понеделник, 30 юли 2012 г.

Блогът - жертва на калабалъка


Благодаря на всички за милите пожелания!
Ех, да знаете как ми се иска да пишех повече тук.
Ама на, съсредоточила съм се в максималното изживяване на последните седмици преди заминаването ми иии времето ми е посветено на семейството, приятелите, градината...
Да бе, да не повярваш, приятелите, имам си и аз вече мои приятели, не такива, които съм си присвоила от майка ми :) .
Замислям се колко много хора са ми повлияли в положителна насока през годините, определено има на кого да съм благодарна .

И всички вие, които четете и казвате толкова хубави неща за мен, определено сте в тази категория .
Аз от време на време се чудя доколко ги заслужавам, но ми действат много добре, понеже така има някакви очаквания, които искам да оправдая. Фен съм на високите стандарти, а така ставам по-взискателна и към самата себе си.
Та така, вече за 2-3 месеца само 1 път оставих немити чинии, ама беше въпрос на изпуснат рейс или измити чинии .
Дръж се свят, аз почнах да чистя ;р .

Тъкмо се бях настроила да пиша, ама вкъщи стана гъмжило от народ иии както обикновено има още 998763248 неща, за които трябва време и внимание, та и тази вечер блогът ще е ощетен. Оставям ви с малко снимки и поздрав с новата ми любима песен :) .






сряда, 25 юли 2012 г.

Който носи две дини под една мишница ...

... ако е като мен ги носи малко зорлян, спъва се тук-таме, краката му са вечно мръсни, ама накрая ...
Накрая и дини имам, и в Единбург ме приеха :) !

неделя, 15 юли 2012 г.

Селска по душа :)


Ей, тея по телевизията не се шегуват като казват прогнозата за времето...
Аз съм се скрила в спалнята и унищожавам цяла тава крамбъл съвсем самичка. Щом в къщата, оградена от мноого високи борове, е 29 градуса, вънка сигурно не е забавна работа. (Ей, купих си аз термометър и вече съм голямата работа лол)
Не, че преди не съм работила по това време, даже много често ми се случва. Миналата седмица една трева тесках баш в жегата, малей, по едно време не бях сигурна тревата ли се клатушка от вятъра или аз не мога да си държа главата на едно място.
Днес ми е по-лежерният ден, за който утре, като осъзная колко работа имам, ще се чувствам виновна, ама това са утрешните проблеми.
Днес намерих едно мъртво врабче в "езерото" ми при водната лилия. Ако се е удавило в легена ще ми е супер тъпо, ама нали са умни животинки, как би могло да се удави... Или поне така си успокоявам съвестта. Е, аз му се извиних и го погребах до езерото.
Дано не съм аз виновна .
На село мъртвите животни просто се хвърлят. На пътя, в реката, в контейнера за боклук. Винаги много съм се дразнела от такива постъпки, не само , че не е приятна гледка и мирише, но и знам ли, за мен е неуважение към вече отишлия си живот.
Няма файда вече от тебе и бам, на пътя. И сега в контейнера, съдейки по миризмата, има захвърлени животни. А този контейнер идват да го изпразват маааксимум 2 пъти в месеца. А иначе утре ще плащам 30 лв данък смет. Абе, ядосвам се аз на тази тема, понеже знам къде отива боклукът после.

Какво оптимистично начало, нали. Това ми беше в главата като прясно преживяване просто. Аз иначе съм добре, пия вода и си ям крамбъла.
Вчера влизах в ролята на бърза помощ за цветята и зеленчуците. Що имам съд беше напълнен с вода и в така устроената ми "реанимация" топях саксиите.
Баща ми е прав, че при мен каквото и да е няма възможност да порасне, понеже аз само ги съживявам растенията и до следващия път пак станат за съживяване.
След 12 часа поливане сутринта градината живна, някои цветя обаче са изсъхнали. На минус една туя съм, а от дините имаше плодове, напълно спаружени.
Като си видях петуниите и направо се стреснах. Веднага ги грабнах и всяка в по един леген, вече са по-малко умрели. Яд ме е, че съседите всеки ден минават покрай тях, понеже са точно до тоалетната, а са ги оставили да изсъхнат.
Не мога да си представя как може да гледаш нещо да загива и просто да не ти пука.
Знам, че не съм им любимият човек, но аз на тяхно място бих действала по-скоро от уважение към растението, природата.
Половината градина вече пак е за поливане, аз дообяд се разкарвах с една слама да мулчирам, дано да има ефект. Ремонтирах си алпинеума, сложих още пръст, пусти сукулентни много капризни, половината изсъхнаха.

