неделя, 1 февруари 2015 г.

Между България и Австралия

Красиви снимки, вечните български песни, сълзи и гняв, политика и патриотизъм, любов и мъка - "За всички българи, далече от дома" - на ден по няколко пъти, с любезното съдействие на фейсбук.

"Облаче ле бяло" тъй или иначе си слушам, а в главата ми често звучи "Хубава си, моя горо" - така, както дядо ми я пееше. Днешната доза вина, че не съм в България, ще я пропусна. Не че не се радвам на снимките и вниманието, но защо си мислите, че сме забравили колко е красива родината ни? "Да гледат, белким решат да се върнат" - че ние не сме заминали, защото видите ли, толкоз много красота на едно място не може да търпим. Не сме забравили, и без клипчета, пак ще помним. Помним и Родопите, и гайдите, и розовите домати, и шопската салата (понеже с тукашните зеленчуци не е същото... а и те гледат странно, като почнеш да топиш залъци). Но помним и всичко онова, което снимките не показват.
Десетки красиви кадри, нашенски ритми, трогателни цитати - и ще се върнем в България на почивка, максимум 2 седмици. Ще ни чакат със сложени трапези, ще ни посрещнат с усмивки и изпратят със сълзи. В олелията на "един ден - пет срещи с приятели, два медицински прегледа и три вечери с роднини" ще видим тамън онази България от снимките. Ако се застоим малко повече, някои усмивки ще ни се сторят престорени, ще видим, че те хората не плачат само защото ние си тръгваме, и други мъки си имат. Ама самолетът не чака.

Аз, като се върна в България, ще се върна за цялата България - и красотата, и немотията, и доброто, и лошото. Всичко искам да видя, да усетя - да съм българка, а не турист. "Това е България" ли? Не, България е повече. Не е обаче фикс идея, не е ултиматум. В австралийско дружа с хора от цял свят, и те като мен напуснали родината си. Да ви кажа, само при нас заминаването в чужбина търпи толкова много интерпретации и получава такова внимание. За тях пътуването, живеенето някъде другаде, било за постоянно или не, е нещо нормално - и тях ги гони носталгия, ама като, че ли и те бързо бягат пред нея. Те като заминават за Австралия, правят точно това - заминават за Австралия. Нас обаче носталгията хич няма какво да ни гони, та тя не ни е пускала - ние не просто заминаваме, ние изоставяме родината си, оставяме близките си на произвола на съдбата/политиците/корупцията/който-е-актуален-на-момента, загърбваме родното, забравяме за имотите си, лакомим се по западняшкия живот, ту сме будали, ту сме тарикати. Двайсет и три килограма багаж в куфара, ама да можеха да ни претеглят сърцето - нивгаж нямаше да минем летищен контрол!
Всичките писания по темата показват, че ни пука - и на нас, "избягалите", и на вас, "останалите". Ама като че ли прекалено много ни вълнува какво прави другият - единият се мъчи да докаже, че още е истински българин, другият го гледа съмнително, той тая песен и преди я е слушал. Надпреварваме се - или по берекет, или по немотия, все е състезание, рядко вървим заедно. Защо не съм писала последните три месеца ли? Беше ми неудобно. Неудобно от това колко съм щастлива, колко обичам Австралия. Да, обичам. Струваше ми се нечестно - едни берат душа, аз бера мангота. Малко ме беше страх, че и мен ще ме подгоните с негативните коментари - пък не е като да си нямам дертове, не исках още. Не ми е лесно - вчера бях със сълзи на очите от Нова Зеландия чак до Австралия - питайте французина, дето три часа си кривеше врата към мене, искал през прозореца да гледа, гаче облак преди не е виждал. Екскюзе моа, ама се опитвам да рева тука. Криво ми беше, исках да поговоря с някой от приятелите си, ама беше посред нощ, а на мен все ми е неудобно да им се обаждам. А и пуста горделивост, с всичко искам сама да се справя. В българско разнасях печки, тук - имигрантски неволи. 

