четвъртък, 22 ноември 2012 г.

"Умна, забавна, наивна"



В шести клас имахме посещение от училищния педадог/умиротворител/психолог/узаптител. Толкова съм внимавала, че даже не съм запомнила официалното име на длъжността. Типично. Все пак месеци, месеци!, си мислех, че в руския език няма буква "ю". Ама как искрено се чудех как се оправят тея хора без "ю". С какво пък могат да бъдат важни някакви си пет минути от първия час?! Да знаете само как се пише за любимото ти място, когато буквално нямаш букви даже за името му... Ее, ама много ме беше яд на руснаците, мислех си едно "ю" да бяхте сложили, бре, толкова щяхте да ми олесните писането на съчинения. Мда, заради тези ми качества ме приеха в Единбург.

И пак се отплеснах. Сигурно затова съм пропуснала моментът с "ю"-то.
Та тогава, в шести клас, имаше игра. Пишем си името на лист, който после минава през всеки съученик и той споделя мнението си за теб. Анонимно. Всеки прегъва листа след себе си, да не влияе на следващия.
Повечето момичета получиха детински обяснения в любов. Кой колко бил готин. На някои листовете бяха целите изписани, други бяха с по една-две думи на ред, колкото да се отбие номера.



Получих си листа обратно и разгъвам първи, втори път, все празно. Най-горе някой от хорски срам беше написал, че съм "добро момиче", което в контекста на акъла на един шестокласник, не е комплимент. Ама айде, преживях го. Малко по-надолу, имаше три думи, грижливо написани, сякаш който ги е писал наистина се е замислил.

"Умна, забавна, наивна." От тогава мина много време, но често изникват тези три думи в съзнанието ми. Не бяха анонимни, знаех кой ми ги е написал. Не съм общувала наистина с него, едно-две "здрасти"-та от куртоазия. Толкова съм се чудила как е възможно така точно да ме описват тези думи. На другите момичета им казаха, че са красиви. Мен не ме възприемаха така. И следващите години. Че дори и сега. Понякога ми се иска да питам момчетата защо не си говорят с мен. Толкова си съм прозрачна? Явно достатъчно прозрачна, за да ме разгадае някакво си хлапе.

Умна. Натам сочи всеобщото мнение, че и аз в кюпа. Ама то в днешно време на всички ни казват, че сме умни. Глезотии. Особено в училище - "Те всички са умни, просто някои са мързеливи". Ще ви прозвуча ли по-малко "умна", ако кажа просто "Дрънци." ? Знам и сложни думи, ама хич не ми отиват.
Забавна. Страничен ефект на петчленно семейство и леко чалнати роднини. Мнооого истории за разказване, много възклицания от рода на "Ама наистина ли? Не,не, шегуваш се!" . Знаете ли какво установих за себе си - не се шегувам. Че то реалността си е достатъчно смешна, няма нужда да си измислям.



И да си дойдем на думата - наивна. И това беше преди да разглася как някой ден ще имам семейство в 3/3 от къща с двор, за които ще се грижа, понеже ще имам магическа работа, снабдяваща ме с достатъчно пари и свободно време. Ако ме чуе сега същото момче, сигурно щеше да се поправи на "много наивна".
Иска ми се да спрат да ме предупреждават колко съм наивна. И как ме заплашват с тоя пусти "живот", дето щял да ме смачка. Че тази ми наивност, с всичките й мечти и надежи, да не се е пръкнала от въздуха?! Не, и тя ми е от живота, онзи "страшния". Аз най-добре си знам колко точно съм наивна (и скалата, повярвайте ми, не е по-малко наивен - средно наивен - наивен - много наивен - аз) , понеже всичките "странични ефекти", всичките разочарования и рани съм ги преживяла аз.

Страдам от липса на дипломатичност - казвам каквото мисля. Цензурата рядко е опция, но в името на добрите взаимоотношения се уча да акцентирам върху положителните ми мисли спрямо някой/нещо. Това не ми е голям проблем, понеже обикновено в акъла ми има все хубави мисли. По-вероятно е 991837 пъти да ви благодаря, понеже наистина го мисля, отколкото да ви обидя. Проблемът идва от това, че очаквам същата прямост и от другите. Но не би. И все пак, друго исках да ви кажа /добре,че няма лимит на думите тук!/.

