неделя, 16 септември 2012 г.

Железният светилник срещу газената ламба


Следващата неделя, като стана време да слагат за обед, Ния прибра старата покривка и постла върху софрата нова покривка. Султана сипваше яденето в сахани до огнището и като се изправи, веднага забеляза промяната.
   - Що е това, Нийо? Защо нов софралък?
   - Ами ето, майко – разгъна Ния старата покривка. – На нищо не прилича веке.
Старата покривка беше овехтяла, пробита беше на няколко места и на други няколко места –кърпена, макар иначе да беше чиста. Но Султана не обичаше промените и беше пестелива, искаше всяко нещо да се използва докрай.
   - Не, не, Нийо. Що говориш! Още много време ще ни служи. Ти дигни новия софралък. Като се докъса старият, тогава ще сложим тоя, новия.

Когато бях в режим на масово писане на ЛИС-ове, дежурното ми заключение все се въртеше около "общовалидност на внушенията" и "универсалност на мотивите" и абе, клишета от всякъде. То как не се намери едно произведение, което да не е вечно, което да не засяга "вечните човешки проблеми". И клише, клише, ама явно има причина да е клише.

Добре, че бяха матурите да прочета някоя книга. "Железният светилник" ми беше една от любимите, а лятото прочетох и "Преспанските камбани". И всичко ми е толкова познато, чак започвам да се чудя дали наистина всичко е толкова универсално и общовалидно, или просто аз все залитам по тогавашния начин на живот.


Горният цитат ми е толкова близък, все едно аз и баба ми. Само дето аз не обичам да слагам покривки, а тя все мята някоя мушама. На село рядко се засичаме, понеже тя е командирована там, когато аз по една или друга причина не мога да си ходя за повече от три дни.
И оо, да видите вие Ния и Султана, ама от плът и кръв.

Аз пия от чашите за гледане. Били й от годежа/сватбата/годишнината. Тя ги гледа и плаче.
Аз извадих всички нови черги. "Мари, баба, отиде ми чеиза!"
Аз отварям прозорците, тя върви след мен и ги затваря. Общо взето ако се чудите какво правим като сме двете там, въртим се една след друга и отваряме/затваряме прозорците.
Баба пристига на село и си носи захар, брашно, шампоан. "Абе , бабо, нали знаеш, че аз като съм тука не стоя гладна и мръсна?!"
Аз хвърлям стари единични ботуши/чанти с мишчини/още 873098 други боклука. Тя ходи и ги вади от боклука.
Баба чисти всеки път, мете, бърше праха. Няма проблем да имаме цяла стая с боклуци, щом имаме две "за пред хората".
На мен метенето не ми е приоритетно, но когато чистя, о, аз почна ли и пълня поне 2 контейнера. То поне да съхранявахме нашите боклуци, но не, явяваме се склад за ненужните вещи на цялата рода. Сериозно, миналия месец намерих водолазки костюм. А никой в семейството не е имал такива мераци, та кой знае чий е.

Аз все напявам за бъдещето, това как ще стегнем, онова как ще ремонтираме. Баба само реве колко било хубаво преди. На мен пък и сега ми е хубаво.


В началото баба хич не се поддаваше, все на нейното. Ама вече нещата клонят в моя полза. Даже като говори за мен, все съм "новата стопанка". Ама и аз как ги извъртам нещата, едни преговори водим...
Махнах балатума в хола, сега е тооолкова по-хубаво. Даже натурията зад дивана вече е подредена.
Зад тази врата е съседа. Ако кажа, че е странно, би било прекалено меко. ВСИЧКО се чува. Най обичам като почнат да се питат един друг пили ли са си хапчетата. Понякога ми идва даже да им отговоря, само за да се реши въпроса.

Баба иска всички да са добре и никой да не е ощетен. Затова и живеем в 2/3 от къща. На всичко се съгласява. Понеже сме рода, понеже така е прието. Ако можеше да ни върже за себе си, щеше да го направи. "Никой не ми се обажда, никой не идва да ме види", позната песен. А всъщност брат ми и сестра ми са постоянно при нея и така мило й говорят, че чак се чудя това те ли са.
Все пак къщата и градината са нейни, ама имам чувството, че малко по малко печеля.
И победата не е толкова сладка, колкото си мислех, че ще е. Даже започнах и аз да отстъпвам, а някой път се разочаровам, когато тя се предаде пред моята настойчивост. Май не аз печеля, а тя просто се отказва от битката. Според мен не поради правилните причини.


Все ми казват повече да я щадя, много работа съм й давала, да не съм очаквала от нея да я свърши добре... Много се дразня, когато се отнасят с баба като с дете, тя и затова все повтаря, че за нищо не става. А всъщност може много неща да върви и на толкова може да ме научи, само да искаше. Понякога пак виждам блясък в сините й очи, пак живва лицето й, но през повечето време изглежда сякаш живее просто заради нас. Понеже знае, че ни е нужна и , че ни помага. Все й е мъчно, че вече не е толкова бърза, колкото преди, че не е толкова силна. Оставила си е столчета из градината и като седне, навежда се и плеви около себе си, после мести столчето и така.