В крайна сметка написах има-няма 20 страници (ама малък формат, пфю) писмо до едни от най-прекрасните хора, които съм срещала в който и да е край на света - обикновено им казвам "моите австралийски приятелки", понеже са тукашни, а за студент на обмен си е постижение да се сприятели с местните - повечето дружат все с други студенти на обмен. Като ме пита някой за тях, идва ми просто да кажа, че са толкова готини, във всяко отношение. Има-няма на всеки три дена им благодаря за приятелството, а на работата на терен- че ни запозна. Нали някои хора срещаме, за да са ни учители, за да ни направят по-добри - така се чувствам с тях. И за първи път не се притеснявам, ако се объркам някъде по пътя. А аз иначе съм перфекционист до болка и още ме е яд, че завърших с диплома 5.99.  Имам чувството, че най-накрая съм свободна, че мога да съм себе си, без да притеснявам. Преди все стъпвах на пръсти покрай хората - пред тях ако ми се бяга, ще бягам, ако ми се стои мирна, мирна ще стоя. И знаете ли кое е забавното - миналият месец пътувахме заедно и те на мен казаха, че научавали толкова много неща от мен. Без дори да се усещат, което било най-хубавият начин да се учиш.
Цяла нощ не мигнах на летището, а на сутринта поех към Бризбън. Самолетът кацна, с леко презрение си взех раницата (о да, три дена поход в планината с над 20 кила на гърба беше прекрасна идея). Нали съм тук само от половин година, успях да се изгубя на гарата. Най-накрая намерих познат номер автобус и се отправих към вкъщи. И ей така започнах да се усмихвам - нямах търпение да се прибера, да си видя съквартирантите, да съм си в стаята. Автобусът верно беше познат номер, ама не баш този, който ми трябваше. Реших да повървя пеша, пътят минаваше през кампуса на университета. Беше толкова красиво! Вече бях широко усмихната, вървях с лек подскок (че то по равното 20-те кила все едно са 15). Около мен летяха пеперуди - сини, зелени, бели на черни точки, малки и големи. В езерата - водни лилии, а върху листата им - големи бели чапли. На тревата пасяха папагали, около тях пърхаха водни кончета. А слънцето пече, та препича! След всичкия студ, който брах в Нова Зеландия, мислите ми минаваха от "еййй, къв пек, еййй ква радост" през "олеее, това колко е красиво; ооо, ама и това, и това" до "толкова съм благодарна, че съм тук". Цял ден бях усмихната, и още съм. Изкъпах се, изпрах си дрехите, отидох до супермаркета, сготвих си (след почти месец на палатка тези дейности придобиват особена важност) - слушах музика, ядох мангота и личита, започнах да преглеждам 993872-те снимки, с които се върнах. Поговорих си с новите съквартирантки, разтребих си багажа, забутах раницата в дъното на гардероба. Тази вечер се прибира една от "оригиналните" съквартирантки и нямам търпение вече! С другата се видяхме в Сидни, докато бях на път, валеше дъжд и горе-долу 7 часа си говорихме в едно кафене. Разходихме се до близкия парк, през пет минути се прегръщахме и споделяхме колко се радваме да се видим след повече от месец странство.
Моето щастие освен с чувство на вина, върви в комплект и със страх - страх ме е, че тази една година в Австралия може да ми е единствената, че няма да мога да се върна. Страх ме е, че ще ме забравят тукашните ми приятели, че няма да ги видя повече. После пък си представям какво ще е ако успея да поживея в Австралия за още някоя друга година и пак ме хваща страх - ами ако и аз стана от тези имигранти, дето сега ме дразнят - не искам да съм сезонен турист в родината си. Искам децата ми да бягат по моя си кър, да говорят и пишат на български, да ме разбират, като им кажа: "Ее, ама съпикясвайте се малко!" и да ми отговарят без акцент. В мислите ми наполовина българи, наполовина австралийци е печеливша комбинация, най-доброто от двата края на света. То не че някой австралиец ми е мераклия, ама нали търся варианти за виза ;). Толкова съм го мислила, все искам да имам план, поне с 57 точки. Да знам какво се случва и по възможност аз да го контролирам. Знам какво искам, ама не ми харесва, че го искам. Представям си се като лектор в тукашния университет - в мечтите си съм от онези готините лектори, които все са засмяни, шегуват се със студентите, ама в същото време са невероятно добри в областта си, залите им винаги са пълни, а студентите вдъхновени. Искам да се пробвам, тя Българията не бяга, винаги мога да се върна.

Ей, липсваше ми да пиша! Скоро ще започна с поредица от "30 дни на път", дотогава като, че ли мога да обобщя как се чувствам в момента с "щастлива, малко объркана, малко изплашена и пак щастлива".

