понеделник, 24 декември 2012 г.

Весели празници :) !


Статистически въздухът е по-мръсен, на мен ми мирише на студ и свежест. Хладилникът лъха на развалено, ама то защото ми пазели Филаделфията отпреди три месеца. Децибелите са по-силни, ситуациите обикновено комични, но до този извод стигаме след като поне един се е разревал. 12 часа означава 2 без 15, ама нали си знаем номерата, аз действително се целих в три. Вътре студ или не, просто съм била само с три блузи и грейка. Е как няма да ми е студено. Чаят помага - върви с котлен камък и ако имаш късмет, няма да ти се паднат бели червеи, излизащи от пакетчето. Емоциите, от всякакво естество, заразяват бързо, сълзите са драматични, усмивките широки. Вкъщи!


неделя, 16 декември 2012 г.

Кения в снимки и факти


В училище все ни хокаха, че само глупостите помним. Кой бил пияница, кой кога е бил в затвора, кой с с кого е имал връзка... Иии сега година по-късно, наистина повечето неща в главата ми са от този сорт. Е, аз на моменти се правих на примерна ученичка и почти ми се получаваше, та помня и по-досадни детайли. Ама "глупостите" всичките ги знам. Глупости, глупости, аз им казвам интересни факти.
И сега в университета е подобна ситуация, с разликата, че повечето неща биха могли да се причислят към интересните факти.
Затова реших да ви споделя някои от тях, че даже са почти свързани и със снимките от Кения.
Електрическите стълбове в Кения са по-високи от тези в другите държави. Да, досетихте се правилно, заради жирафите. Ама да ви кажа честно, толкова съм слушала за височината на жирафите, че като ги видях ми се сториха ниски. Жирафите имат най-голямото сърце и виждат цветно. Ние ги учихме като пример за "дефекти" при еволюцията, беше нещо общо с дългия врат, ама на, не помня какво точно.
И като стана дума за еволюция, това може да сте го чували, но мен много ме впечатли и доста мислех след това.
Двама мъже са в гората и изведнъж се появява мечка гризли. Единият веднага се обръща да бяга, но забелязва, че приятелят му се навежда и се преобува.
"Няма да изпревариш мечката, квито и маратонки да си сложиш, нали знаеш?"
"Не е нужно да изпреваря мечката, а теб.
Честно казано ми се спи, късно е, но искам да пусна публикацията, за да се успокоявам, че съм свършила нещо тази вечер. Затова ще е мааалко претупано, ама тамън по-реалистично ;р .

В училище ни учат да делим животните на безгръбначни и гръбначни, което си е чиста дискриминация. Безгръбначните са 97%. Това е все едно да делиш хората на теб и всички останали. Иронично, много хора точно това правят.
Оо, кукувици, това е по моята част. Писах есе за тях и ама информация за кукувици да искате. Те, милите, имат лоша репутация, ама всъщност са едни от най-успешните видове. Не всички проявяват гнездови паразитизъм, някои дори живеят на колонии, където всеки се грижи за всеки. Баш нашта си кукувица е опасна работа, за нея да не се притеснявате, много си е добре. Ако се проследи еволюционната й история /а аз трябваше да го направя/ постоянно има едно надиграване между нея и жертвите й. Блатното шаварче се научи да разпознава чуждите яйца, кукувицата се учи да ги имитира. Блатното шаварче започва да изхвърля яйца, снесени преди неговите собствени, кукувицата успява така да си планира снасянето, че да е непосредствено след това на шаварчето. Иии 1600 думи по-късно, изненада, няма вид кукувица, който да е считан за застрашен от изчезване.
Те са перфектният пример за разнообразие, приспособимост и благата, които тези две качества носят.
Започнах тази публикация преди повече от месец и сега пак съм в същата ситуация, ама ме дразни как стои само на чернова, изпитвам нужда да се "освободя" от нея и да мисля за по-нататък.
Какво друго... знаете ли, че има доказателства, че стъклото е течност? Изобщо за толкова неща имаме ограничена представа, "така е", просто защото е така и дотук. А може би има още в историята :) .

Сега уча за изпити - е, добре, де, хванахте ме, не точно сега, но в общо взето всеки останал момент, в който не спя/ям/пека меденки. Шш, да си имаме приоритетите, както винаги! Постя, така че наистина само ги пека меденките, след по-малко от седмица ще се замъкна към България със шест щолена, 3 коледни кейка и последно бях на 9 кутии сладки, но ми се ще и още 1-2-5 вида да направя. Аз дори не харесвам сладки толкова много, ще се задоволя с "грозните" изтърсачета от последното топче тесто, всички останали ще подарявам. Харесва ми да гледам израженията на хората, когато им ги подавам. Харесва ми, когато изненадани възкликват "Ама ти ли ги направи, наистина?" Още повече ми харесва когато казват "Еее, естествено, че ти си ги направила!". Предпочитам такава чиста форма на общуване, в която хора виждат наистина другия, а не си нагласят диоптъра спрямо това, което им се иска да виждат.
Друго нещо, което съм забелязала, особено през последните месеци, когато се запознах не с много, ама поне повече от обикновено, нови хора /че бройката даже е двуцифрена!/ - хората бързо се впечатляват от мен. Оле тва, оле онова, ама наистина ли, ехаа, голяма работа. Нека не бъркате това поведение с милите коментари, които оставяте след публикациите ми, за тях съм толкова благодарна, сигурно звучи егоцентрично, но да, правят ме много щастлива и някакси чувствам всички коментиращи в блога близки. Понеже това съм си аз, в идеалните обстоятелства съм по-кална на живо, но иначе съм си съвсем аз. И фактът, че просто аз, каквато съм си, е достатъчен, за да решите да отделите от времето си, за да ме зарадвате, е... ами доста приятен :) .

