четвъртък, 1 март 2012 г.

След 1 месец мълчание ...


Колко бързо минава един месец, нали :) ? При това този февруари беше от по-дългите...
Аз се бях увлякла по идеята да пиша вчера, но така и си изтече цял месец без нито дума от мен. Е, след 4 години пак ще имам възможността да пиша на 29-ти февруари. След 8-ми март - повече. То в момента всичко е оставено за след 8-ми март. Но след него идва любимият ми ден- 9-ти март. Или още цяла една година до следващия 8-ми. Пък ако и времето е благоприятно, тогава ще си сея граха. Изобщо доста специална дата си е 9-ти март.

Така ми липсва градината, къщата, всичко на село. Като съм далече от тях се чувствам по-слаба. И явно все пак съм поне малко като всички останали момичета - когато съм тъжна си купувам семена... и после ми става весело и си купувам още семена :) .
Каква ти кутия за семена, то скоро ще еволюира в стая за семена...и хол, и кухня...да си го кажем направо - цял апартамент. Мама все казва, че превземам всичко и може би малко смекчава положението :) . Догодина като не съм си вкъщи, ще изглежда много празно. Без мен и 200-те кофички от кисело мляко с домати. И в този момент някъде в малък, но кокетен цветарски магазин една жена си казва: "Ама нали щяха да са у баба ти?!" Спокойно, това все още е плана. Засега :) .

Толкова искам да спрат да ми казват колко ще ми липсва училището. Сериозно.
"Радвай му се, докато можеш."
Какво ти радване, аз всяка сутрин буквално съм готова да викам "Не искам, не искам!" Което, междудругото, е подобрената версия на прибирането ми от училище разревана. Колко съм пораснала, а :) ? Аз, като за начало, не бих искала да живея с нагласата, че нещо от миналото ми липсва. Иронично, предвид, че съм човекът, който събира скъсани листчета с числа за тотото, но да, намирам настоящето за по-чаровно. А ако нещо ще ми липсва, то определено няма да е училището. Ако не сте се досетили, аз наистина, ама ептен наистина, не харесвам тази институция. И тя не ме харесва. Явно не помага, ако наречеш и учителя мисирка, но това беше много извън контекста. Ама те като чуят мисирка и се хващат за думата.

Всъщност, това беше забавна история, разпиляна и разсеяна учителка се самосъжалява, че е забравила поредното нещо, което се случва за 997364 път и се нарича "патка".
"Гергана, няма ли да кажеш нещо?!"
"Какво да кажа, госпожо?"
"Ами , кажи, че не съм патка."
"Добре, госпожо, не патка, мисирка."
И от там положението върви само надолу :) . Това беше преди 3 години, така че можете да си представите сега колко не ме харесват учителите. Отсъствам , за да помагам на родителите си. Ай, голям проблем. Какви са тея "семейни причини", а?! То като се пише семейни, отдолу няма пояснение: "това е само код за "трябва да кажеш точно какви и всичките ти роднини да се обадят да потвърдят, иначе няма да ти извиним отсъствията" . И като кажат истината, те гледат странно : "Ама защо ми каза истината?!" Аз ходя на училище само за оценките. Още едно парче хартийка към колекцията. Тъпото е, че дори не съм достатъчно заинтересована, че да съм от прилежните, ученолюбивите. Когато ни казаха, че трябва да имаме тетрадка по свят и личност, аз изкъсах изписаните листове от тази по астрономия и задрасках етикета. Който вече изглеждаше нещо от сорта на: "Тетрадка за домашна работа по литература, 10 клас. Само по литература, 10 клас (така де, кого лъжа, отделна тетрадка за домашните, друг път). Математика, 11 клас. Астрономия, 12 клас." И после учителката по астрономия ни каза за следващия път да си носим тетрадките за проверка. Да, тъпо ми беше, защото тези по свят и личност така и не ги гледаха. Нито пък и тези по астрономия. Защото учителите заплашват. И после не им се занимава с изпити и пишат тройки по милост. Отсъствията от 14 и 2/3 постепенно намалят. То си е направо като магия. Колкото повече проблеми, толкова повече ти се разминава. О, да, училището ни учи на важни уроци.