събота, 4 октомври 2014 г.

Ден за размисъл

 Вече почти три месеца съм в Австралия. Не съм писала за преживяванията си тук, донякъде защото всичко се случва супер бързо, но и защото малко ме е страх да не ме разберете погрешно. Виждате ли - в Австралия ми харесва. Много! Още отсега знам, че ще се разделям с нея през сълзи; знам, че една година вероятно няма да ми е достатъчна. Замислям се какво ще правя, като завърша бакалавърската си степен в Шотландия догодина - още ми се учи и докторантура в Австралия вече ми се струва една идея по-малко недостижима. Вчера се върнах от работа на терен в субтропичните гори покрай източното крайбрежие - беше прекрасно преживяване, имах възможност да си говоря с лекторите, да изслушам историите им за академичната среда... и ми се прииска и аз да съм част от нея - да преподавам, да вдъхновявам поне наполовина толкова много, колкото те мен.

Бързо се устроих тук - живея в къща до университета, разбирам се добре със съквартирантите си, работя и парите, които изкарвам, са ми достатъчни. С една от колежките си говоря на френски - ей, трябваше до Австралия да стигна, за да се престраша да кажа нещо на френски! Всички са толкова мили и приятелски настроени - изглеждат доволни от живота. И аз съм доволна. Понякога ми се струва нереалистично - в 12-ти клас ей така на шега разглеждах сайта на Куинслендския университет, но нямаше как да се случи, пък и като че ли не бях готова да отида тоооолкова надалече. Съвсем го бях забравила този университет, докато не реших да кандидатствам по програмата за интернационален обмен на студенти. Като ще е гарга, не я искам просто рошава, нека да е много рошава. Австралия ми звучеше като най-голямото приключение - не тръгнах с конкретни очаквания, но определено ми харесва повече, отколкото бих предположила. Вървя по улиците и се усмихвам, чувствам се свободна - фактът, че се справям тук ми дава увереността, че бих могла да се справя навсякъде. Австралия ми прилича на България - дъждът като че ли се излива от същото ведро, а изгорелите треви покрай пътищата ми напомнят на моя си кър. В Шотландия все се чувствах сякаш водя два живота - нашенския и онзи, чуждия. Със заминаването си на другия край на света, за моя изненада, не добавих още един, а успях да ги събера всичките заедно. Винаги съм била чувствителна относно изказвания като "ти замина, няма да се върнеш, забрави за родината, аз обаче избрах да остана, избрах България." Не че има нещо лошо, просто ми се струва нелепа тази форма на патриотизъм - кой заминал, кой останал е просто статистика, не е ли по-важно какво правим с живота си, където и да сме? 

Още строя къщи и садя цветя наум, още искам да живея в България. Просто видях, че има свят и отвъд родните граници - няма нужда от сравнения, а "чуждото" не краде от любовта ми към родното. Тя си е все толкова силна, ако не и повече. Всичките ми познати и приятели в Шотландия и Австралия са като омагьосани от нашата страна и искат да я видят с очите си. Българите, избрали да заминат, все ни подготвят за негативно отношение в чужбина, мислели ни за боклуци; предупреждават ни, че с нас ще се държат лошо само защото сме българи. Може би е донякъде вярно за Великобритания, но в Австралия поне досега съвсем не е така. На хората, с които съм се запознала, им е любопитно, искат да им разкажа за България. Харесва ми, че тук има малко българи - почти всички не са срещали друг българин, а вероятно няма и да срещнат. Няма български стереотипи, за тях България съм аз. Каквито впечатления придобият от мен, ще предадат и на държавата. Приемам ролята си като чест и отговорност, съзнателно се старая да съм своята най-добра версия.

Иска ми се българите да не бяхме толкова горделиви, да не изпитвахме нуждата все да се изтъкваме пред другите народности. Те нищо не разбирали, дебели били, грозни, алчни и некадърни - не като нас, разбира се. Да обичаш родината си не означава да мразиш останалите държави. Последните три години се запознах с хора от всичките краища на света; и аз имах стереотипи в главата - изчезнаха някъде по същото време, когато съквартирантката ми от Калифорния започна да играе хоро по-добре от мен. Всички сме хора, всички може да бъдем по-добри заедно.