Дразни ме крайното, нереалистично превъзнасяне. Понеже бързо им минава на хората. Обикновено съм супер готина за седмица-две. Ама и да ви кажа честно, много лесно се впечатляват някои хора. И впечатление ли е това наистина или някаква изкривена проява на любезност? Мен често ме взимат за невъзпитана, та поне при мен опастност от такова нещо няма. Като кажа, че нещо ми харесва, наистина ми харесва. Много лесно се раздават думите и какво е това благоприличие, което ни кара да се унасяме в суперлативи...

Съквартирантките ми постоянно ми казват, че всичко, което правя, е хубаво. То тва защото не са ми опитвали сладкото от смокини. Сигурни били, че каквото и да е, сготвено, направено, щяло да бъде уникално. А аз изобщо не съм такъв перфекционист, особено към себе си, и се замислих дали наистина са впечатлени от мен или просто от леееко хиперболизираната представа, която имат за мен. Затова съм благодарна на всички вас, които четете блога ми, задето сте останали и след първоначалния "уау" ефект!

Хах, как започна тази публикация, докъде стигна. Така е като я пиша на три пъти. Или поне за три си спомням. Ама нали все апелирам хората да правят каквото им идва отвътре, както и когато го чувстват. Та и аз така, затова си позволявам да не е най-логично свързаната ми публикация :).

И малко уж по темата, не предполагах, че дивите прасета имат толкова дълга коса. Незнайно защо като видях тази свиня майка, ми се прииска да й сплета плитка. Ама сериозно, представете си я с плитка, рибена кост :)) .

Ех, колкото път бихме за тези гепарди. Мама каза, че по телевизията изглеждали по-истински, тези приличали на плюшени играчки. Нали разбирате, плюс минус малко кръв по муцуната :) .

Добре, че имам още снимки от Африка, при това не само с животни, та ще имам възможност и за по-смислен текст. Дотогава... радвайте се на хората, емоциите, жестовете, зимата, пък ако не харесвате зимата, радвайте й се още повече, защото така оценяте повече лятото :) .

четвъртък, 6 декември 2012 г.

Липсва ми...



Евтиният хляб с купони на село, който догодина няма да ми е толкова евтин, понеже загубих 200 купона. Или хич да не около 150 лв, ако ги обърнем в пари. И с житото ме излъгаха, та айде още 600лв загуба. Те парите не ми липсват, липсва ми честността на хората. Липсва ми и да имам проблеми от този сорт - кой на кого си дал житото, кой си купил праскови за 60 стотинки килото, кой за лев и петдесет. Тоя втория, будалата, съм аз. Ама да кажа, че аз напявах да минем през борсата, ама не, борсата много далече - купи си праскови от селския магазин в Раковски, пардон - градския магазин, нали за такъв се водят. Градски, градски, ама все същите селски пазарлъци. Липсва ми ей такива мисли да са ми в главата.

Липсва ми хубавата светлина. Откакто съм тук съм снимала само картички и една преяла катерица. Дори и картичките малко насила ги снимам, ей така, колкото за активност. Събуждам се все едно посред нощ, а тамън мине пладне и вече вън пак е като нощ. Но пък катерицата наистина беше преяла - на това ни учеха - как да различаваме преяли катерици. Е, те го казаха много по-сложно и завъртяно, сакън да не ги обвини някой, че ни учат на "прости" неща.


Липсва ми да съм част от данданията вкъщи. Брат ми е прав, че сега си говорим повече, в сравнение с когато си бях на село, ама не е същото. Липсват ми хора, които могат да ми произнесат името.
Липсва ми чувстото на ситост, на храна, на емоции. Липсва ми да ми е вкусно. Знаете ли - дали ще ям или не , все ми е тая. Не се чувствам различно след като съм яла. Не чувствам глад, ама и ситост също. Имам списък с всичко, което ще ям, като се прибера. Още по-дълъг пък ми е списъкът с нещата, които ще помъкна наобратно. Аз от носталгия още малко и вафли "Боровец" ще проям , а не обичам шоколад.
Хах, сега се сетих, това ми беше сиромашката вечеря на село, когато нямах печка и вода - 2 филии хляб и между тях вафлата.
Липсва ми като е чесън да мирише на чесън - тва ако слагах същото количество, ама нашенски чесън, и съседите щяха да го помиришат. Баба ще ходи на село да вади морковите - първо, ха, да види той съседа, има моркови, второ - искам си ги, моите си моркови. Тея дето уж под ябълка не можели да растат. Дето всеки ден ги проверявах поникнали ли са, не са ли, заради които ставах "като малаче", понеже бяха на неудобно място за поливане и трябваше да премятам един кален маркуч. И съседът цъкаше след мен: "Ее, каква е тая твойта любов с тоя маркуч, стига си го размятала вече, де!", без да разбира защо ми става смешно като го чуя - тъй де, все пак съм на баща ми дъщерята, който държи всички простотии от него да науча, а не от улицата ;р .

