е да си толкова далече от някого, а все да си мислиш за него. 


Времето иначе минава бързо, крайният срок за дипломната ми работа се приближава със заплашителна скорост. И после - краят на още един житейски период - четирите години в университета се изнизаха неусетно. Мислех си, че като завърша, вече ще имам някакъв път в живота и, че няма да го вървя сама. Понякога ми става мъчно, понеже сякаш не е уместно да споменавам колко изоставена и нежелана се чувствам - вече мина почти година от нашите последни моменти заедно. Вече трябваше да ми е минало, или поне да ми е малко по-леко. А аз още си рева хич да не през ден, зависи колко имам за учене. Чудя се на мен какво не ми е наред, че не мога да спра да обичам, да мечтая, да тъгувам. Във фейсбук прочетох, че единствената вечна любов е невъзможната, понеже никога не разбирате за лошите си качества, за несъвместимостите си, нямате шанс да се карате и да се ядосвате един на друг. Нямате възможност да забравите защо сте се обичали в началото. Надявам се да не е вярно. Надявам се, че дори моята любов да си остане невъзможна, все пак ще имам достатъчно любов останала, че някой ден да заобичам друг. Макар и сега само като чета тази дума "друг", и ми се насълзяват очите.


Та така тази пролет - любовни драми и академични препятствия. Мечтая си за деня, в който ще ми олекне и ще постигна някакъв мир с всичките ми тревоги. Днес в Единбург е по-мъгливо и по-сиво от обикновено, някой прави ремонт в блока, а аз чета научни статии през сълзи. Не е толкова тъжно колкото звучи - все някога нещата ще започнат да се случват по-лесно или на мен няма да ми се струват толкова трудни, а дотогава - ако не друго, то поне знам, че каквото и да правя, все още се отдавам напълно. Все още си поставям цели, поне една идея по-високи от необходимото, още ми убягва поне малка доза реализъм, май дори имам останала наивност, нищо че от време на време и аз гледам съмнително. Още съм си аз, а това е не малка утеха. И докато в Единбург денят тихо сивее, аз си представям, че на село пече слънце, жужат пчели, а кълвачи се гонят от орех на орех. Сега цъфтят пролетните цветя, които няколко есени подред садя и чиито цветове така и не съм видяла досега. Радвам се, че намирам това за по-скоро очарователно, отколкото тъжно - моята тайна градина, скрита дори и от мен самата. С лалета измежду великденчета и глухарчета, с много троскот и падащи покриви, но и с най-сладките ягоди, високите бамбуци и стройни бабини чемшири.Поне такава е в  моите спомени и мечти. В мечтите с по-малко троскот. Сега сигурно е различна, не по-добра или лоша, просто нова - а нали все пак е пролет, време за промяна. Мечтая си за времето, когато отново ще усетя всички сезони подред на село, когато ще имам възможност отново да открия моята градина, нова и различна. За времето, когато ще имам с кого да я споделя, когато ще бързам да откъсна първата узряла ягода само за да я занеса с усмивка на този някой.

неделя, 22 ноември 2015 г.

Динени облози

Преди четири години по това време попълних документите си за кандидатстване в университета в Единбург. Имах невероятна реколта от репички. Написах мотивационното си писмо, завита с тежкия пухен юрган на село. Толкова много надежда, толкова много репички! Хубаво време беше - есен, като за последно. Понеже веднъж заминеш ли, кой знае какво ще се случи. Аз, поне, не знаех. Има някакъв чар в това невидение. Бях прекалено заета със събиране на орехи и правене на разсади, че да мисля за това, което ме очаква. Не помня да ме е било страх. Нямах някакви конкретни очаквания. Заминах с 23 килограма багаж, в който баща ми скришом беше сложил три коренчета иглика. 23 килограма багаж и много надежда. Не че знаех за какво по-точно, ама си се надявах. Че ще бъда щастлива и вдъхновена, че най-накрая ще имам възможност да направя всичките невероятни неща, за които се чувствах толкова готова. Че ще намеря истински приятели, че няма да съм сама. И така, мечка страх, мен не страх, заминах. Едновременно смела и наивна, прекалено доверчива, с проблясъци на разум. Иска ми се да можех пак да се почувствам така, поне за момент. Да си припомня колко бях сигурна, че ще продължа да се връщам, че всичко ще е наред. Да не знам, че три години по-късно ще се влюбя в някой, който не ме обича. Или не е готов да обича. И на село ми беше самотно, и селските неволи често си ги преглъщах през сълзи, ама друга самота беше тогава. Самота, в очакване на времето, когато вече няма да е толкова пусто. Днес самотата прилича повече на разруха след буря.