Напомням си, че трябва да си прощавам, догодина (някога) - повече.
Ама знаете ли, може 928347 неща да не са наред на село, може във всеки момент да има нещо умряло, на умиране, даже обикновено са доста повече от 1 нещо, но аз лично съм впечатлена от себе си.
Особено като е всичко полято и като се разходя из градината, ами хич не е малко това, което съм направила. Не се хваля, оценката ми е почти обективна. Пък и нали ви казах за изсъхналата туя и останалите 873247 неща, които не са наред.
Но и аз виждам навързалите домати, радвам се на всеки сантиметър, с който растат тиквите и дините. И като се замисля, че всичко това е минало през ръцете ми, от ей такова дребно семенце, през изнежения разсад, който всеки път съживявах...
Та ако не сте разбрали, аз съм доволна от себе си.

Вчера тамън се бях засилила да си правя списък със задачите и всички химикали в къщата спряха да пишат. Това го приех като знак да намаля темпото. Даже вчера като поливах последните редове пипер и да, можеше да вървя преди водата и да скубя тревата, ама избрах просто да гледам как върви/ или не върви, ако пак е минала къртицата/ водата.
Около зеленчуците общо взето поддържам оплевено, прекопавам всеки път редовете. За тези дни е желателно да оплевя розите, бонус ако ги прекопая, след това и горните и долните ягоди и после имам няколко участъка от градината, които са за разчистване, ама те са ми "наградата" .
Да ми имаш и системата, ако оплевя ягодите, за награда мога да прекопая и местата покрай дувара, където преди имаше малини.
Ей, ама много бяха хубави малините, особено белите. Не съм виждала по пазара да продават бели малини, аз ли не съм гледала както трябва, ама като че ли ги няма последните години.
Понякога ми става мъчно колко неща ги имаше, а вече ги няма. Ама ще се оправи работата, наистина го вярвам.

Толкова ми е естествено да съм на село. Моето място. Да знаете как ми се иска наистина да беше мое. Бих заминала за чужбина много по-спокойна, ако си знаех, че е мое и ме чака. А толкова мое го чувствам и така да обичам всичко.
Баба е категорична, че иска всичко да се дели по-равно, омръзна ми това с деленето, докога?
Докато някой не забогатее и не изкупи дяловете на всички останали. Това, впрочем, ще съм аз, рано или късно :) .
Тя баба не ме взима на сериозно и не мисля, че би ми прехвърлила мястото на мое име. Е, хората понякога те изненадват, това ако се случи, ще бъда толкова щастлива.
Ама едва ли, защото не е така "редът". Дядо ми беше казал, че ако зависи от него, веднага ще ми даде и къщата, и двора. Жалко, че не зависеше от него.

А аз вече съм задобряла. Далеч съм от идеалната домакиня, ама миналата седмица даже събрах паяжините. Хванала съм "чалъма" на толкова много неща. Хах, първият път като дойдох сама не можех да си отключа даже. А сега мога да отключвам и заключвам дори и в тъмното, докато нося 1-2 чинии с ядене, чаша вода, фотоапарат и една досадна котка ми се пречка в краката.
До това прозрение, че малко или много ме бива да съм "селска" стигнах, когато брат ми (по негови думи случайно) ме заключи в кухнята. И после сумати време не можа да ме отключи.
Мога да бягам през градината и вече механично се навеждам там, където има клон, тръба,нещо.
Е, има място за развитие, понеже наскоро бая сериозно се ударих в една метална тръба, чак на земята паднах. Абе оцелях, това е важното.
Тъй де, оцелях, за да може на следващия ден да се блъсна в оранжерията и даже изкъртих парче от метала. То вярно, че е стар и ръждясал, ама здрава глава се иска, за да чупиш метал с нея.
И вече това стана мястото, където някога съм си ударила главата. Оставям аз следи след себе си... или си маркирам територията, пазете се, мое си е !

