четвъртък, 5 декември 2013 г.

За моето мълчание

Думите и тяхното значение - обикновено приемам прекалено буквално и двете. Казвам каквото чувствам и мисля, не доукрасявам. Може би това се случва след като 2 години пишеш доклади на научна тематика. Е, не винаги ми се получава да звуча обективно и рационално - често рецензиите на есетата ми гласят: "Пишеш много добре, но не винаги в съзвучие с определения жанр." Но все пак много рядко говоря на теми, за които нямам достатъчно информация. Много думи звучат пламенно, силно и емоционално - но за мен дори и най-прочувственият патос бледнее пред стойността на действията, които ще го последват. Патос след патос в един момент се превръща в ежедневие, а изначалният заряд става просто декор на все същите драми.

Имам чувството, че от мен се очаква да изкажа мнение. Може би най-вече аз очаквам от себе си да имам мнение - конкретно, обосновано, с препратки към достоверни източници на информация. Така съм свикнала - ако може и по харвардската система за цитиране. Не съм прочела достатъчно, не знам достатъчно - и мълча. Но не искам мълчанието ми да се разбира като безразличие. На мен ми пука - прекалено много, че да се оставя да говоря думи, които макар и да звучат прекрасно, си остават само думи. Не съм от хората, които ще седнат да се оплакват - това не означава, че на мен и семейството ми ни е било лесно - не, ние просто сме от хората, които действат. В лицето на проблем се питаме какво да правим - и после го правим. Може би първосигнално и противоречащо на търсения от мен рационализъм, но да ви кажа честно обикновено ни се получава. Добре. Твърдим, че не само действаме бързо, но и мислим бързо. Не се лутаме без цел и посока, добре де, леко сме припряни и много ни бива да даваме зор - ех, зорът поне е безплатен, та раздаваме щедро, ама пусти зор, не прихваща лесно.
Родителите ми не просто се трудят - те се борят. За мен, за брат ми и сестра ми, за тях самите. Запазват самообладание и решават проблема. С примера си ни учат и ние да правим така. Мазилката на село пада - мисловният процес върви така - има ли майстор на село, няма, в околните села сигурно има, ама те пък едва ли приемат заплащане в компоти, то май нямам и свободна мисъл да търся майстори и да се занимавам с тях, мога ли аз да измажа тавана, що пък да не мога, просто още не знам как - как се прави мазилка - някой в интернет пространството ми отговаря с: "Мацка, ТИ ли ще правиш мазилка?" За първи път ме наричат "мацка", никога не съм мислела за себе си като такава. За протокола възнамерявам и плочки да редя. Да, би било прекрасно, ако имаше фонд за подпомагане на псевдособственици на селски къщи, но поради липсата на такъв, възможностите пред мен са две - да направя фонда реалност или си измажа сама тавана. Не изключвам напълно първото, просто още нямам достатъчно опит и познания. И докато ги събирам, би било добре таванът да не се руши - независимо дали аз съм там или не.

Проблемите ми обаче далеч не са само битови - вярвам, че проблемите на България са и мои проблеми. И за тях се питам какво да направя, но за момента просто не знам. Не ме е срам да си призная - не знам. Не знам какво бих направила, ако сега бях студент в България. Не вярвам в сценарии, започващи с "ако". Знам, че никога не съм мислела за себе си като "избягала", докато не го видях написано върху протестни лозунги. Знам, че не е отправено към мен, но това не ми попречи да се засегна. Не, не съм избягала, аз просто избрах да получа висшето си образование в Единбург. Ако исках да бягам, щях да си отида на село, да си гледам доматите, може би вече щях да съм измазала тавана. Но аз искам да мога повече. И тогава някой ден може би ще знам какво да направя - и за себе си, и за България.