Исках да си спомня какъв беше животът преди да замина. Преди по цял ден неуспешно да те гонех от мислите си. Зачетох се в собствените си думи. Отдъхнах си, че макар и да се чувствам толкова променена, някои неща са си все същите. С теб или без теб. Още се усмихвам, като видя пътната врата на село. Още малко ме е страх, понеже не знам какво се случва там сега. Брат ми вече ме гледа от високо, ама още ме дразни от време на време и пак се цупим, караме и сдобряваме, нищо че уж се броим за пораснали. Още мечтая и се надявам, но не знам дали са полезни тези мои надежди. След още четири години сигурно ще разбера. Сега светът ми се струва по-страшен от преди. Понеже не мога да спра да се надявам. Че ще ме приемат в докторантската програма в Австралия. Че ще ти се изясни всичко, което ти е толкова мъгливо сега. Че пак ще сме ние. Че няма да се окажа пълен глупак. 

Мъчно ми е. И съм толкова тъжна. Животът ми не е това, което очаквах преди четири години. И по-добре, не харесвам предсказуеми неща. Но все пак, не очаквах, че ще плача толкова много, че липсата на само един човек ще прави целият ми свят толкова празен. Странно е. Знам, че не сме заедно, но аз съм с теб. Разбирам те, не съм ядосана, не мога да изпитвам каквото и да е негативно към теб. Защитавам те всеки път, когато някой понечи да каже лоша дума за теб. Понеже знам, че е правилното решение. За теб. За мен прилича повече на изпит. Още си пишем, вълнувам се за твоите приключения. След няколко седмици ще тръгнеш на пътешествие около Австралия - ти, един бус, един континент и над 1500 пчели за снимане. Мисля, че ще ти хареса. Надявам се да намериш каквото търсиш, да имаш време да мислиш и да си в мир с решенията си. Да си щастлив, нищо че е без мен. Нищо че после може да искаш да си щастлив с нея, вместо мен. Ще вярвам, че имам още много любов за раздаване, че каквото и да става, все ще ми остава и още обич. Ще вярвам, че винаги съм готова да обичам и, че някой ден някой ще ме обича също толкова много. 

Дотогава животът си върви, случват се и хубави, и лоши неща. Опитвам се да отделям повече време на това, което ми напомня коя съм. Пиша. Искам да си купя нов обектив. Ще кандидатствам за два месеца работа на терен хич да не още малко на Северния полюс. Случайно се запалих по идеята, после се сетих, че това ще е  възможно най-далече от теб.  Вълнувам се за докторантурата си, мечтая си да преподавам. Ще отглеждам зеленчуци с местно училище. Карам си бялото колело на слънчогледи, два пъти паднах. На работа се справям добре, продавам плодове и зеленчуци от една ферма наблизо. Щастлива съм да продавам ябълки, в които вярвам. Мъничко ми олеква, като си помисля такива неща - още вярвам в ябълки. А днес хората се редяха на опашка за същите натъртени ябълки. И докато зъзнехме тази сутрин, за няколко часа, с тези непознати, си вярвахме в ябълките заедно. Хубаво беше. Имам два важни доклада за писане и все пак пиша тук. Понеже като ми се завъртят думи в главата, не мирясвам, докато не ги подредя, както ми харесва. А и все повече ми харесва да пиша. Наум подреждам изречения и снимки, искам да напиша книга.