В Австралия слънцето вече залязва - вятърът поклаща евкалиптите, а из клоните им се обаждат папагали. По БГ радио върви "Моя страна, моя България". А утре аз ще бъда една от първите гласували в целия свят.

понеделник, 15 септември 2014 г.

Първият учебен ден

Нови дрехи, обувки, прическа. Нови тетрадки, химикали, учебници. Химикалите вероятно ще бъдат загубени още преди да дойде време на писането, а учебниците скоро ще бъдат наблъскани под чина - пренебрежително, с наполовина изяден сандвич помежду им. За някои ново училище, нов клас, нови хора - другите вече си упражняват погледа тип: "Пак ли ти, бе?!" Нова учебна година - в началото малко по-лъскава и подредена от предишната, ама иначе досущ същата. Днес, на 15-ти септември, така удобно падащо се понеделник /нали се сещате, че ако беше неделя, ваканцията щеше да е с цял един ден по-дълга/, е време да се направим на примерни - поне за ден, понеже тази година ще е различна, тази година ще учим. Да се изявим като лошите от самото начало - та нали сме над тази институция. Да гледаме плахо и да чакаме денят да отмине, а после и цялата учебна година - просто не сме достатъчно готини за нещо повече. Да преписваме домашни, да наизустяваме уроци, да псуваме учители и да обвиняваме. Родителите, децата, учителите, системата, учебниците - ей, толкоз топки и в часовете по физическо не се прехвърлят! Книжарниците са едно малко бойно поле - за знание, ама и за точно ей онази тетрадка. Автобусите преливат, някои са въодушевени, на други им пише "не ми пука" на челото. О да, определено е време! Време е обаче и за по-добро отношение към учителите, книгите, знанието и да, дори към онази лошата - системата. От всички нас - не само от учителите, "защото това им е работата". Време е, поне днес, и за едно благодаря.

Ако сте чели по-старите ми публикации, вероятно знаете, че не бях най-големият фен на училището. Уж ме бива да съм кротка, ама определено се разделихме с гръм и трясък. В последните си две седмици там успях да събера първата си и единствена двойка, рев, извинения, обвинения, тестове, изпитвания и после повторни изпитвания.  Оттогава досега доста неща съм постигнала - престижен университет, добри оценки, публикувани статии, прием в програмата за обмен, Австралия! И всичкото това, ама ептен всичкото, можеше да не ми се случи, защото някой реши, че аз просто няма да имам 6 по литература. Не че нямах оценки като за шестица, но училището явно наистина не е само въпрос на оценки! Ех, какви преговори бяха - изкушавам се да направя сравнение със сцени от гръцката митология, ама айде, ще се доказвам друг път. И накрая един бележник, подаден с думите: "Не я заслужаваш!" На матурата изкарах 5.98 - някой възкликна: "Еми то, казах ли ви аз, че не е за шестица?!" И да, вероятно съм била единствената ученичка, която съобщи на родителите си през сълзи, че е изкарала, видите ли, 5.98. Още помня как плаках на пътя на село - а тая една точка, която ме раздели от заветното 6.00, едва ли ще я забравя.

И все пак - познавам невероятни учители. Нямах късмета да ми преподават, но знам, че ги има. И системата не ми се вижда толкова лоша - промивала ни мозъците, искала да ни направи всичките еднакви,  психясвала децата за оценки. Аз лично съм си добре - имам изградени характер, мнение, отношение към ученето. Знам, че в училищните стаи често тържествуват абсурди, ама пък и знам, че те не изчезват с биенето на последния звънец - слизаш по стълбите, изнизваш се от навалицата и ей ги пак същите абсурди, този път просто навсякъде. Все си мисля, че трябва да можеш да се справяш, да каляваш характера си, да се усъвършенстваш. Започнеш ли още от училище, после не че ще ти е по-лесно, но поне ще си по-уверен, по-сигурен във възможносите си.
Миналата година преподавах в шотландско училище, а в университета горе-долу успях да преценя кой какво е научил от училище. Без грам съмнение бих казала, че българите имаме много по-широка и богата култура на знание. Там география, математика, химия и т.н. учиш единствено по избот. Харесваш си два-три предмета и туй то. Сега живея с бразилка, швед, англичани и американка. Те не знаят нищо за България. Аз, както и мнозинството българи, веднага може да кажем по нещо за техните страни. Кой повече, кой по-малко, ама можем да ги намерим на карта. Може би е предимството на малката държава - в училище ни карат да учим за всички останали. Първата година в университета трябваше да ходя на задължителни упражнения по математика - чувствах се като в десети клас, докато останалите гледаха изплашено при вида на квадратно уравнение. Има толкова много интелигентни млади българи - става ми мъчно, защото ако бяха в Шотландия, нямаше да се налага да събират средства за олимпиади по фейсбук. Но може би и точно това, че е трудно, че не ни се дава всичко наготово, това че ни изпитват и ни пишат оценка, без 9834 опции за поправка, ни прави по-силни, по-устремени.