Ехее, колко снимки има още, пък на мен вече ми се приспа... Е, оставям ви само със снимки. Да, по-доволна щях да съм, ако под всяка снимка имаше текст, но не искам да се насилвам.
Друг път ще ви разкажа как се сблъскахме с една авлига и как си развъждам комари, до толкова, че не в градината има комари, ами комарите имат градина.
















петък, 13 юли 2012 г.

Да не повярваш, картички !






Всеки ден по това време адски ми се доспива. Това ми е селският синдром, откакто се помня винаги е било времето за спане.
Понеже сега уж ми е времето за почивка, понякога се награждавам с 2 часа сън на обяд.
Баща ми само ми се подиграва, че когато и да ми се обади, аз все спя.
"Що не поливаш?!" , "Няма да ти стигне времето да полееш всичко!", пък аз даже съм си предвидила час-два за отдих.
И сега, докато се качат снимките, лежах на масата.
Отново съм пред дилемата да спя ли, да не спя ли. Да ми имаш и проблемите, нали?
Всъщност пак си имам дежурните задачи и пак съм назад с всичко, ама знам ли, човек трябва да си прощава.
Аз с това се успокоявам. Отесках 1 корен домат, висок колкото мен, с мотиката, 2-3 корена пипер съм пречупила с маркуча, абе списъкът ми е дълъг. Ама какво пък, опазила съм над 500 корена, тази гледна точка повече ми харесва.
Затова и си превъзпитавам съвестта. Вярвам, че мога да правя всичко. Но не мога да го правя това всичко наведнъж.
Картичките останаха на по-заден план, така де, докато работата не ме удари във финансите.
Почти съм си изплатила обектива, вече съм само на 20-тина плика за пари разстояние :) .

В новия брой на списание "Органично" може да прочете интересни неща за биокултурата, комарите, а по към края има и мой материал.

Е, аз ви пожелавам летните жеги да са съпътствани само със слънчево настроение и се отправям към стаята си. Дали ще стигна до леглото или бюрото още не знам, но трябва да съм доволна от себе си във всеки случай, защото да избереш личните си нужди над поредното "трябва" си е постижение :). Пфю, добре, че заемът ми е от мама и тати и е безлихвен и безсрочен...

вторник, 3 юли 2012 г.

От смях до рев и обратно


Вчера брат ми притеснено ми каза, че си губя почитателите. То в това има и известна доза истина. Не пиша, картички не правя... Ама как копая : ) .
Истината е, че постоянно пиша публикации наум, все си казвам за това да не забравя, за онова също... и после го забравям .
Понеже често ми се налага да наваксвам (под често разбирайте постоянно), вече си имам установена система на действие. Даже си е направо прилично работеща.
Да започна отзад-напред за мен е глупаво, понеже със сигурност няма да успея да пресъздам миналото достоверно. И все ще имам чувството, че изоставам и, че не мога да му видя края.

Затова винаги започвам с това, което е пред очите ми, да оправя „сега“, пък за „преди“ и „после“ ако остане време... евентуално : ) .
Аз съм си на село 5 дни в седмицата, понеже... ами да, познахте, наваксвам.
Вчера нааай-накрая насадих и последния пипер, остава ми само 1 касетка физалис.
Брат ми и сестра ми ми се притекоха на помощ за ден и половина, та с тяхна помощ работа започва да замясва.
Да съм ви казвала скоро, че е трудно? Хах, не знам доколко вярвам в съдбата, ама сигурно сега ми се смее и ми казва „Нали ти беше много лесно, а на ти сега“ . Е, нищо де, справям се. През тези 5 дни поне един е за реване/почти отчаяние. Ама аз и тогава съм продуктивна, рева си, поливам си...
Всеки ден има нещо. Понякога е по-драматично, друг път бързо се разнася.