Понякога ми става мъчно като я гледам, даже почнах да слагам покривки на масите само за да я зарадвам.
Смее се рядко, но пък понякога караниците ни са толкова комични, че всеки би ни се смял на нас. Обвинява ме, че съм й изхвърлила всичките гащи. И още 98939384 неща. Три дена си търсила престилката, всичките шкафове преровила и накрая я видяла да се развява над лозето. Тъй де, закъде плашило без престилка.

          

Фотобукет ми прецака снимките, а нямам в мен оригиналите, та така, преструвам се, че не са размазани . Това ми е езерцето, а зад бамбука е дупката с компоста.
Една сутрин съседът ми се оплака, че замалко не се удавил в моя "гьол", докато се разхождал през нощта. И тук трябва да се отбележат няколко интересни момента, защо се разхожда той посред нощ и най вече какво ми прави в градината посред нощ.
Ама той има странни занимания, една вечер го гледам с фенерчето се беше намушил из черитата ми, на сутринта ми каза, че ги бил преброил. Аз за това може да съм писала вече, извинете ме, ако се повтарям.

Та така, интересни ситуации се получават като се съберат няколко поколения на едно място. Дразня се само, че все едните са лошите, другите добрите, знам ли, не е толкова просто. И аз мога от тях да се уча, ама и те от мен.

6 коментара:

  1. :)страхотна си:)попаднах случайно в твоя свят и ми стана толкова хубаво да се загубвам измежду доматите в градината ти и разказаните истории:))))продължавай да си себе си - толкова мила,истинска и неотстъпваща:)))събуждаш и сълзи, и усмивки,докато те чета...не спирай:);понеже за няколко дни изчетох и претърсих всяка дупчица тук - ще ти кажа - променяш се,за да си все по-интересна...и по-пораснала, май:),а "Железният светилник" ми е доста любима спирка или беше,скоро не се бях отбивала:)успех и бъди здрава:)

    ОтговорИзтриване
  2. Май всички баби са такива :-)
    Но и на мен много ми липсва селската къща, старите красиви мебели, които са здрави, нищо че са по-стари от мен....и големите прозорци на двете стени, които правят стаите толкова светли и топли :-)

    ОтговорИзтриване
  3. Водолазен костюм, а? :-) На баща ми най-великият трофей е една корабна сирена (е, малка, ама голям шум вдига). Тази борба с вещите я водя от невръстно детенце - ако знаеш какви тежки преговори съм водила с моите родители, за да нямам кашони с вещи върху библиотеката и под леглото...И баща ми все се опитваше да пробута по някое кашонче, уж за малко, пък после щял да го премести. Как не. :-) И това с чистенето и изхвърлянето винаги е било голяма драма...
    Мда, така си е това с поколенията - винаги има някаква гласна или негласна борба. За младите е трудно да проявят разбиране към притесненията на старостта, а възрастните не могат да приемат, че техният по-голям житейски опит не ги прави непременно авторитети по всички въпроси. Направо се чудя как са живели едно време по четири-пет поколения в една къща, аз не бих могла :-). Но пък бабите са си нещо специално и човек не може да не ги обича :-).

    ОтговорИзтриване
  4. Гери, кътчето с масичката и белия стол е станало приказно. Сигурна съм, че като се върнеш, след като завършиш ще успееш да нагласиш всичко в къщата както ти е на сърце и ще я превърнеш в едно уютно и слънчево местенце, което да подхожда на китната ти градина. Целувки.

    ОтговорИзтриване
  5. Любима четирилогия:)Колкото до другото - всяко нещо с времемто си:)

    ОтговорИзтриване
  6. Николай Василев20 септември 2012 г., 0:43

    Според мен баба ти, през по-голямата част от живота си, реално е живяла в свят съвсем различен от този, в който живеем днес - свят на лишения, в който вещите се пазят до последно, защото не се знае кога(а понякога и дали) ще имаш възможността да купиш дадена вещ. Моят дядо, когато беше жив, беше същият - ако намери например на пътя парче тел, си я закачаше на оградата в двора, за да му е под ръка в случай, че му потрябва, да си я ползва. Не винаги му трябваше, разбира се, но просто така беше свикнал - пазеше всичко което намери, поправяше, когато нещо се счупи и гледаше вещите да не се захабяват. Предполагам в даден момент старите (днес) хора са спрели да се замислят за причините за тези си действия и са превърнали това си поведение в навик, без да отчитат промяната в средата, което донякъде ги прави роби на вещите. От друга страна пък, някои вещи имат сантиментална стойност (като чашите от сватбата на баба ти и дядо ти) и искат да ги запазят възможно най-дълго, защото са свързани със спомени от преживени хубави моменти :)

    През последните години повечето стоки са лесно достъпни и на приемлива цена, което ни прави прави небрежни спрямо тях, като знаем, че лесно можем да ги заменим с нови и хубави, а леко повредените, вместо да ги поправим - да ги хвърлим... и от тук идва и противоречието - просто има сблъсък на два подхода към света. В което лошо няма разбира се, но според мен е по-разумно всеки от вас да се опита да вникне в мотивите на отсрещната страна, за съответните реакции и тогава ще поводите за конфликтите ще изчезнат.

    Иначе четирилогията на Талев е страхотна! Също така много помага препрочитането ѝ, когато първоначалната голяма носталгия по България те хване за гушата и ти се иска да се скочиш на първия самолет и никога да не я напуснеш... Или поне на мен тя много ми помогна.

    Всичко добро!

    ОтговорИзтриване