Моят първи учебен ден беше още през юли. Утре имам изпит, а в сряда трябва да предам голям доклад. Много за четене, много за писане, а в мислите ми не спира да ехти първият звънец. Представям си как моите учители сега посрещат други ученици, представям си как някои ги гледат с пренебрежение, други им се усмихват, трети дори не са отишли на първия учебен ден. Все слушам как учителите не са същите, децата и те - "а едно време не беше така". Едното време мина, дойде друго. И в него сме всички заедно - децата, родителите, учителите, системата. Всеки със своята отговорност - да, някои ще се трудят повече, за да компенсират недостатъците на другите. Това не означава, че трябва да се чувстваме прецакани или още по-зле - да спрем и ние да работим. По-лесно е да се сърдим и да обвиняваме. Но колко по-хубаво би било, ако всички се учим - заедно, всеки ден. Ако, вместо критика, предлагаме знания и посока за развитие. Ако, когато сме недоволни, търсим път до позитивна промяна. Да, хубаво би било. И може да бъде!

Днес някои от вас ще изпратят ученици, други сами ще прекрачат училищния праг. Трети просто ще се възмущават от претъпканите автобуси. Неодобрителни погледи ще се разменят срещу невъздържан смях - сигурно ще срещнете някои от тях днес из града. Отговорете с усмивка, с благодарност. Имаме много, а от училището може да получим още повече. Просто и ние трябва да дадем от себе си.

събота, 16 август 2014 г.

Най-сините очи


Мила бабо,

Имаш най-красивите сини очи, които съм виждала! Понякога забравям колко са сини. Ще те помоля за нещо, ти ще ме погледнеш, ще кажеш: "Да, миличка", а аз ще загубя думите
си някъде из твоите синеви. А дядо сигурно целият се е губел там.

Обичам да те слушам - да ми разказваш за младините си, за дядо, за родата. Ухажвал те някакъв управител на фабрика, важна клечка. Като те питах какво е станало с него, ти на секундата отвърна: "Как какво - отказах му!"
 - Защо, бе бабо, нали фабрика имал?
 - Е, имаше, ама не беше като дядо ти хубав!

Мила бабо, ти си баба в най-истинския, най-съкровения смисъл на думата. Катми, питки, приказки и истории - всичко поднасяш с толкова много обич и доброта.Винаги ни угаждаш на капризите. Често готвиш поне три различни манджи, сипваш прекалено щедри порции, а после сядаш някъде встрани - да ни гледаш, пък като си тръгнем, ще си направиш попара. Знаеш кой какво обича да яде и поддържаш артикула наличен, за всеки случай. Пък ние понякога нарочно те изненадваме, за да те дразним с "ее, бабо, гладни си останахме!" Тогава изчезваш нанякъде, чува се ровене, трополтене - накрая се появяваш победоносно я със сирене, я с компот - винаги намираш нещо!