Сега ми се насъбра маалко в повече. Накратко, помпата изгоря. Аз обвинявам съседа, той мен и баща ми. Яд ме е, че съм злопаметна, наистина. То не е от лошотия, от простотия е. И все пак, вече имам едно наум. Как не се усещат хората колко много могат да наранят някого ей така само с 2-3 изречения. Със сигурност не предполага, че после ми беше толкова гадно, че на брат ми и сестра ми им се прикопа и дойдоха да ме утешават.
Той като разбра направо ми каза да съм се връщала в града, че всичко в двора щяло да умре.

А заради някакви простотии, които само се трупат и трупат, понякога и на мен ми се иска да врътна ключа и да зарежа всичко. А това място малко хора го обичат толкова, колкото мен, така че може да си представите за колко простотии става дума.
И все пак, това би било само по-лесния начин и нищо повече.
Хиляда пъти ми каза колко бил бесен, как съм могла ... Аз си мълчах и го съжалявах. Защото това е само проблемът на днешния ден, ще го решим и после идва следващия. То малко ако превъртя лентата, вече даже дойде, без още да имам решение на работата с поливането.

Явно изглеждам много съмнителна, хич не ми вярват хората. В селския магазин не ми стигаха 30 стотинки за сладолед, които аз щях да върна, ама на, не ми дадоха сладолед. По същия начин и днес, когато дойдоха да ме глобяват, че крада трифазен ток.
Аз дори не знам какво е трифазен ток, камо ли да го крада. И щом от 1 година са искали да го видят неработещия електромер, за да се убедят, че не работи, съседите сливи ли имаха в устата да ми кажат?! Ми не, няма как да са имали, понеже имаше късна слана и 1 слива няма в селото.

Та така, сега ще трябва да къртя една врата, която като се ядосах, започна да се поддава, ама не само тя, ами и цялата постройка. Какво да ви кажа, сложно е. И все пак, всичко е толкова сложно, колкото си го правим.
И все са уроци, добро , лошо, полезно е... Абе градя аз тука един силен характер, ще види той светът някой ден като го смаям със знания и умения : ) .
Дотогава нека да съм си „оная некадърната, дето не може да полива, без половината вода да изтича някъде по трасето“, тъкмо ще е по-неочаквано като блесна със средства и възможности .
Тъй де, ще мога аз някой ден да си купувам не само сапун, ами и сапунерка. Наистина е въпрос на време. Сега гледам да се съсредоточавам в по-малките неща, че ако гледам цялата картина си е погром и разруха. Аз все се убеждавам, че не толкова зле. Та нали са ми цъфнали патладжаните и черитата са навързали, как ще е зле.
А аз обикновено дори ги виждам прекалено розови нещата, живея си аз тука в една илюзорна идилия насред змии, папуняци и малки маслинови присмехулници...

Знаете ли, имам чувството, че като съм си на село, все едно се борят две енергии. Не е добро и зло, нито старо и младо, но въпреки това, абсолютни противоположности.
Къде е истината не знам, аз черпя сили от идеята, че внасям позивитивизъм, свежест и знам ли, щастие.
Ама стига съм се рекламирала, понякога и съседите имат право.Ето, аз си признавам, не разбирам от лойни намазки, замазки или каквото беше. Дали ще дойде денят, в който ще имам представа това откъде се купува...