Не разбирам от политика и партии, в часовете по история до последно бърках левите с десните. Пък сега не са само леви и десни, ами и още 993847 неопределени. Може би всичките са неопределени. Когато ми връчиха бюлетината за гласуване се стъписах от дължината й - знаех за кого ще гласувам, но все пак ги прочетох всичките - в един момент имах чувството, че просто изброяват качества, които може би им се иска да имат, ама нямат. И като свършиха качествата и ценностите, минаха на имени дни.
Последните месеци прочетох доста статии из Интернет - защо останах, защо заминах, България през погледа на чужденеца... Ту е прекрасна, ту е ужасна нашата България, според някои дори не е наша. Разделихме я на поне хиляда различни Българии - едни прекрасни Българии на миналото, които се взимат от емигрантите за спомен, други, изпълнени с горчивина и мъка, които просто се преживяват, трети, противопоставящи красивата природа на грозните хора и така до безкрайност. И аз си имам моята България - през смях, сълзи и много обич - имам я и съм благодарна, че я имам. Но България не е само моята България или само твоята - тя е всички тези поне хиляда Българии едновременно и е глупаво между тях да има съревнование. Никоя не е повече или по-малко истинска от другите - всяка е част, важна и лична, от България, нашата България.

На много въпроси не знам отговорите. Но знам, че не ми харесва да чета "червени боклуци". Такива изказвания ме обиждат. Дядо ми беше комунист. Прадядо ми също. Всъщност селото ми е от "червена" община, така че да си го кажем направо - всичките бяха комунисти. Но освен комунисти те бяха и хора - хора с мечти и идеали, които може да не са правилни за нас, но са били правилни за тях. Не ми се правят и сравнения между комунистите преди и сега, в моята глава лошият политик е лош не защото е ляв/десен/неопределен, а защото някъде по пътя се е отклонил от това да бъде добър човек. Не от всички добри хора става политик, но пък на моята наивна и необразована по темата личност й се иска да вярва, че добрите политици са и добри хора.
Прадядо ми е от богат и имотен род - тогава земята беше богатство. Стотици декари земя, от които той се отказва в името на партията. Същата партия, която по-късно го обявява за враг и го изключва. Мъката изсмуква живота от него, той се разболява, а една партийна карта сега седи на дъното на сандъка в спалнята. Искрено съжалявам, че не познавам прадядо си - имам чувството, че взаимно щяхме да се харесаме. Нищо, че аз с моите стремежи да си върна родовата земя, че даже и да я увелича, май хич не съм комунист. Разглеждам снимките му, взирам се в строгото му лице, ходя на гроба му, разчиствам бурените и се надявам, че макар аз да не го познавам, по някакъв начин той познава мен. Така ми се иска да можеше да си поговорим, да разбера какво мисли за мен и моите стремежи. Аз живея в неговата къща, същата мазилка, която ми пада върху главата, е дело на неговите ръце. Крача по същите пътеки и знаете ли - чувството е невероятно и ме изпълва с безкрайна благодарност и уважение. Не знам дали одобрявам делата му, но знам, че му се възхищавам и, че искам да съм достойна негова правнучка. Защото колко от нас днес биха се отказали от всичко материално, което имат, в името на своя идеал? Колко раздават не само думи, но и себе си? Аз може хич да не си давам петте декара тръни, но намеря ли отговорите, които търся, обещавам да дам всичко останало. Обещавам на себе си, на рода си и на бъдещето си семейство да следвам възможно най-правилните за нас принципи, да ги защитавам и да се трудя за по-добра България.