Прибирайки се от село, често минавам да те видя - нося ти копър и магданоз, кални дрехи за пране и ти разказвам какво ново (старо) из село. Ти ме чакаш с каквото съм си поръчала - салата с повече лук, таратор с повече чесън, тиквички на фурна. Има и ориз да нося на мама, нещо с мръвки за тати, бутерки с орехи за брат ми и сестра ми. Обикновено поне едното си го изгорила, ама ние нали все закъсняваме - имала си време за втори опит. Все питаш: "Бива ли го?", а ако изядем по-малко от две порции си убедена, че не е наред, въпреки че ние те уверяваме иначе. Такава бъркотия като в твоята кухня в Пловдив, бабо, съм виждала само в твоята къща в Тюркмен. Тави и кръстословици затрупват столовете, на пода се търкалят картофи, нещо на котлона кипи, ти си се навела, упорито търкаща загоряла тенджера, а Коркут пак гони Джейлян. Веднъж си бях поръчала да ми направиш сок от ябълка - засилих се да влизам и чак се стреснах, когато вратата на апартамента не се отвори - заключена. След малко се появи и ти - ей бабо, имаше вид все едно от Мусала се връщаш, ама по целия път, не тарикатски с лифта. Питам те какво ти е, тихо прошепваш: "Чакай..." Влизаш и веднага лягаш, а в ръката ти торба с ябълки. Минути по-късно, все още задъхана, споделяш, че си обиколила целия квартал, за да купиш ябълки. "Ей сега, баба, ще ти направя сока, само малко да си почина." Става ми неудобно, казвам ти никакъв сок да не правиш, а да лежиш. И ти като скочи - като попарена! "Кааак?! Аз един сок ако не мога да направя..."

Като малка си била голяма белайджийка, все наперена и готова да отстоява своето. Разказваш ни, че си била толкова буйно дете, че не ти е останала палавост за по-късно. Бабо, не на нас тия, виждаме те как се услушваш, тихо-мълком - без да те усетим, нагласяш живота, както на теб ти харесва. И си толкова любопитна!
 - Къде тръгна, бе бабо,нали те болеше гърбът?
 - Е той винаги ме боли, няма само да лежа, я! Да видя!
 - Какво да видиш?
 - Ми ей там да видя какво има.
Напролет, като дойде на село за рождения ми ден, обиколи целия двор. Като ти казах да не ходиш нагоре, че е само трева, ти отвърна :"Оо, баба, аз вече бях там." Видиш ли чанта, задължително проверяваш какво има вътре - ако е кутия, ще я отвориш, ако е книга, ще я прочетеш. Много те бива да вървиш след някого - да видиш какво правят. Все да видиш - ама с очи като твоите - как да не искаш винаги да гледаш!

Лятото направи лозови сарми за мен и приятелката ми от Австрия - чакаше ни пред блока с тавата. Като ти представих Изабела, ти я прегърна и й каза: "Добре дошла, миличка!" Изабела настоя да ти кажа, че имаш най-сините очи, които е виждала. Не разбра какво й говореше, но после ми каза, че никой друг не я е посрещал толкова сърдечно. Ти поиска да покажа на Изабела твоя снимка като млада - "да види, че преди не само очите ми бяха хубави". Тогава забравих, но ето сега ще те види. Сестра ми носи първата снимка в портмонето си - а когато я видя за първи път, възкликна: "Ее, Йовка, ти и на младини си била хубава!"

Преди не разбирах какво е двама души да са едно цяло, струваше ми се странно, дори обидно. Чак след като дядо си отиде, разбрах, че вие двамата бяхте така - едно цяло. Погледна ли теб, очите ми започват да търсят и дядо.
Спомням си колко меко казваше "Илийчо" и как той ти носеше смокини и цветя от село. По-иначе гледаше, бабо, когато дядо беше до тебе. За снимка той ще те прегърне, а ти ще се изправиш, ще вдигнеш глава - имаше самочувствие на хубава жена. Винаги си била много скромна, но редом с дядо вървеше по-уверено. С дядо си отиде и част от тебе, но ти не се предаде - нали ти казвам, че още си силна и войнствена, не са останали тези ти качества само в детството. Приемаш живота, от време на време казваш "не ме бива вече", но иначе не се оплакваш. Знам, че ти се иска да ни помагаше повече, да можеше да шъташ като на младини, но не бъди тъжна, бабо. Ти винаги ни помагаш и винаги ще имаме нужда от теб. Аз вече мога да меся питки, добре ми се получават, но твоите си остават най-хубави - дори когато ги прегаряш и забравяш да сложиш сиренето. 