Знам, че светът не е толкова розав. Заобиколена съм от хора, които ме обичат и пазят. Късметлийка съм. Проблемите ми обикновено са смешни и го осъзнавам, затова и не им се връзвам. Честно казано не харесвам розавото като цвят, а като прилагателно, описващо живота, още по-малко. Предполага някаква заблуденост, винаги се противопостая на "реалния" живот. Моят живот не е розав, може да е наивен, малко смахнат /все пак току-що си пожелах оборски тор за Коледа/, но е също толкова истински, колкото и по-тъжните и груби житейски истории.
Рядко си чета блога, но предполагам оставям впечатлението за точно тази нехаресвана от мен розавост. Поне да беше някой друг цвят, ама не, розаво. Истината е, че аз съм щастлива. Понякога съм тъжна, ама точно толкова, колкото да ми напомни, че все пак съм щастлива. И не се чувствам виновна, че аз съм щастлива, докато толкова много хора страдат.



Животът - зелен, розав, идеалистичен, груб - сами си го правим. Тук се замислям - ами всичките тъжни хора, те как така са си направили живота тъжен, нали уж точно към обратното се стремим всички. "Сложно е." Пфф, чувствам се като от света на "големите" като казвам тази фраза. Не си личи много, ама зад всичката ми наивност, придружена с доволно количество егоизъм, се крие и прагматизъм. Мама все говори за сили, енергии, божествени планове. Вярвам й. Донякъде защото е по-лесно да вярваш, а не виждам защо насила да се пъна да ми е трудно. И все пак, рядко се замислям за живота по-мащабно. Всичката мъка, ама и всичката радост. Живея си в моя свят. Понякога си се ядосвам задето пренебрегвам всички останали светове. Че те, чуждите, защо да са моя грижа. Добре, че уча специалност тип "как да спасим планетата", та да се чувствам по-малко егоистична.

Казват ми, че съм заразна. Засмуквам  околните в моя свят. На хора, непипвали мотика, им се прикопава. На други напомням за едно минало "някога", съхранило в себе си спомени за слънчево детство и селски улици.
Ще се опитам да надникна и в чуждите светове. Всъщност, чета около 300 блога, може да се каже, че несъзнателно съм го правила отдавна. Ха, за това чак сега се сетих. Ее, олекна ми, не съм чааак толкова егоистична.
Не искам да се ограничавам. Няма да пренебрегвам жестокостите на реалността. Но нека същите тея жестокости да не отписват напълно и моя свят. Явно е розав и обикновено се говори за компоти, ама иначе си е съвсем истински.

четвъртък, 8 ноември 2012 г.

"Кажи, кажи, как си?"



Ех, изчерпах се на снимки на домати :) .
Всъщност имам още няколко скътани, за когато ми стане особено носталгично.
Знаете ли, аз съм си добре. Сега, ако имах поне един буркан компот от праскови, щях да бъда по-добре, ама айде, да не изпадам в максимализъм. И на компотите ще им дойде времето.

Сега общо взето или уча, или се опитвам да уча. Често ме питат "Абе, ти какво точно учиш?!", на мен на моменти ми се струва, че всичко уча.
За 2 месеца минахме през микробиология, ботаника, генетика, еволюция, движение, електричество, термодинамика, метеорология, неврология и още 891476 неща, за които не се сещам в момента.
Не всичко ми е интересно, пустите бактерии така и не успяха да ме спечелят като почитател /ама много хубаво се спи на бактерии :)/, но пък ми е забавно.
Как точно работи тоя мой мозък, че понякога ми е толкова скучно, че ми става забавно... Кой знае, може да разбера в следващата лекция по неврология :) .



Щастлива съм. Полагам усилия, старая се, абе ако не друг, аз от себе си съм доволна. То може да звучи малко пресилено, ама наистина имам чувството, че надскачам себе си. Не много, понеже ми костваха невероятни усилия всеки път като чувам "джийнс" да възприемам гени, а не дънки. И на сесията за въпроси и отговори попитах какво означава заглавието. Изобщо ако някой не го е страх да пита тъпи въпроси, това аз съм.
Обикновено обясняват много внимателно, само един път ми се изсмяха като питах едно нещо какво означава, оказа се, че е планината, в която се намирахме тогава.
Ама пак ми беше забавно, понеже си представих как същия ще го пусна насред Сакар планина, да ми каже той къде се намира тогава :) .