Колкото повече теб те няма, толкова повече се опитвам да намеря другаде радост. Колкото и да ми е мъчно. Градината и село още са ми първата любов, те поне ме чакат, плюс-минус няколко керемиди. И насред всичката ми болка, все пак се радвам, че усещам. Животът не е такъв, какъвто си го представях, но в него няма безразличие, монотонност, емоциите са силни. И някакси макар и на моменти доста тъжен, много жив го усещам този мой живот, а не бих искала нещо по-малко от това. Четири години по-късно списъците ми със задачи все още са с поне 34 точки. Чета книги, прекарвам часове в книжарници, уча, карам колело и ръся кестени по пътя. Намерих си нови любими български песни и автори. Спасявах се поне за няколко минути в нечии думи и мелодии, в красиви снимки, във вдъхновяващи личности. Искам да снимам, да пиша, пак да бягам из градината, докато остана без дъх. Да се почувствам жива и свободна. Да не ме е страх и да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Искам и аз да спасявам. С думи, снимки, както мога. Искам да стана от преподавателите, които грабват студентите и ги отнасят в един по-добър свят, в който всеки вярва, че може. Искам, като си тръгнат от моята лекция, по пътя към вкъщи да разберат, че този друг свят е тук и сега. Заедно с тематични принципи на екологията и опазването на околната среда, разбира се, но като че ли повече искам да правя студентите щастливи. Аз намерих и щастие, и спасение в знанието, възможностите, вдъхновението. В преподавателите, които се шегуваха, държава се човешки, но вярваха, че можем много. И ако някой сега ме пита каква искам да стана като порасна, бих отговорила разказвач на истории. Истории, в които вярвам, истории, които вдъхновяват и спасяват. 

Като че ли каквото и да ми се случва, все ми се иска да запазя мига, да му намеря подходящи думи и така той да не бъде забравен. Пусти еколози, все берем дерт за изчезващи неща. Докато бях в Австралия, рядко пишех тук. Но далеч не пишех по-малко. Зарадвах се, когато поиска да ти направя кутия за моите писма. Сложих й надпис "Кутия, пълна с щастливи спомени с горчив привкус, обич, надежда, свобода, далечни разстояния, наивност и още надежда. Не ме забравяй, Гери." На български, ти така и не разбра какво пише, каза, че ти харесва да не знаеш. Понякога ми се иска да можех да се промъкна в стаята ти и да си взема обратно кутията с всичките ми писма и картички. Да си взема обратно поне малко от себе си. После преглъщам и ти изпращам картичка по пощата, този път далеч по-кратка от преди, пожелавам ти лек път и много пчели. Отказвам се от крадливите си пориви, твои са си все пак. Чудя се дали отваряш моята кутия. Вътре има и едно писмо на български, написах го отдавна, още бяхме на един и същи континент. Заръчах ти, ако аз не ти го преведа някой ден, да разбереш по някакъв начин какво пише. Може би ще забравиш, животът ще те унесе - и теб, и мен. Но може да стане и иначе, да има повод да ти го прочета. Още тогава знаех, че няма да е лесно и, че ще ми е мъчно, знаех, че ти не си напълно с мен. И все пак на гърба на последната страница се обзаложих с теб, че накрая всичко ще е наред и някой ден ще се смеем на това писмо заедно. Залогът е сериозен - една диня. Тогава ти беше наранен от предишна връзка, ако питаш мен направо страхлив, да не вземеш да се влюбиш в мен, а аз си бях наумила, че ще съм смела и няма да сдържам нищо, че ще усетя всичко и, че макар и на теб да не ти се вярва сега, има вероятност аз да съм права. След някоя друга година ще видим от кого ще е динята. И това ми е утеха, който и да спечели облога, поне ще има диня, което ще направи нещата или малко по-лоши, или много по-хубави. Ама да е сладка и със семки, иначе не се брои.

неделя, 1 ноември 2015 г.

Живот като на кино

След досадно трудна, студена и дъждовна седмица, изреждаща всичко, което ми се е случило, раздразнено отбелязах, че в Австралия нямах такива проблеми. Съквартирантките ми ме смъмриха, че годината ми в Австралия не е "истинският живот", това тук в Шотландия обаче е. Веднага заех защитна позиция, готова да премина в нападение, ако още нещо опрекне истиността на моята австралийска година. Често чувам "такъв е животът", като се случи нещо тъжно или лошо. Аз в "такъв" живот предпочитам да не вярвам, нали за да не е баш "такъв", някой трябва да го поиска друг, различен, по-добър. 