Чувствам се дебела. Без да съм такава. Липсва ми физическата умора - вечерта да се просна на леглото и да не мога да стана. Какво е здрав сън ли - здрав сън е когато цял клан мишки се разхождат върху юргана ти/а вероятно и по теб самия!/, ама ти си спиш и спиш, нищо че мишките цял концерт от неприятни звуци изнасят. Сега се чекна по цял ден на един стол и чета, решавам минали изпити, готвя и ям ей така за принципа, понякога гледам стари български филми и слушам "Хубава си моя горо" .
Е, явно има ефект от чекненето, понеже на междинните оценки имам 7 шестици и една петица. Няколко пъти ходих да бягам в близкия парк - голям зор ми е, просто не ми се получава да бягам ей така без причина, без някаква крайна цел. Миналата седмица ми беше прекалено студено, че да вися на спирката и бягах до общежитията, голям мотиватор се оказа шотландския вятър.


Ходих на нещо като мини семинар за храната - био, органична, локална, кой каквито етикети иска да й слага. Беше забавно, радвам се, че отидох, ама ми стана и малко мъчно, понеже аз всичкото това го знам и съм миналата през този етап... искам вече следващия.
Писах на всички близки ферми, предлагайки се като доброволец, ама не ме искат. Тези, които благоволиха да отговорят, казаха, че не им трябва поредният студент, може ли да ме сложат на списъка с чакащи. Сериозно - списък с чакащи за мераклии да работят безплатно?! А толкова сърцераздирателни ми бяха писмата - то ако някой може да се превъзнася по земя и градина, аз съм.


Липсва ми дядо. Вече мина време, но той не ми липсва по-малко. Прияждат ми се лионски наденици, като се сетя за него. Тогава работеше само една електрическа скаричка, която за да добиете представа колко работеше - дядо не ми даваше аз да я включвам в контакта. Много им се радваше на тези наденици, понеже в селския магазин не ги продават, и изобщо "кой като нас". Цепихме ги на две и скаричката винаги ги прегаряше отгоре. И дядо винаги побутваше към мен парчето, на което се е паднало повечето кашкавал.
Иска ми се да му бях казала, че аз ще се погрижа за село и, че всичко ще е наред, да не се притеснява. Е, може би и сега ме чува.
Та така, ще се чекна засега на стола, ще взема да стана някой супер учен, който с 1-2 кратки експедиции си изкарва достатъчно пари за цяла година и ... ще мога да купя и по-сносна скара :) .

Пък дотогава вие се радвайте на България и заради мен, от моето пристрастие няма накъде повече, ама наистина - от наше село по-хубаво няма :) .

П.П. Всичките ми картички се продават в Сладкарници за цветя "Галя" , в град Пловдив, на ул. Христо Г. Данов 30 и ул. Железарска 27. Нямам нищо против да мога да си купя печка и преди да съм станала велик учен :) .

четвъртък, 22 ноември 2012 г.

"Умна, забавна, наивна"



В шести клас имахме посещение от училищния педадог/умиротворител/психолог/узаптител. Толкова съм внимавала, че даже не съм запомнила официалното име на длъжността. Типично. Все пак месеци, месеци!, си мислех, че в руския език няма буква "ю". Ама как искрено се чудех как се оправят тея хора без "ю". С какво пък могат да бъдат важни някакви си пет минути от първия час?! Да знаете само как се пише за любимото ти място, когато буквално нямаш букви даже за името му... Ее, ама много ме беше яд на руснаците, мислех си едно "ю" да бяхте сложили, бре, толкова щяхте да ми олесните писането на съчинения. Мда, заради тези ми качества ме приеха в Единбург.

И пак се отплеснах. Сигурно затова съм пропуснала моментът с "ю"-то.
Та тогава, в шести клас, имаше игра. Пишем си името на лист, който после минава през всеки съученик и той споделя мнението си за теб. Анонимно. Всеки прегъва листа след себе си, да не влияе на следващия.
Повечето момичета получиха детински обяснения в любов. Кой колко бил готин. На някои листовете бяха целите изписани, други бяха с по една-две думи на ред, колкото да се отбие номера.



Получих си листа обратно и разгъвам първи, втори път, все празно. Най-горе някой от хорски срам беше написал, че съм "добро момиче", което в контекста на акъла на един шестокласник, не е комплимент. Ама айде, преживях го. Малко по-надолу, имаше три думи, грижливо написани, сякаш който ги е писал наистина се е замислил.

"Умна, забавна, наивна." От тогава мина много време, но често изникват тези три думи в съзнанието ми. Не бяха анонимни, знаех кой ми ги е написал. Не съм общувала наистина с него, едно-две "здрасти"-та от куртоазия. Толкова съм се чудила как е възможно така точно да ме описват тези думи. На другите момичета им казаха, че са красиви. Мен не ме възприемаха така. И следващите години. Че дори и сега. Понякога ми се иска да питам момчетата защо не си говорят с мен. Толкова си съм прозрачна? Явно достатъчно прозрачна, за да ме разгадае някакво си хлапе.