Семейството ти се разпръсна по света, но ти пак не се жалваш. Чакаш, посрещаш, изпращаш и после започваш отначало. Като разбра, че ще ходя в Австралия, извади някакъв стар тефтер с карта в началото - да ти покажа къде точно. Гледа, гледа и накрая каза, че ще идеш на главната да си купиш хубав голям атлас - "и скъп да е, пак ще си купя, да си отбелязвам всичките къде сте!" Преди малко се видяхме по скайп - отивахте на гробищата. От две-три седмици се каня да напиша тази публикация, направих си разпределение на задачите по дни и тази съвсем случайно се падна точно днес. Мъчно ми е, вече се насъбраха толкова много неща, които не успях да кажа на дядо. Чудя се дядо какво щеше да мисли за моето приключение в Австралия - или щеше да се хвали пред останалите дядовци, че чак до Австралия съм стигнала, или щеше да махне с ръка и да каже сърдито: "Мани я тая загубена Австралия - на другия край на света!" Мисля, че когато ни напусне близък човек, има момент, в който и ние, живите, избираме между живота, безцелното съществуване, че дори и смъртта. Гордея се с теб, бабо, че избра да живееш! Да се радваш, да плачеш, да те боли, ама да не се предаваш. По скайп все те питам дали ме чакаш, а ти решително отговаряш: "Разбира се, миличка! Аз тука се държа здраво, стоя и чакам!" Беше ме помолила, бабо, да направя албум със снимки за живота на дядо - не съм забравила. Ти събери старите снимки, пък аз после ще добавя от моите и като си дойда, двете заедно ще го направим.

Много те обичам, бабо! Всички много те обичаме! Последните месеци често пускаш тото - искаш да спечелиш, за да помогнеш на нас, да не трябва баща ми и майка ми да работят толкова много. Като те питаме как върви тотото, казваш: "Аа, не съм съвсем на загуба, ония ден спечелих 3 и 20, утре пак ще се пробвам." Колкото и да спечелиш, бабо, не може да се мери с богатството, което печелим ние, като те имаме в живота си. Недей да плачеш, времето бързо минава, скоро ще си дойда. Отсега си поръчвам таратор, ябълков сок и пържени картофи.

събота, 9 август 2014 г.

Стопани

 
 Три декара земя, 6 поколения хора. Земята - хем глинеста, хем камениста, напуква се под жаркото слънце и все пак ражда. Опърничава. Хората и те така. Баба често ми говори за родителите си, а брат й допълва историите. Понякога ми е трудно да си представя, че са вървели по същите пътеки, спели са в същите легла, копали са в същата пръст... Чудя се дали те пък са си представяли някой като мен да вършее из двора... Иска ми се да ги познавах отвъд снимките и преразказаните думи, да усещах присъствието и делата им на село. Преди накъдето и да погледнех, виждах само баба и дядо - тя му е малко сърдита, той й се усмихва под мустак. Виждах баща си като хилаво момченце с букет зюмбюли в ръка, себе си тичаща към бостана в горната градина - струваше ми се толкова далече.
С времето започнах да различавам следите на всички преди мен, усмихвах се доволно на всяко откритие. Дюшаме боядисано навсякъде без под краката на шкаф? Дядо - отвсякъде! Да му мисли мераклията да мести шкафа на друго място. Бетонен кол, заровен ужасно дълбоко и затрупан с камъни в радиус повече от метър? Бащата на баба. Песен за Трифон Зарезан на опакото на данъчна квитанция - пак дядо. Безупречните счетоводни книги със сметки до стотинката обаче са на родителите на баба. Заедно с поне 10-метровите черги, белите тъкани покривала и бродираните калъфки. Баба ги държеше в големия сандък, пазеше ги за "нови". Доколкото може да е ново нещо на 50 години. Аз ги наизвадих всичките, както казва баба, "гаче е Великден". Тупам ги, нагласям ги, местя ги ту наляво, ту надясно - все едно има кой да ми се скара, ако са сложени накриво. После измитам целия двор - професионално изпълнение, сериозно. 
 