Тук не съм разказвала много за изминалата година, понякога ми беше неудобно. Знам, че е моят блог, но не ми се струваше съвсем честно докато един бере душа, аз да разказвам как бера водорасли от Големия бариерен риф за проект в университета. Пък колкото и просто и обикновено да се опитам да го опиша, пак звучи малко в стил: "И това в кой филм?" Ейй, и къде се запознахте? Ами в една тропическа гора. Ти как си иначе? Добре, тамън се прибрах от Нова Зеландия. И къде другаде беше? Няколко минути по-късно бивам прекъсната с "Ей, ама наистина ли?" Да бе, и на мен понякога ми е трудно да повярвам. Особено сега, когато вече е свършило. Миналата седмица разглеждах изложба на марки в един музей - почти всички илюстрации към австралийските ми бяха познати. Не беше просто еди-кой-си национален парк, а мястото, където спасихме бухал, спахме три дни на палатка, от които тамън три ни валя дъжд. Влажна тропическа гора отвсякъде. Едната вечер аз бях разстроена, с теб си говорихме в палатката, като чу стъпките на приятелите ни, ти побърза да ме целунеш, преди те да се върнат. Иначе отвън дъждът си капеше по същите папратови палми като от картинката на марката. Днес пък видях във фейсбук, че момичето, което сега живее в "моята" стая, я предлага под наем за ваканцията, сложила е снимки на къщата, терасата, градината отзад. Сякаш не беше толкова отдавна, когато аз бързо се качвах по стълбите и поздравявах всички в хола. Хвърлях си чантата на дивана и си разказвахме кой какво е правил през деня. Пък не беше и толкова отдавна, когато една от съквартирантките ми се провикна никой да не ходи на терасата, понеже видите ли, аз имах среща. Чушки бюрек, млечна салата, кодрит кадир и теб - пълна програма. 

Замисля ли се за Австралия, само въздишам. Ех. Става ми мъчно някой като ме пита как беше в Австралия. Защото, разбирате ли, беше. Вече не е. Дори когато още бях там, от време на време се спирах, да се почудя как така на мен ми се случват такива работи. Не че всичко беше перфектно, но беше толкова истинско! А и някакси се нареждаха нещата. Малко в стил "абе, не знам как точно стигнах до тук, ама ми харесва, така че ще остана". Поне докато не ми изтече визата. Странно е. Знам, че аз си тръгнах, ама не мога да спра да се чувствам сякаш ти мен изостави. През последните три месеца съм изревала хич да не един малък язовир, не че не са се случвали и хубави неща, но не ми се струват толкова хубави, когато не мога да ти разкажа за тях. Та така, Австралията си беше живот като на кино. Филм по истински случай. Случи се на мен, на теб, на нашите приятели. През тропически гори, пустини, каменни хълмове, прииждащи реки, с много папагали, високи евкалипти, някакви паяци, дето тебе те вълнуват, а аз само се радвам на вълнението ти. Писане на доклади нощта преди да трябва да ги предам. И после да имам най-високата оценка от курса?! Нали ви казвам, че някакси се получаваха нещата. Обедите ни на поляната пред университета, обсипаните с лилави цветове от джакаранда брегове на езерото в кампуса. През впечатляващите гмуркания с хиляди риби, снимане на диви коали и разходки по красиви места до не по-малко впечатляващи вечери с приятели, когато се смеехме до късно и просто ни беше толкова хубаво.

Иска ми се да вярвам, че филмът не е свършил. Досадна рекламна пауза. Или както когато телевизорът почне да бръмчи, появяват се сиви и черни линии, ама като го удариш два-три пъти картината се връща. То ако не друго, аз понякога наистина се чувствам, че някой ме удря, ама повече от два-три пъти. И все пак си чакам цветовете да се върнат. Работя по въпроса, не само чакам. Есента е красива, нищо че три дена не спря да вали. Още няма 11 сутринта, а вече съм изяла три филии със сирене и един пакет бисквити. Нервно изпих чая си и честно казано се чудя какво да правя и гледам часовника. Нали знаете по филмите, като дойде най-интересният момент, и баш тогава някой ще почне да ви предлага уникален прах за пране. И минута по минута проверявате дали са свършили рекламите, ама сега са пуснали верото - една капка за 100 чинии стига. Будна съм от 5 и половина, спорно е колко съм спала. Сънувах, че съм на село и бързам да хвана рейса, ама е супер важно първо да прибера прането и затова пращам баба да тича напред да загълвика кондуктора, докато аз си свърша задачите. То миналата зима някой беше отмъкнал всичката тел, ама нищо, аз още си простирам насън.