Умна. Натам сочи всеобщото мнение, че и аз в кюпа. Ама то в днешно време на всички ни казват, че сме умни. Глезотии. Особено в училище - "Те всички са умни, просто някои са мързеливи". Ще ви прозвуча ли по-малко "умна", ако кажа просто "Дрънци." ? Знам и сложни думи, ама хич не ми отиват.
Забавна. Страничен ефект на петчленно семейство и леко чалнати роднини. Мнооого истории за разказване, много възклицания от рода на "Ама наистина ли? Не,не, шегуваш се!" . Знаете ли какво установих за себе си - не се шегувам. Че то реалността си е достатъчно смешна, няма нужда да си измислям.



И да си дойдем на думата - наивна. И това беше преди да разглася как някой ден ще имам семейство в 3/3 от къща с двор, за които ще се грижа, понеже ще имам магическа работа, снабдяваща ме с достатъчно пари и свободно време. Ако ме чуе сега същото момче, сигурно щеше да се поправи на "много наивна".
Иска ми се да спрат да ме предупреждават колко съм наивна. И как ме заплашват с тоя пусти "живот", дето щял да ме смачка. Че тази ми наивност, с всичките й мечти и надежи, да не се е пръкнала от въздуха?! Не, и тя ми е от живота, онзи "страшния". Аз най-добре си знам колко точно съм наивна (и скалата, повярвайте ми, не е по-малко наивен - средно наивен - наивен - много наивен - аз) , понеже всичките "странични ефекти", всичките разочарования и рани съм ги преживяла аз.

Страдам от липса на дипломатичност - казвам каквото мисля. Цензурата рядко е опция, но в името на добрите взаимоотношения се уча да акцентирам върху положителните ми мисли спрямо някой/нещо. Това не ми е голям проблем, понеже обикновено в акъла ми има все хубави мисли. По-вероятно е 991837 пъти да ви благодаря, понеже наистина го мисля, отколкото да ви обидя. Проблемът идва от това, че очаквам същата прямост и от другите. Но не би. И все пак, друго исках да ви кажа /добре,че няма лимит на думите тук!/.

Знам, че светът не е толкова розав. Заобиколена съм от хора, които ме обичат и пазят. Късметлийка съм. Проблемите ми обикновено са смешни и го осъзнавам, затова и не им се връзвам. Честно казано не харесвам розавото като цвят, а като прилагателно, описващо живота, още по-малко. Предполага някаква заблуденост, винаги се противопостая на "реалния" живот. Моят живот не е розав, може да е наивен, малко смахнат /все пак току-що си пожелах оборски тор за Коледа/, но е също толкова истински, колкото и по-тъжните и груби житейски истории.
Рядко си чета блога, но предполагам оставям впечатлението за точно тази нехаресвана от мен розавост. Поне да беше някой друг цвят, ама не, розаво. Истината е, че аз съм щастлива. Понякога съм тъжна, ама точно толкова, колкото да ми напомни, че все пак съм щастлива. И не се чувствам виновна, че аз съм щастлива, докато толкова много хора страдат.



Животът - зелен, розав, идеалистичен, груб - сами си го правим. Тук се замислям - ами всичките тъжни хора, те как така са си направили живота тъжен, нали уж точно към обратното се стремим всички. "Сложно е." Пфф, чувствам се като от света на "големите" като казвам тази фраза. Не си личи много, ама зад всичката ми наивност, придружена с доволно количество егоизъм, се крие и прагматизъм. Мама все говори за сили, енергии, божествени планове. Вярвам й. Донякъде защото е по-лесно да вярваш, а не виждам защо насила да се пъна да ми е трудно. И все пак, рядко се замислям за живота по-мащабно. Всичката мъка, ама и всичката радост. Живея си в моя свят. Понякога си се ядосвам задето пренебрегвам всички останали светове. Че те, чуждите, защо да са моя грижа. Добре, че уча специалност тип "как да спасим планетата", та да се чувствам по-малко егоистична.

Казват ми, че съм заразна. Засмуквам  околните в моя свят. На хора, непипвали мотика, им се прикопава. На други напомням за едно минало "някога", съхранило в себе си спомени за слънчево детство и селски улици.
Ще се опитам да надникна и в чуждите светове. Всъщност, чета около 300 блога, може да се каже, че несъзнателно съм го правила отдавна. Ха, за това чак сега се сетих. Ее, олекна ми, не съм чааак толкова егоистична.
Не искам да се ограничавам. Няма да пренебрегвам жестокостите на реалността. Но нека същите тея жестокости да не отписват напълно и моя свят. Явно е розав и обикновено се говори за компоти, ама иначе си е съвсем истински.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

"Кажи, кажи, как си?"



Ех, изчерпах се на снимки на домати :) .
Всъщност имам още няколко скътани, за когато ми стане особено носталгично.
Знаете ли, аз съм си добре. Сега, ако имах поне един буркан компот от праскови, щях да бъда по-добре, ама айде, да не изпадам в максимализъм. И на компотите ще им дойде времето.

Сега общо взето или уча, или се опитвам да уча. Често ме питат "Абе, ти какво точно учиш?!", на мен на моменти ми се струва, че всичко уча.
За 2 месеца минахме през микробиология, ботаника, генетика, еволюция, движение, електричество, термодинамика, метеорология, неврология и още 891476 неща, за които не се сещам в момента.
Не всичко ми е интересно, пустите бактерии така и не успяха да ме спечелят като почитател /ама много хубаво се спи на бактерии :)/, но пък ми е забавно.
Как точно работи тоя мой мозък, че понякога ми е толкова скучно, че ми става забавно... Кой знае, може да разбера в следващата лекция по неврология :) .