Всъщност аз казвам това само малко иронично, защото искрено вярвам, че заради него съм по-добър човек.
То там е като изложба на тема: "Всичко, което не искам да бъда. И двама-трима супер умни и ученолюбиви, на които се възхищавам за постоянството." Ей, то това много обширна тема, трябваше да си снимам бележника два пъти, за да е по-равномерно разпределен текста :) . Аз държа да нямам неизвинени отсъствия и да имам 6 по всичко. Явно без труд и техника, 7 клас. Писаха ми тройка на техническо чертане. Защото от 6 пъти, отидох само 1. Понякога се улавям, че нарочно тук-там почти "сгафвам", за да ми е по-интересно после. Но всичко е достатъчно предвидимо, че в крайна сметка да имам 6. И после ме викат "на разговор" след часовете на тема "Ти не си заслужаваш шестиците, аз пет години ходатайствам на другите учители и ги моля да ти пишат 6!" А мерси, не бях забелязала, пък аз си мислех, че е защото от време на време ми идва вдъхновението да уча и ми се отдава. Или разговора : "напоследък все лежиш в часовете ми, не трябва да работиш и да учиш едновременно, това не е редно, трябва да говоря с родителите ти..." Направо пораснах духовно, защото просто мълчах и им спестих признанието, че часът им е просто толкова скучен. Нелепо съвпадение, че от 20-те легнали ученици, един е бил видян да работи на 8-ми март. То ако трябва да дам съвет на бъдещите гимназисти, ще е :"Мълчи си!" . Наистина, най-полезното нещо. То защото на мен кхм, рядко, ми се отдава, затова съм на този хал. Как обичам да ми казват: "О, аз само като те погледна и те знам що за стока си!"

И те всичките си мислят, че знаят. А всъщност не знаят те, а ние. Знаем за децата, внуците, приятелите им. Щастливи спомени от младостта, забавни случки от настоящето, всичко знаем. Ние сме с тях и в щастливите моменти, и в тъжните. На нас ни казват да проявяваме разбиране, защото имат лични проблеми. Нас ни карат да се чувстваме неловко, когато се разплачат. И мен ме поставят в неудобна ситуация, когато пред целия клас клас със сълзи на очи казват : "Гергана, аз не съм ли човек?!" Да, човек, който се държи непрофесионално. Всъщност може би ви звуча кораво и безчувствено, наистина не съм такава, даже клоня към обратното, но се дразня, че никой не ни влиза на нас "в положението" . Всеки има проблеми. Някой по-сериозни, друг пък не. А уж ходихме на училище да учим...

Но има вече лъч светлина, гледам си разсадите след училище и им се радвам. Тя и мама ги гледа, ама не им се радва толкова. Превзела съм единствения ъгъл от апартамента, който ... беше подреден, чист и изглеждаше сякаш е от "нейната къща" . Официално й благодаря за разбирането :) . И като гледам как никнат семенцата, как се изкривяват към светлината... и се вдъхнових. Реших, че не полагам достатъчно усилия. Което си е истината . Понякога нещо ми "прищраква" и решавам да направя точно обратното на това, което иначе бих сторила.

Изкъпах се. /спокойно, това тъй или иначе възнамерявах да го направя/ Вързах си косата на кок, така че следващия ден да е къдрава. Хората в училище са наблюдателни. Обувките ти са кални, може би е трябвало да си измиеш косата вчера, всичко се казва от начина, по който те гледат. Та тъй и тъй се бях привела в да кажем "стандартен" вид , следващата стъпка - да си говоря с другите...доброволно. Придружих едно момиче до лафката. На езика ми беше да кажа не. И го казах, но после бързо размислих и се съгласих. Аз на това място не бях стъпвала сигурно от 3 години.
Даже стреснах другите, "Гери, ти какво правиш тук?!" Е, все още мирише на кренвирши, все още е бутаница и много крещене. На този ден бях направо във вихъра си, реших съвсем да си счупя стереотипа и вместо да избързам напред и да вървя/бягам сама до спирката, настигнах група съученици, за да вървя и да си говоря с тях. И 5 човека в един глас ми казаха : "Чао, Гери!" . Нищо, след 2-3 месеца пак. Опа, то тогава вече ще съм завършила. При това положение обещавам да отида на поне 3 събирания на класа след последния учебен ден. То и бала се брои, така че остават само 2 за през годините. А за прословутия бал, нека да не почвам за него, че съм запланувала да уча по история. То или ще науча нещо, или ще заспя, печеля във всеки случай :) .

Една събота разгледах всички снимки, които съм правила през последните 5 години. Толкова се радвам, че ги има. Дори и размазаните, и глупавите, всяка си има история.

Последните патки, които дядо отгледа. Като минавам през празния кокошарник и ми става мъчно. Искам някога тук пак да кипи живот, пак да кукуригат петлите, пак да се чуват детски гласове и пак да бягат изплашени кокошки. То така де, да не си помислите, че някога някой ги е гонел , докато докаже, че могат да летят. Просто им трябва стимул.

Мечтая си за птички, за пролет, за дини и домати. Най-вече за хубаво време, за да започна да работя по списъка със задачи. Те определено са много. То на мен ми идва отвътре да съм разтуряна и разпиляна, а като се добави това към завареното положение... не е красиво. И мирише. Доста.