Всеки ден нещо ми се случва за първи път, всеки ден има нещо, от което аз ни най-малко не разбирам. Като не съм била разбирала, какво съм била правила тука. Ами топя си бисквити в кривите вади и ги ям с кеф. То всъщност с това може да се обобщи основната разлика между двете ни енергии (ох, сега остава и за чакри да ви заговоря и ептен ще си проличи, че съм на майка ми дъщерята), аз си газя из вадите и мокря бисквити, те мерят под какъв наклон са им вадите. Как ми идва да ги обобщя само с „мън,мън,мън“. Ама и така не е, от време на време ще ме изненадат. Подариха ми капан за мишки с панделка. Беше мило. Преди това ми казаха, че мишките не ходели при добрите хора. Хм, не толкова мило. Или на мен са ми се паднали мишки непукисти, дето като мен се цепят от колектива.
Като стана дума за мишки, да знаете, че в момента ако трябва да довърша изречението „Обичам...“ , след дежурните семейство, приятели, земя, слънце и вода, без да замисля лепкам и стъклената вата. Дано да съм оцелила правилното име, ама тъй или иначе, много полезно нещо : ) . Да не казвам голяма дума, ама маай вече имам по-малко мишки. От време на време ги чувам, но няма място за сравнение с времето, когато спях завита през глава прегърнала фотоапарата, хляба и тетрадката със съчиненията по литература.
Хах, миналата вечер се събуждам в 4 часа от някакво шумултене, идващо точно от моята чанта. Звучи до болка познато. Аха да светна лампата и се сещам,че кхм, някой, вече 1 месец не сменя изгорялата крушка. Нищо, събрах смелост, светнах с телефона и грабнах чантата да я изнасям навън. Тая процедура с гоненето на мишки в този времеви диапазон вече е отработена.
Обръщам си аз цялата чанта, подритвам, за да се стресне животинка и да избяга.
И излетя една пеперуда. Дори не беше голяма пеперуда. Ама сериозно, звучеше точно като мишка. Интересен факт е, че за втори път си изнасям чантата посред нощ, само за да излети от нея пеперуда. Изводът за мен е, че е крайно време да си разтребя чантата.

Аз ще звуча малко на пресекулки, извинете ме. Обратно към помпата. Сега покрай нея баща ми се охарчи много, отделно, че той и без това наистина има хиляда неща на главата и без някой да му реве по телефона. Всички вие, които си имате някаква собственост и тя е само ваша, сериозно, сега се замислете и бъдете благодарни, че е само ваша. Не е работа това „един общ двор, разделен на 985490 части“. Всичко е общо, дрънци. Всеки си гледа себе си, ама за протокола се правим на учтиви, че сме „рода“.
Смешно ми е, че дори когато мен ме прецакват, прецакващия искрено вярва, че той е по-прецакан.
Мън, мън, мън, той колко хиляди бил дал за двора. Да, за неговия двор. Иначе от 1 година се караме кой да купи кранче за течащата ОБЩА чешма, дето сигурно струва 5 лв. Ама от къде да знам аз какво кранче да купя, като аз като видя и всичките ми изглеждат еднакви. Въртим едни уговорки, ти го купи, пък аз ще ти дам парите, ама не, не е въпросът в парите, а в принципа, ала-бала, ти нарочно не я ремонтираш чешмата, за да ме разориш малко по малко. Ей, разкрихте ме. Потискам си аз водопроводческите умения съвсем съзнателно.

Аз не си водя тефтер с разходите, но мога да кажа съвсем спокойно, че каквото имам, го давам. И като пари, и като физическа сила, и като време. Ама като го давам, нито ми е терсене, нито съжалявам и ме е яд, правя го с кеф. И от време на време със сълзи, ама обикновено с кеф.
И задобрявам. Може да не разбирам от електричество („ 1 година не ремонтира лампата в тоалетната!“, ми кво да кажа аз, „30 години не си направи тоалетна!“), тръби, електромери, помпи, смукатели, абе списъкът е дълъг, но много други неща са ми съвсем ясни. Сигурно затова аз се радвам като откъсна два домата, а съседите реват, че видите ли, китката им от 8 домата, не била достатъчно едра. Тук трябва да се абстрахираме от парите, и аз, и те могат да си позволят да си купят домати. Ама се пънем сами да си ги гледаме.
Интересно ми е те защо го правят. Сигурно и в тях се крие някаква любов към земята, умело завоалирана под вечно оплакване.
Сложна работа сме ние хората, ама и в това ни е чара.