Щастлива съм. Полагам усилия, старая се, абе ако не друг, аз от себе си съм доволна. То може да звучи малко пресилено, ама наистина имам чувството, че надскачам себе си. Не много, понеже ми костваха невероятни усилия всеки път като чувам "джийнс" да възприемам гени, а не дънки. И на сесията за въпроси и отговори попитах какво означава заглавието. Изобщо ако някой не го е страх да пита тъпи въпроси, това аз съм.
Обикновено обясняват много внимателно, само един път ми се изсмяха като питах едно нещо какво означава, оказа се, че е планината, в която се намирахме тогава.
Ама пак ми беше забавно, понеже си представих как същия ще го пусна насред Сакар планина, да ми каже той къде се намира тогава :) .


Градът си е град, хората са си хора. Плюс-минус някое "cheers" . Някои хора се опитват да познаят от къде си по акцента ти. Уви, не съм нито от Испания, още по-малко пък съм много светла африканка. И в България имаме електричество. Друг въпрос, че в моите 2/3 от къща обикновено няма. И колкото и странно да звучи, не празнуваме деня, в който нечие чуждо правителство почти е било взривено. Забавни британци :) .

Единбург е сравнително малък, 1 час от единия край до другия. Аз това от опит го знам, всеки ден го минавам този маршрут :). По улиците са нападали листа и няма кой да им ги мете. Хората се разхождат по тениски и джапанки. Малко по-нормалните хора имат благоразумието да си метнат един шал. Държат чадъри дори когато не вали. Страничен ефект на шотландското време явно.



Харесва ми сблъсъкът на култури. "Слагаш захар върху тиква?!" "Ти какво, сол ли слагаш?"  "И черен пипер."
На лекциите е пълно с всезнайковци. Аз не съм достатъчно сериозна за тяхната група, ама добре си ми е така. Хах, пак съм тамън посредата, нито вманиачена по ученето, нито типичната бунтарка. Странно, понеже мен обикновено ме избива на крайности.



Вече имаме оценки, наближават и "големите изпити". Много обичам изпити, тестове, доклади. Изобщо харесва ми да уча. А в университета е една такава специфична обстановка, с две думи - готино е. Вече по-рядко се чувствам като най-големия идиот. То лекторите все се шегуват с нас, че дори и да те скъсат на изпит, си е привилегия, понеже колко човека са ги късали в университета на Единбург :) . А дано един по-малко. Ама аз ще съм добре, малко по малко задобрявам. Много ме бива точно след поредния "тъп" въпрос, да кажа нещо, което явно е впечатляващо, и всички да ме гледат: "Ти пък тва от къде го знаеш?! В кой учебник го прочете, да си го купя и аз?" . Просто листо на маносан домат, бе хора. Много ясно, че знам какво е изобразено на снимката, та нали цяло лято го гледах на живо.



Животът ми се пренесе на лепкащи листчета, които добре че ги купих на промоция, че бързо свършват. Пера си, готвя си, ако не сте разбрали, добре съм си. Според брат ми даже сега повече си говорим. Пусти скайп, надухме му главата :) . Почти все едно съм там. Караме се по скайп, вечеряме заедно по скайп, дразним се, ядосваме се, радваме се. Не мога да не ви цитирам сестра ми: "Како, спокойно, аз ще ударя Илия и от твое име!" .
Баба си е на село, аз упражнявам контрол от разстояние. Диктувам рецепти по скайп, които път после биват препредавани на баба, малко на развален телефон го удряме, понеже физалисът се прави на сладко, не на туршия, ама кой знае, може да сме измислили някое ново поподение :) .



Е, не винаги ми е толкова добре, колкото ми е сега. Често ми се иска да побягна, да разперя ръце, а ми е тясно. Бързо ми минава. Само като се замисля колко хора, които ме обичат, ме чакат да се върна и ще ме обичат и още повече. Даже на брат ми почти съм му липсвала. Сестра ми ми праща клипчета, от мието на зъби през кой каква домашна пише до как си е лакирала ноктите - да не съм се чувствала забравена. Аз пък имам определен ден за кореспонденция, в който пиша имейли, истински писма, правя картички.

Ох, понякога не мога да си се начудя на късмета. Добре, че на мен ми липсва онзи толкова полезен на учените ум, поставящ всичко под въпрос. Вместо да се чудя, аз съм просто благодарна.

П.П. Наскоро гостувах на две много приятни за мен места:
LaMartinia: Гастрол: Гери/Градината на слънцето
barefoot life: "Когато съм боса се чувствам по-близо до природата, по-близо до човека, който се стремя да бъда."

събота, 20 октомври 2012 г.

Емигрантски синдром

Започва леко, плавно, едвам ще го усетиш. Просто хубава песен за добро утро. Е, добре де, много хубава песен :) .
Поглеждаш през прозореца - шокираща новина - вали. Отново. Прозорецът е перманентно мръсен от пръските дъжд, иска ти се да го измиеш, тъй де, друго си е да виждаш боклука на съседа през кристално чист прозорец. Да, да, ама не - прозорецът не се отваря - мерки за сигурност.
Ех, България - свободия - чисти прозорци, пък и който се е засилил да се хвърля през прозореца, все ще намери от къде да скочи, липсата на отварящи прозорци едва ли ще му е голям дерт.