Реших да пиша, сега не мога да си впрегна мислите в учене. Изтръпвам всеки път, като видя, че някой е на линия в скайп. Още не си ти. Ама трябва вече да наближава, когато ще ми се обадиш, за да ми кажеш дали искаш да дойда при теб през зимната ми ваканция. В петък ми беше толкова мъчно, имах чувството, че няма да ме искаш. Вчера пак глупаво и наивно си вярвах и се надявах. Днес - не знам, на приливи и отливи. Хем искам да знам, хем ме е страх от това, което ще науча. Бързам да приключа с писането, преди да си се обадил, ама пък после както друго да правя, докато чакам. Наум съм разиграла и двата сценария, имам шише вода и пакет носни кърпички до мен. Чувствам се като пред изпит, ама по-притеснена, за изпит поне мога да се подготвя. А сега не знам какво точно да очаквам. Цял ден ту нервно се усмихвам, ту ми идва отсега да ревна. Ех. И това ми дойде на главата! Вчера си представях колко бих била щастлива или нещастна, щях да си правя списък с нещата, които ме радват в Шотландия, ей така за предварителна утеха. Измих чиниите, изметох си стаята, и аз не знам за какво се стягам.

Ех, живот като на кино. И скоро ще разбера този епизод дали ще е от щастливите.

Няколко часа по-късно: един пакет салфетки не беше достатъчен.

неделя, 25 октомври 2015 г.

За селските къщи и крадците

Наближава зима. На село плахо ще задимят няколко комина. В печките ще пукат дърва, някой може би ще чисти орехи, приведен на малко дървено столче. Студеният вятър ще се промъква през изметнатите прозорци, някой някъде ще каже: "Наметни се, че е студено". Вратите ще се затварят бързо, "да не избяга топлото". Ще мирише на печена тиква, ще се отварят компоти и ще се мажат филии с лютеница. По празниците ще се съберат хора - гласовете им ще отекват в цялата махала. А останалите къщи ще бъдат тихи. Притеснително тихи. Там няма да има кой да затвори прозореца, когато вятърът го отвори внезапно. В печките ще има само пепел, от преди няколко години, с пепеляв цвят, напомняща още по пепеляви чувства. Ще си спомниш кога стаята беше толкова задимена, че ти се насълзиха очите. Сега и без пушек пак ти се насълзяват. Непознати ще оставят следи в снега. Ще дрънчат стари железа, но няма да има кой да ги чуе.

