петък, 14 юни 2013 г.

"Моят път към съзнателно (хранене) живеене"

Преди време участвах в конкурса на сайта Здрав живот за есе/разказ на тема "Моят път към съзнтелното хранене". Реших да публикувам моите писания и тук, да си имам всичко на едно място. Подредено, пригледно, чак ако не се говореше толкоз често за домати и компоти, нямаше да си го позная :)).
Път като път – с много уж случайни спирки. Погледнеш ли го малко по-мащабно, заприличва на изрядно подготвен маршрут, достоен за завист дори и от най-добрата туристическа агенция. И доброто, и лошото така добре се вписват в картинката, всяко носещо своята уникална възможност за развитие. Аз обичам да се пиша ученолюбива, затова й лесно се успокоявам с мисълта, че трупам опит, преживявания, емоции. Все едно се запасявам за зима, която няма да дойде. Или поне аз така предпочитам да вярвам.

Началото започва в едно малко селце, чиито пътища са или прекалено  прашни, или прекалено кални. Но всякога еднакво забавни, ако си дете на 4-5 години и основните ти грижи са дали ще ти се изпекат правилно калните кюфтета и дали поройният дъжд няма да събори самоделната ти къщичка от дървени прътове и найлон. Добре, че оценявам иронията, защото и сега, 15 години по-късно тревогите ми не са много по-различни. Първата ми къщичка отдавна се разпадна на съставни части – прътовете станаха колове за домати, найлонът покри първата ми оранжерия, която просъществува цели 3 дни преди вятърът да я отвее. Сега мислите ми се унасят по съвсем истинска къща, за която въпреки тухлените стени и керемидения покрив дъждът е все тъй опасен. С кофи и легени на стратегически места, развит рефлекс за бързо отдръпване при падаща мазилка, аз съм все там – в къщата, в градината – понякога само духовно, друг път и физически, но винаги мечтаеща да гради, да създава... да продължи започнатото от моите баба и дядо и от техните родители преди това.

Моето начало всъщност започва от последната спирка на един достоен живот, изпълнен с труд, радост и добрина. Дядо ми винаги е бил много щедър човек, аз затова и сега все още не мога да си събера всичките инструменти, които е дал на заем на някой съселянин. Когато той си отиде поне от света, който аз познавам, той ми остави най-големия подарък, който съм получавала досега. Върви с бонус декар и половина градина и две трети от къща, но всъщност става въпрос за едно прекрасно чувство, че нещата имат смисъл, че животът трябва да се гради върху хармония и всичко се нережда, дори не „накрая“ както обичат да казват хората, нареждат се много по-рано, само да имаш очи да го видиш. Пък хармонията... кой където си я намери, да я пази и обгрижва, но и да я споделя, раздава. Аз я намирам във връзката със земята, в плодовете на моя труд, които понякога дори нямат гъсеници вътре, в приятелските усмивки, когато подавам кофа с току-що откуснати домати. Пък доматите – слънчеви, ароматни, събрали в себе си толкова енергия и любов. И така, домат по домат, все повече се убеждавах, че искам храна с история. С лична история, която понякога звучи сладникаво, друг път е сурова и мрачна като току-що изсипалата се градушка. Невероятно е как в една шепа пръст има повече организми отколкото хора на цялата планета и всички те успяват да работят заедно, за да създават – храна, живот. Можем само да взимаме пример.

Искам да виждам повече щастливи хора, понеже вярвам, че точно те са нужни на света. Искам и аз да нося радост, да се раздавам, да помагам и да се надявам, че знам ли, моят извървян път някога ще бъде също толкова прекрасно начало, колкото това, което ми даде моят дядо. Храната за мен е общуване със земята и всичката енергия, която тя е попила в себе си. Доматите, краставиците, дините и пъпешите успешно рекламират моята кауза, предават я толкова вкусно и опияняващо, че неусетно и най-гордият гражданин се размечтава по градина с птичи песни и красиви емоции. Храна не просто за ядене, а и за вдъхновение.

Моят път върви смело напред – кога повече, кога по-малко. Понякога е кално, сякаш нарочно потискащо, но един вижда кал, аз виждам потенциални кюфтета и се усмихвам. И пак продължавам, към съзнателното живеене, надявам се. Не ми пречи, че пътят е дълъг, та нали си имам запаси – и от емоции, и от домати.

6 коментара:

  1. Пази си запасите и постоянно допълвай. Животът е прекрасен!
    Поздрави, Гери! :)

    ОтговорИзтриване
  2. Колко хубаво...удоволствие е да те чета, имаш невеpоятен талант!

    ОтговорИзтриване
  3. Мило момиче, когато чета публикациите ти, все нещо сякаш ме хваща и задушава, но то не е от мъка, а от радост. Че ти и още шепа млади хора, които познавам сте бъдещето на тази земя. Че не всичко е обречено на пошлост, комерсиалност и лошотия. Млади хора като теб са най- голямата ми надежда, че света ще продължава да бъде едно добро място. Много щастие ти желая и да се чувстваш винаги свободна да следваш мечтите си. С поздрав от Варна и от мен - Нина :)

    ОтговорИзтриване
  4. Йорданка Минкова14 юни 2013 г., 20:50

    Поклон.
    Гери,благодаря ти, че с разказите си ме водиш в моето детство (близо до Пловдив).
    Винаги ме усмихваш!
    И си поплаквам...
    Поздрави, Дани

    ОтговорИзтриване
  5. Браво, мило момиче!
    Дерзай напред и нагоре, със запаси от нови емоции и нови домати.....
    С усмивка
    Мария

    ОтговорИзтриване
  6. Гери, случайно попаднах на блога ти, в живота ти, в градината и при доматите! Носиш ми свежест, Дух, аромат, вяра и смях. Аз също учих Екология и също съм от Пловдив и всичко, за което пишеш е част и от моето сърце. Чак ми идва да отида в магазина с цветята и да гушна майка ти и татко ти!
    С много обич, Милена

    ОтговорИзтриване