Нищо, гледаш си през мръсния прозорец и си слушаш хубавата песен. И хубавия български :) . Знаете ли, българският ми се струва по-искрен, по-истински от английския. Като говоря на английски, все едно не съм напълно себе си. Българско, та българско - айде, ще се меси питка със сирене за закуска. Стъпваш в кухнята - а, като за добро утро, уцелваш разсипаното кисело мляко на съквартирантката. А каза, че ще си го изчисти.
То хубаво ще месиш, ама къде? Само като се огледаш из стаята и по боклуците може да познаеш кой какво е ял. Аз явно съм била на гладна стачка ... или съм си измила чиниите и съм изчистила след себе си. Едно от двете.
                                        
Уа-па-ра-ти-рам-да и половин час чистене по-късно - брей, то имало плотове тук. Има движение по коридора, някой бърза да си бутне купешките палачинки в микроволновата. 6 кръгчета с диаметър 7-8 см - 4 паунда. Шш, за тея пари в България цял казан катми ще си направиш. Иначе били много вкусни. Сигурно, то и замразените подобия на пържени картофи, и те така. Хвалят те, че си изчистила - "Еее, страхотно!"
За страхотно не знам, ама по едно време си беше направо страшно.
"Абе, ти какво обичаш да правиш, за да се забавляваш?
"Да готвя и да работя в градината."
"Не,не, за да се забавляваш какво правиш?"
"Е, добре, готвя, работя в градината и снимам как готвя и работя."

Де да наближаваше в село да се върна... Нищо де, от малко цивилизация няма да ми стане лошо.
Пожарната аларма. Отново. Отвсякъде изскачат хора по пижами, хора без пижами, хора, които осъзнават, че са боси, чак когато излезнат на улицата. Някой пак си е забравил бърканите яйца на котлона. А на мен ще ми превтаса питката.
Вкъщи нямаме пожарни аларми - тишина, спокойствие. Било минус, сигурно сме нямаме пари за такива. И все пак, оцелели сме и без пожарни аларми.  Е, оцеляхме и този път, въпреки нечия загоряла закуска. Аз не, че съм се засилила да фламбирам банани, но бих искала да имам опцията. Ех, България .


Работата става сериозна. Завъртат се песен след песен, ама стигнеш ли до тази, положението се задълбочава . Парчета пици - 2 за лев и петдесет (а някога бяха за левче!), кисело мляко, което действително е кисело, сирене, кашкавал, светофари, които светят зелено за повече от 3 секунди, хора, които могат да ми произнесат името. Да не почвам за домати да ви говоря, че по принцип днес планът беше да уча.
Брей, под тези песни само "емигранти" пишат. Липсвала им някогашна България. Аз нея не я знам, ама сегашната си ми харесва.
Сега - "Еххаа, направила си 40 буркана компот? Сама? Малее!"
Тогава - "Само 40 буркана ли, бе?! Ма вие няма да презимувате!"
Ех, каква била България преди, колко хубави били някога песните, филмите, баничките, доматите какви сочни били. Аа, моля ви се, още са си хубави доматите, само за домати не ме закачайте ;) .
Хайде сега, по-весело. За малко да натисна на "Една българска роза", ама след нея идва и "Моя страна, моя България", пък те вече са за по-напреднал стадий. А под тези песни верно пишат само българи, които са в чужбина. Те май като са далече от България, повече й се радват. Или поне на песните.

Да му се не видят и на ютуб случайните клипчета - 3 епизода на "Войната на таралежите" по-късно, аз май щях да уча ?

събота, 13 октомври 2012 г.

Черно на бяло


"Сафари в Кения" - звучи внушително, нали? И действително на моменти беше точно такова. На пътуване от това естество човек тръгва с огромни очаквания. Повечето даже биват оправдани :) . Истината е, че сега, месеци по-късно, го оценям много повече, откакто когато бях там, на живо. Даже като се замисля, че това са моите снимки, че всичкото това аз съм го видяла и ми се струва направо абсурдно.

Ама то и цялата история започна по малко абсурден начин - с мама критикувахме излишната врява около абитуриентските балове. И как пък й хрумна да каже : "Ние вместо да даваме хиляди пари за бал, дай да те пратим на сафари в Кения." Ей така, все едно е наааай-нормалното нещо. Ако някой от вас сега си мисли: "Ама то за един бал сумата не е в хиляди", мога само да му кажа, че съм напълно съпричастна към неговата наивност. То сигурно и родителите на половината ми съученици така са си мислили :) .
Пропуснах няколко мероприятия около баловете, не ходих в Слънчев бряг/Турция, на бала бях с обеци от 2 лв и лак от 50 стотинки, ама да ви кажа, мисля, че моята ситуация е по-печеливша. Съучениците ми - едните се били размазали, другите - разцепили. Повече подробности не споделят, ама то сигурно само толкова помнят.
Е, аз пък видях 992357 зебри.