Аз, междудругото, доскоро се чувствах виновна, че все нареждам съседите. Тъй де, все пак 1 път ме черпиха баница и 2 пъти ми услужиха с хляб. И ако имам нужда от помощ, ще ми помогнат, само дето ще омърморят света, докато го правят. Аз искрено вярвам, че е вредна емоция да се говори зле за хората, всеки е различен и е нормално понякога да не си пасваме.
Тъй де, доскоро. Сега пак от време на време се замислям, ама вече съм по иначе настроена.
Да ми повтарят да се връщам в града, понеже съм некадърна, айде преглъщам го. Само като ме видел, получавал аритмия. Добре, че с едното око недовижда, че иначе щях да се притесня за здравето му. Ох, сега като се слушам, не трябва така да говоря.
Но и той няма никакво право да говори за дядо ми с онези грозни думи. Първо, че е крайно нетактично да се говори лошо за починал човек на негов близък, ако ще и да е истина. А то не е. Дядо беше уникален човек. Всеки, който наистина го познава, ще го потвърди. Всичките тея неща, от които аз не разбирам, той се справяше с тях с лекота. Проблемите с помпата и поливането започнаха тогава, когато съседът стана отговорен за тях.

Тъпо е, че и аз се разстройвам от лъжи, но наистина не разбирам защо трябва така да говори. Както аз се раздавам за село, дядо го е правил десетки години. И помагаше и на тати, и с мен обикаляше да търсим морски орли... А да, и понякога от двата лева, които има в джоба, единият даваше за бира, а с другият ми купуваше вафли „Боровец“. Това не го прави пияница, който нищо не прави, а само си пропива парите.
Смешно ми е и в същото време ми е мъчно. Мъчно ми е, че дядо остана неоценен от много хора, които се мислят за голямата работа, а не могат и на малкия пръст да му стъпят.
Смешно ми е, защото си представям как дядо в подобни ситуации казваше „Абе, остави ги тея, те само си мислят, че живеят“ .
А дядо, ами знаеше как да се забавлява човекът. Нормално е да е имал тук-таме по някой недостатък, ама на фона на цялата му личност, хич не си и личат.

Аз тамън се бях отдала на леко отчаяние, понеже Емо Чолаков каза, че ще е 36 градуса, а аз няма как да поливам, и видях една жаба. Да, сигурно ви изненадах с края на това изречение.
Та сега за жабата, стоеше си върху капналите барабонки, които аз някой ден ще измета. Стреснах се като скочи измежду тагетисите в градинката ми. Беше най-голямата жаба, която съм виждала досега. Ако я бях хванала, щеше да изпълни и двете ми ръце.
Спомних си, че дядо ми беше разказвал как веднъж покрай реката и той видял огромна жаба. И думите му бяха, че е била много красива. И той беше щастлив и благодарен, че именно на него му се е паднало да я види тая огромна жаба.
Хората си мислят невероятни неща, за да се почустват по-добре, ама знам ли, аз се чувствам все едно дядо ми я прати тая жаба в градинката, за да се усмихна : ) .

Нали уж някога хората слушали кукувицата, за да разберат колко години ще живеят. Аз по цял ден ги слушам две кукувици от единия орех на другия и обратно, и бая кукания чух, едва ли ще доживея толкова. Но се замислих, че именно хората, които се спират да момент да послушат кукувицата, живеят по-дълго. Защото знам ли, това щастие и спокойствие от ей такива простички неща, сигурно е полезно за здравето.

То и физалисът сигурно е полезен, та в тоя ред на мисли отивам да го разсаждам, че още малко и ще се стъмни.