Да, наближава зима. Сезонът на димящите комини, старите пухени юргани и поредните кражби. Някой ще се събуди без керемиди, друг - без съвест. В някои къщи ще бъде празник, а в други - просто празно. Лани тъжно въздишаше, че поне вече каквото има за взимане е взето. Намираше някаква нелепа утеха в това, че не ти е останало много за губене. Пак не спеше спокойно, ама се лъжеше, че е заради студа. А и нали все духа вятър през счупения прозорец. Тази зима обаче някой отново нахално ще се разрови в твоята рана и няма да си тръгне с празни ръце. Ще разбереш, че си имал нещо чак когато го потърсиш и останеш разочарован. Ще ти отмъкнат покрива над главата, докато още се мъчеш да заспиш, затиснат от дебелия юрган. Ще се върнат за още. С всяка керемида ще взимат и по малко от твоята сигурност, от твоята гордост и наследство. Дори може би и от твоята вяра. Ще бъде толкова тъжно, нечовешко дори. Първо керемида по керемида, после тухла по тухла, кирпича ще го отнесат дъждовете. Празнината ще се пълни със страх - като изчезне твоят дом, изчезваш ли и ти? След всяка загуба ще стискаш зъби и  ще гледаш да се радваш на това, което ти е останало. Ама не прекалено, че догодина знае ли се. Някой ще вършува в твоята къща, в твоя двор. В бързината ще бутне кутия стари снимки на пода, ще ги настъпе и излезе. Не е намерил нищо продажно. Пътьом ще грабне прашно бакърче - от него някога личнаха вода на сватбата на баба ти и дядо ти. Ще се спъне в плочките. които прадядо ти е редил, ще изпсува и ще продължи към избата. Ракиени варели, ръждясали ножици и мотики с хлабави сапове - ей така, предмет по предмет, ще мине през цялата ти семейна история и ще ти остави само спомените.
Зимата още не е дошла. А някой вече се е събудил без керемиди. Тъжно е, наистина. Твоят дом е нечий магазин за смесени стоки. Моят олекна откъм керемиди, но още има мен. Днес ще редя думи през сълзи, някога - покрив. Не е толкова страшно - с керемиди или без, още има кой да обича къщата и двора. И все още обичта е по-силна от мъката. Не е страшна моята, страшно е това, че за толкова много къщи вече няма кой да плаче. Още по-страшно е, че в някоя порутена къща нечии сълзи ще останат неутешени. Мъчно ми е, иска ми се да им дам от моята вяра, от моята сила. Да изслушам историите им, да споделя компанията им, да напълня тяхната самота с моите усмивки и накрая и тяхното лице да грейне. Да бъде топло посред зима не само защото в печката горят дърва. Да имах керемиди, по-здрави катинари - щях да им ги дам. Но може би проблемът не е, че няма кой да дава, а че някой продължава да взима. Аз имам само моите думи и истории - иска ми се както в любимите ми книги да можех така да ги преплитам, че докато ги четеш, тревогите да отлитат, а светът да става по-хубав. Първо само наужким, в едно измислено време, а после да става ясно, че това време е тук и сега. Мисля си за всичките хора по селата, които от години не са получавали нищо по пощата. А в гардеробите им има кутии с десетки стари писма. Не ги познавам, а ми се иска и аз да им напиша писмо. Нямам адресите им, не знам чие име да сложа на плика. Но ги чувствам някакси близки - заедно сме в цялата тази бъркотия.

Иска ми се да им кажа - колкото и пъти да претършуват дома ви, няма да вземат стойността на вашия труд, няма да затрият вашата история. Ще има кой да помни и разказва. Няма да бъде сякаш вас никога не ви е имало. Ако ви е страх, че никой не ви е слушал внимателно през годините, споделете с мен. И аз обичам да получавам писма. Може би ще паднат керемидите, тухлите, ще се срутят основите на вашата къща. Но пък вие едва ли сте строили къщата заради нейните стени, под и таван - не, строили сте я заради всичките семейни щастия и мъки, които са се събрали измежду тях. Тях няма кой да ви ги вземе - може би вашите деца и внуци сега поставят основи някъде надалече. Но това пак са вашите основи, просто в друго време, в друг свят. Не е безсмислено да гредите, когато някой толкова упорито руши. Не се предавайте. Ако ви стане прекалено трудно, потърсете помощ. Аз ще вярвам, че ще има кой да откликне на вашата молба. Запълвайте всяка празнина, създавайте нови спомени, бъдете смели. Все си повтарям, че страха ходи само по мечките и продължавам. Наближава зима, но след нея ще дойде и пролет. Доброта, чест и надежда не се препродават на Руския пазар, тях не могат да ви вземат. Когато си мислите, че не ви е останало много, хванете се за тях и дръжте здраво. И аз няма да спя спокойно тази нощ. Насън ще водя битки, за които не ми достигат сили, пари и време наяве. Снегът ще се стопи, заедно с метала, кабелите и инструментите ще изчезнат и следите от непознати. Ще останем ние и нашата вяра. Ще бъде пролет и ще ухае на зюмбюли.

неделя, 11 октомври 2015 г.

Две бели сови и една надежда

Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.

Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.

Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. 

След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.

Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. 
Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате тук.
 
Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.

На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от моя покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.

Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.