Точно и те най ми харесаха. Е, може би делят първото място с жирафите, ама 928479 зебри дрещу 20-тина жирафа... Зебрите бяха ТОЛКОВА много. Даже още повече. В един момент очите ни се измориха зебри да гледаме.
Сафарито е може би прекалено опоезитирано. Всъщност е съвсем монотонна работа - черни пътища, бус с подвижен покрив, часове наред друсане по съответните пътища, спираме, за да снимаме нещо, продължаваме с друсането до следващото "нещо" и така. Дори в храстите не може да се изпикаеш, понеже може да те изяде лъв. Да знам, много важна подробност.


И все пак - в един момент направо те "удря" картината около теб - зебрите край нямат - хиляди след хиляди. И ама така да не се вписват в пейзажа, с тези си райета, очите да ти избодат. Сумати животни са еволюирали така, че да са възможно най-инкогнито, не и зебрите - те направо си казват : "Ей ме на, тук съм, яла ме изяж!"
Ох, то верно е опоетизирано сафарито, ама аз ептен "вулгарно" го представям. Аз моята поезия си я пазя за домати и компоти от праскови явно.
Та, зебрите. Аз очаквах малко повече действие - тея по National Geographic изглеждат много по-заети. Като се каже миграция - ей, препускат едни зебри, вдига се прах, те задъхани продължават, хвърлят се в реката Мара, крокодилите се впускат като невидели, битка за оцеляване, челюсти, кръв иии та тва в кой филм беше?
Аз мога да ви кажа, че зебрите за никъде не бързат - пасат си и хич не им пука. И макар да не успях да направя драматична черно-бяла снимка на галопиращи зебри насред прашни облаци - сега мисля, че така даже повече им се радвам.


Не научих кой знае колко нови неща за животните, всъщност то толкова друса и дрънчи всичко, че е трудно да се чуе, когато човек говори. Ама и аз не съм достатъчно сериозна за сухите научни факти. Вчера от цялата лекция за еволюцията на растенията аз запомних, че бялата част на кокоса е праисторическа сперма. Та да, ако не сте се усетили досега, от тази публикация няма си обогатите особено знанията :) .

Ама и все пак, не всичко е факти - предпочитам да гледам на нещата повече като усещания, преживявания. Искрено ме забавляваха накацалите птички по зебрите, усмихвах се, когато минем на метър от зебра. Истинска, жива зебра. Добре,де, хванахте ме, внушително си е.


Цялата гледка беше толкова различна, толкова нетипична за мен. Е, ние имаме магарета, а аз както не съм чувала магарешки рев от повече от месец, сега малко ми остава да почна да се превъзнасям по качествата на родните магарета, но все пак - зебри. Дори звучат екзотично. Много ми хареса просто да ги гледам - действаха ми успокоително. И после ще оцелим огромна дупка и цялата кола ще подскочи, та бързо-бързо ще се "съвзема" .

Около зебрите действително беше по-спокойно, понеже ги има в хиляди и не са основната туристическа атракция. Спящите лъвове събираха по 15-тина коли публика.
И докато лъвовете си почиваха, истинският "екшън" беше при зебрите :




Всъщност нека не ви заблуждават снимките, това беше най-недраматичният и измъчен бой, който съм виждала. Изглеждаше направо насила, все едно ги е хванало срам, че само пасат и се разхождат.

"Големите 5" - не са за пренебрегване. 4/5 от тях са още по-големи безделници и от зебрите (ако се чудите кой я тоя работагата, него просто не го видяхме :). И все пак, дори само заради зебрите си заслужава да се отиде до Кения. Огромната черно-бяла маса, леко повяващите се гриви, извитите мигли - изглеждат ми ама съвсем перфектни. Сякаш точно по този начин трябва да изглеждат. Ако имаше пластични хирурзи за животни (само да не ме чуе някой, че той знае какво може да измисли някой болен мозък), щеше да ги погледне и да им каже, че не трябва да променят нищо в себе си, че са идеални както са си.
Съвсем черно-бели, без нюанси на сиво, проста работата. Понякога ми се иска и ние да бяхме всичките черно-бели. Определено щеше да е по-лесно.

понеделник, 17 септември 2012 г.

Реколта в понеделник

И даже действително е понеделник !


Това са последните ми снимки от градината. Всъщност последните ми реколти останаха незаснети, понеже все не ми оставаше време покрай стремежа ми всичко да се оползотвори. Уау, доживях и аз да се чудя какво да го правя всичкия този зарзават ! Добре, че имам на кого да го подарявам, че мойте градските хич не ги бива да ядат.
"Како, вчера изядох половин домат от твоите."
"И?"
"Няма ли нещо да ми кажеш?!"
Разбирате ли, при нас аз трябва да съм благодарна, ако нещо се изяде. То това е мааалко деликатна тема, понеже аз все напявам, че нищо не ядат, те пък, че аз съм ги карала да се чувстват виновни...


Чудя се някога става ли по-спокойно, по-нормално. Лятото мина толкова бързо, за миг не се спря пусто му време. В всеки един момент закъснявах с някаква задача, а поне още 2-3 напълно бях забравила. Зеленчуците ме заливаха, а аз нямах време за консервиране. А има тоооолкова много интересни рецепти. Изобщо ако не сте разбрали, много неща ми се правят. Искам да мога да плета дебели пуловери и терлици. Да шия престилки. Да варя компоти.
Ох, милите ми компоти. Пак ми липсват. Сега като съм сама в Единбург и от време на време ми става мъчно и очите ми се насълзяват. Заради семейството, градината, приятелите, компотите. Не задължително в този ред.
Ама много са ми хубави компотите. Аз успях да направя още 40 буркана, то оставаше и за компоти да не намеря време.
Можеше да си скрия някой буркан в куфара, но реших, че си оставям всичко селско и българско в България. Ще се правя на отворена към новото. Настъпи безкомпотено време.