Градът си е град, хората са си хора. Плюс-минус някое "cheers" . Някои хора се опитват да познаят от къде си по акцента ти. Уви, не съм нито от Испания, още по-малко пък съм много светла африканка. И в България имаме електричество. Друг въпрос, че в моите 2/3 от къща обикновено няма. И колкото и странно да звучи, не празнуваме деня, в който нечие чуждо правителство почти е било взривено. Забавни британци :) .

Единбург е сравнително малък, 1 час от единия край до другия. Аз това от опит го знам, всеки ден го минавам този маршрут :). По улиците са нападали листа и няма кой да им ги мете. Хората се разхождат по тениски и джапанки. Малко по-нормалните хора имат благоразумието да си метнат един шал. Държат чадъри дори когато не вали. Страничен ефект на шотландското време явно.



Харесва ми сблъсъкът на култури. "Слагаш захар върху тиква?!" "Ти какво, сол ли слагаш?"  "И черен пипер."
На лекциите е пълно с всезнайковци. Аз не съм достатъчно сериозна за тяхната група, ама добре си ми е така. Хах, пак съм тамън посредата, нито вманиачена по ученето, нито типичната бунтарка. Странно, понеже мен обикновено ме избива на крайности.



Вече имаме оценки, наближават и "големите изпити". Много обичам изпити, тестове, доклади. Изобщо харесва ми да уча. А в университета е една такава специфична обстановка, с две думи - готино е. Вече по-рядко се чувствам като най-големия идиот. То лекторите все се шегуват с нас, че дори и да те скъсат на изпит, си е привилегия, понеже колко човека са ги късали в университета на Единбург :) . А дано един по-малко. Ама аз ще съм добре, малко по малко задобрявам. Много ме бива точно след поредния "тъп" въпрос, да кажа нещо, което явно е впечатляващо, и всички да ме гледат: "Ти пък тва от къде го знаеш?! В кой учебник го прочете, да си го купя и аз?" . Просто листо на маносан домат, бе хора. Много ясно, че знам какво е изобразено на снимката, та нали цяло лято го гледах на живо.



Животът ми се пренесе на лепкащи листчета, които добре че ги купих на промоция, че бързо свършват. Пера си, готвя си, ако не сте разбрали, добре съм си. Според брат ми даже сега повече си говорим. Пусти скайп, надухме му главата :) . Почти все едно съм там. Караме се по скайп, вечеряме заедно по скайп, дразним се, ядосваме се, радваме се. Не мога да не ви цитирам сестра ми: "Како, спокойно, аз ще ударя Илия и от твое име!" .
Баба си е на село, аз упражнявам контрол от разстояние. Диктувам рецепти по скайп, които път после биват препредавани на баба, малко на развален телефон го удряме, понеже физалисът се прави на сладко, не на туршия, ама кой знае, може да сме измислили някое ново поподение :) .



Е, не винаги ми е толкова добре, колкото ми е сега. Често ми се иска да побягна, да разперя ръце, а ми е тясно. Бързо ми минава. Само като се замисля колко хора, които ме обичат, ме чакат да се върна и ще ме обичат и още повече. Даже на брат ми почти съм му липсвала. Сестра ми ми праща клипчета, от мието на зъби през кой каква домашна пише до как си е лакирала ноктите - да не съм се чувствала забравена. Аз пък имам определен ден за кореспонденция, в който пиша имейли, истински писма, правя картички.

Ох, понякога не мога да си се начудя на късмета. Добре, че на мен ми липсва онзи толкова полезен на учените ум, поставящ всичко под въпрос. Вместо да се чудя, аз съм просто благодарна.

П.П. Наскоро гостувах на две много приятни за мен места:
LaMartinia: Гастрол: Гери/Градината на слънцето
barefoot life: "Когато съм боса се чувствам по-близо до природата, по-близо до човека, който се стремя да бъда."