Такъв стопанин съм аз - перфекционист в метенето, събирането на капнали сливи и горе-долу нищо друго. Почти безсмислени дейности - само след минути вятърът ще довее нови листа, като изкапат сливите, ще почнат да капят дюлите... Но за момент, само един кратък момент, слънцето се прокрадва през дантелените пердета, във въздуха още летят прашинки, а неизсъхналият под отразява светлината. Всичко свети - и къщата, и дворът... Имам чувството, че зад ъгъла ще се появи някой - баба, дядо - ще ме похвали. Подпряла съм се на метлата и чакам. Но по пътеките не се чуват стъпки и никой не идва. Тогава си представям, че отнякъде не чак толкова далече родителите на баба ме гледат - баба Дорчи се усмихва сърдечно, а дядо Никола кима одобрително. По принцип съм скептична към такива мисли, ама се сетих, че може метаческите ми страсти да са наследствени и баба Дорчи и тя да е обичала да е изметено. Та така, за всеки случай, ако някой гледа. 
 Копаейки из градината, често ми се налага да вадя големи камъни, останали от основите на старата къща. Това е къщата на първата снимка, на мен тя ми харесва повече от новата - ще ми се да не я бяха бутали. Нищо, някой ден къщата на моята земя ще прилича на нея. Хората пред нея баба не успя да разпознае, бебето май е брат й. На горната снимка пък са те двамата с майка си, отиват да носят яйца за Великден в съседното село, откъдето е родом тя. Дядо Иван си е същият и днес, веднага го познах - усмихна ми се по същия начин, когато видя, че съм окосила тревата и в неговия двор. В засмяното русо момиченце по-трудно разпознавам баба. Вече има и тъга в очите й, а понякога погледът й се рее сякаш много надалече.
Баба и дядо. Колкото родителите на баба са строели, бутали и пак издигали, разчиствали и променяли, толкова те просто пазеха.  През своите години стопанисване се стремяха да съхранят вече изграденото, добавяйки смърчове, асми, храсти. На мен ми липсва простора на слънчевия двор, все искам да е светло. В главата ми се прокрадват разни еретични мисли за рязане на възголеми дървета, а чуе ли ги, баба въздиша мълчаливо. Тя не е по рязането, все ще нагоди мераците си според наличната ситуация - например ягоди под орехова сянка. На мен ми се иска да действам със замах - да има място и за мен и моите мечти. А когато толкова народ се е извървял преди мен, оставил е по някой друг развален хладилник и купища стари дрехи, понякога трудно се събираме. Естествено, освен дежурните натурии, има и къде-къде по-ценни неща. Тях ще ги пазя.
Повечето от нас имат прекрасни спомени за своите баба и дядо - най-добрите стопани, нали? Спретнатата къща, прекопаният двор, вкусните гозби. На баба прегръдките, на дядо историите - всичко подправено с много залези, вкусове и аромати. Някои от вас може би отдавна не са ги усещали - но бихте ги познали веднага, ако пак ги срещнете, нали? Стопаните ви напуснаха и май взеха топлината и уюта със себе си. Не е същото, казвате. Къща, лъхаща само на спомени и въздишки, градина, която като че ли преди беше по-плодородна. Различно е, да. Но може да бъде различно и по хубав начин.

Ако се улавяте в мисли за това колко беше хубаво преди на село, а сега е празно и пусто... Знаете ли, може би е ваш ред. Ваш ред да сте стопаните, ваш ред да посрещате и да изпращате. Да очаквате с нетърпение, заедно с компотите всеки път да изпращате и по малко от себе си. Без това да ви притеснява, защото знаете, че имате още много за даване. По-трудно е - и на мен ми се иска баба и дядо да ме чакаха, щях да си играя ролята на добрата и трудолюбива внучка перфектно. Е, надявам се, че съм се справяла добре, докато ми беше време. Бабите и дядовците ни не винаги са били такива - някога и те са били внуците, дъщерите, синовете - те също са изпратили своите близки, за да ги виждат после само в сънищата си. И за тях вероятно не е било "същото" - баба винаги се мръщи на своите катми, защото тези на майка й били по-хубави. Но все пак са поели щафетата и са продължили. Аз много бързо станах от гост стопанин, хич го и не усетих. Сигурно някъде там, когато започнах да се карам на влизащите с обувки вкъщи и на ядящите в леглото. А по някои от чергите още си личат отпечатъците на моите кални обувки...

Сега аз правя катмите, компотите, губя битката срещу лепката и троскота, но нямам намерение да се отказвам от войната. Предпочитам да мисля, че стопанисвам повече от къща и двор - пазя спомени и истории, поддържам живец там, където той по принцип е на изчезване. Радвам баба, дядо Иван, няколко потенциални мними наблюдатели... И знам, че някой ден отново ще бъде не просто всичко, което е било, а и повече. Ех, както ме бива да съм стопанката сега, докато стана баба, вече ще се носят легенди за мене :). Малко страшно, много трудно и винаги вълнуващо. Заслужава си.