Тези снимки са доста стари, но си ги харесах :) . Всеки път, когато излизам да снимам, за мен е като една малка победа. Не защото снимките са нещо уникално. Е, колекцията ми от снимки на задни части на птици е доста богата... Всъщност аз си знам, че нося в себе си една малка частица страх, частица, която на моменти ме кара да искам просто да се скрия от света. Понякога не ми харесва това, което виждам... та така, защитна реакция. Но... и тук идва голямото но, аз съм "вън" тип човек. Планини, реки, морета, навсякъде ми се ходи. Специално място в душата ми е отделено за "къра" :) . Не се имах за особено взискателна към себе си, но пък може би се променям. Искам да не ме е страх. Искам да съм едновременно и смела, и предпазлива, и наивна, и разумна. И затова гоня сврачки и чучулиги. Пазете се, змии, имам пръчка. Дядо ми я направи : ) .






Абстрактно изкуство. Или банята на село. Шш, щом има мивка и дупка, където да се оттича водата, значи е баня. Странно ли е, че ми харесва? Да, някога искам да имам баня с топла вода. Или поне мазилката да не ми пада върху главата, точно след като съм си измила косата. Но пък е забавно, после трябва наново да напълня бакъра с вода, да запаля огън, да изчакам да се стопли, да пренеса водата до "банята" . Засега, обаче, ми е достатъчна. Пък и ако тръбите не са се спукали, перфектно направо. Даже не ми е просто достатъчна... всичко на село ме прави толкова щастлива. След като изчистя, още повече. Ако можеше и мишките да не използват чиниите ми за тоалетна, щеше да е идеално. Да, моите чинии. Спокойно, аз съм честен наследник и съм си взела само десетина, останалите са прибрани , ако се появи желаещ. Е, избрах си най-хубавите, но иначе съм много толерантна ;р .

Планирането на градина е забавно. Мястото все не стига. Трябва да се правят компромиси. Съжалявам, чорбаджийски чушки, тази година ще ви пропусна. Да, развивахте се най-добре от всички и добивът беше най-голям... но ще бъде интересно тази година капиите действително да се окажат капии, а не поредните чорбаджийски. Няма да гледам нищо "орнаментално", нормалните сортове са си достатъчно красиви, бонус- и ядливи. Руколата е един от двата зеленчука, които не обичам. Два пъти й дадох шанс, но все още за мен има вкус на гума.Другият е кервиза. Иронично, някога цялата градина е била само с кервиз.

Нямам търпение за цветове от тиква. Даже имам събрани рецепти. Различни от просто панирани цветове.
Тарти, салати, пайове... Явно още някой обича цветовете повече от самата тиква.

Тази снимка е отпреди 4 години. Явно празът можел и да не е с дебелина на молив. И царевицата е висока, и пипера колко е навързал. Знаел си е работата дядо :) . Не малко хора мислят, че не съм наред... още повече пък не мислят, че ще се справя. Но го искам толкова много. Сериозно, виждат земята в домати и чушки. Пресмятам колко корена дини мога да събера, правя глупави грешки на всяка крачка, но съм влюбена във всяка стъпка от пътя. Дори баба през сълзи ме е молила да не си ходя на село... Може би иска да ме щади. Предпочитам така да си мисля, защото ако е някаква друга причина, сигурно ще се засегна.

При всички положения е невероятно усещане.

От семе през първите две листенца до шарени репички.

И доматите. Ако може да отглеждам само едно нещо, ще е домати. Или дини. Не, не, домати. Ще си газя из вадите и ще ми мирише на домати и ще съм щастлива. Поставям си и за цел да се старая повече нищо да не се заносва. С репичките, например, понеже само аз ги ям, доста отидоха за кокошките... И едни корнишони така и не консервирах. То бяха нищожни количества, но ми е съвестно, защото е неуважение към земята.

Тази снимка няма нищо общо с темата, но пък е симпатична :) .


Сега съвсем ще си помислите, че не съм наред, но дори светлината е по-различна на село. По-специална е. Начинът по който пада, все едно подчертава отделен момент от живота на няколко поколения, припомня ми забравени случки и ме кара да мечтая за бъдещи .

Ха, в защита на не особено добрите ми умения като "домакиня" , трябва да кажа, че вече съм изхвърлила всички препарати с изтекъл срок преди 10г и възнамерявам да чистя само с вода, оцет, сода за хляб и лимони.

Ама пък и кой го определя този "ред", по който трябва да се водим. Нека да не съм наред, пък да съм си щастлива. Лятото ще правя сирене с билки. Понеже не познавам никого от собствениците на кози, планът е да си харесам една коза и да вървя след нея докато се прибере при собственика си.

Честит първи март!