Зимната ваканция планирам да си отида на село поне за ден-два. Дано тръбата на печката да не се е дочупила дотогава, че искам и да ми е топло. Ама тва са подробности, не е сякаш да не съм мръзнала преди на село. Като се завия с юргана и 5-6 одеяла (а аз наистина не преувеличавам, дори лятото спя с юрган и одеяло) и ми е добре. Сега, може да се поспори дали се стоплям или просто от тежестта на завивките спирам да усещам каквото и да е...
Сигурно ще е затрупано със сняг (дано поне за ден да не е, искам да си извадя морковите и пащърнака), но аз съм решена да съм там. Ще си лежа затрупана с одеяла в задимената стая и ще ям компоти. И филии със сладко. И явно ще ставам 100 кила. Добре, че тук ям марули на промоция от Теско.

Толкова съм благодарна на градината, на земята. Беше много добра година за домати, пъпеши, манголд, кейл, патисони, изобщо списъкът е дълъг. О, как можах да забравя граха и баклата. Всъщност като се замисля само зеленият фасул даде скромната реколта от десетина шушулки (а съседите беряха с кофи!), цвеклото е супер дребно,а зелето половината го изядоха гъсениците. Кой знае, вече може и всичкото да са го изяли.


Почти всеки ден проверявам какво е времето в Тюркмен. Добре, че е валяло, защото скоро ще станат 10 дена без поливане. Да знаете само как ми липсва градината. Широтата, свободата. Така бях свикнала с тях. Сега съм като схваната, ще ми се да скоча, да побягна, ама няма накъде.
Трябва да си лепна някъде табела, че градината и къщата не бягат и ме чакат. От време на време го забравям това, та би било добра идея.
Някой ден ще се върна за постоянно. Пък и аз искам да докажа на себе си, че ще се върна. А за тази цел трябваше да замина.


В университета има дружество за зеленчукари. Организираха "обиколка" на градината и аз отидох да я видя. Хем минава за проява на социална активност, хем задоволява любопитството ми, та изгодна работа.
Моята градина е около 20 пъти по-голяма от тази на дружеството. И уау, аз си мислех, че моята е плевясала и прекалено дива. Всъщност аз май се оказвам по-критична, отколкото предполагах. Сега като имам някаква база за сравнение и мойта скромна градина се оказва не толкова скромна. Както и стопанката й явно.

Лятото от време на време завиждах на хората с малки градини. Сигурно час-два им стигат да полеят. Всичко да е подредено, под конец. Корен това, корен онова, по малко от всичко. Ама като направя един бърз тигел през градината, като тръгна с кошниците от единия край до другия, и бързо ми минава. Харесва ми, че е голяма. Че мога да се засиля и да бягам от патладжаните до най-горните пъпеши. Не ми харесва, че на съседа магарето също се е засилило към пъпешите, ама това е друга тема.





Жълтите чери домати са тооолкова сладки. Даже мама ги яде тях. Струваха си петте лева за шест семки (добре, че поникнаха и шестте !). Ох, така си ги обичам всичките домати. Хубаво чувство е да знам, че когато ми скимне, мога да притичам до градината и да си откъсна някой.

Реших, че докато съм Единбург няма да си купувам домати. И чушки. Сега сигурно ще ви прозвучи абсурдно, но ама ако си купя, за мен е все едно съм изневерила на моите. Пък и изглеждат супер фалшиви. Отделно, че една тарелка черита е 2-3 паунда. А аз през два дена берях по 1-2 малки кашончета.



Ябълките от кърската градина. Нея я даваме под наем. Миналата година докато пътувах в автобуса дочух две жени да си говорят за краставици. Едната се хвалеше на другата колко са доволни от производството и пазара. По едно започнах да чувам името на дядо и се оказа, че на тези хора даваме нивата под наем. Жената нямаше как да знае аз коя съм, така че без да се притеснява каза на приятелката си, че сме били най-големите будали, задето сме давали 10-те декара само за 100 лв на година. Мястото било по-хубаво от тяхното собствено.

Докато берях ябълките се огледах, да видя какво му е толкова хубавото. А то почвата съвсем различна, изобщо не е като тежката глина в градината. Рохкава, краката ти потъват, като стъпиш.
Идеална за фъстъци. Аз обожавам сурови фъстъци, та сега ептен ще ви шокирам, ама да, и фъстъци ми се гледат.
И на нивата ще й дойде времето. Ох, някой ден, та някой ден, искам вече да е този някой ден.





Извадих и още един пащърнак за подарък, беше толкова примерен, жалко, че не снимах него. Беше дълъг педя и половина, съвсем прав, без стърчащи корени, чак аз се изненадах, че е мой.
Е, как да не иска човек да ми е приятел, подарявам пащърнаци все пак.



Градината ми даде много. Вече си е част от мен. Надявам се само и аз да съм оставила своята следа, да има и част от мен там. Земята, пръстта, корените, всички те ще останат и много след мен, но би било хубаво и успокояващо да знам, че и аз съм й дала нещо, че всичко е въпрос на взаимност и хармония :) .