Веднъж в автобуса към село до мен седна възрастен мъж, пригледно облечен, аз честно казано просто се зарадвах, че не мирише. Нека не ви звуча цинично, ама който не се е возил в обедния автобус наобратно от пазара в Раковски, той не ме разбира. Обикновено в такива ситуации ме питат на кого съм, при кого отивам на гости, аз отговарям, че няма кой да ме чака, че аз съм от чакащите, а не чаканите. Но не и този път - дядото от някъде знаеше коя съм. Не каза "Добър ден" или "Здравей", говореше директно. Каза ми, че е познавал дядо ми, прадядо ми, че прабаба ми го е изучила в селското училище. Каза, че съм от голям, умен род. Аз го виждах за първи път, а той говореше със самочувствието, че ме познава. "Да, те хората от твоя род са такива - предприемчиви, въвеждате новости, носите промени." Аз в случая носех само изпрани чаршафи и бутилка боза /което междудругото не е добра идея!/, но този мъж успя да види в мен прадядо ми и духа на целия ми род. Каза ми, че ще стигна далеч.
Често мисля за думите на възрастния мъж в автобуса, за това как без дори да се замисли моя приятелка отговори на брат ми, подиграващ ми се задето съм искала да променя света, с "че защо се смееш, аз мисля, че точно тя може да промени света." Силни думи, малко ме плашат. Преди 2 години се оплакох тук, че стандартите са прекалено ниски, че от мен не се е изисквало достатъчно - е на ми сега. От това по-големи очаквания здраве му кажи. Но пък може би големите очаквания са за големите хора - очакват, защото вярват, че можеш. Знам, че съм една от милионите българи, но знам и, че всички достойни и успели българи също са били едни от многото. С единствената разлика, че са повярвали, че могат. Аз май също мога. Надявам се само това, което мога, да е достатъчно.

9 коментара:

  1. Няма много да се каже - с това което съм прочела до сега, макар че не те познавам, мисля че всички тези хора са прави. Просто в теб "има нещо". Мога само да те подкрепям мислено и да се надявам да успееш!!! :-)

    ОтговорИзтриване
  2. На няколко пъти спирах да чета, защото се разплаквах и нещо сякаш ме хващаше за гърлото. Вече веднъж ти писах, че най- голямата ми надежда са млади хора именно като теб. Стискам палци да си достатъчно силна, смела и свободна, за да напишеш нещо ново и красиво в бъдещето. Не само на България.

    ОтговорИзтриване
  3. Думите "червени боклуци" са много точни. Те не се отнасят за такива, чисти хора, които искрено са вярвали във въпросната идеология. Отнасят се за тези, които са злоупотребили (и продължават да злоупотребяват) и с идеите, и с вярващите в тях. Те всъщност не вярват в никаква идеология, освен в личния интерес.
    Те са си боклуци, независимо с каква боя са омазани.

    ОтговорИзтриване
  4. Много сладко дете си - с цял един ден си по-голяма от сина ми :))) Понеже и аз се сражавам с къщата на баба и дядо, да ти кажа за мазилката на тавани. Трябва ти само лепило C200 и едни плоскости от стиропор ( в магазина ще ти кажат)- безумно лесно, евтино и добро като визия и изолация се получава. Класическата мазилка е трудно и майсторско нещо, но това е ултра, мега лесно и добро. Успех! Милена

    ОтговорИзтриване
  5. Гери, не си слагай на сърце кой какви ги пише във фейсбук и кой какви очаквания има точно от теб - ти си нормална, мислиш нормално и това е достатъчно. Ако всички разсъждаваха така и приемаха толкова лично нещата около тях, ситуацията тук нямаше да е такава. За съжаление това, според мен, няма да се промени - чакаме все някой да ни оправи, а не искаме сами да се променим...сложна и дълга тема. Аз лично много се дразня от поставянето на определения за групи от хора, партии и прочие - тоя бил боклук, оня бил такъв, третия онакъв. За да критикуваш някого, то самия ти би трябвало да си доста перфектен...Не обръщай внимание - това няма значение...И според мен, приемай буквално думите само от хора, които са като теб, останалото е абсолютно празнословие...

    ОтговорИзтриване
  6. Гери, гради си живота, така, както смяташ за добре, както сте го правили със семейството си досега - с труд, с идеи, с прагматичен подход и с волята да направите своя живот, а по този начин и света около вас, едно по-добро място. Прави онова, което смяташ за правилно за себе си и за близките ти хора. Оттам нататък кой какви определения раздава, какво си мисли, какви очаквания има към теб, какъв етикет иска да ти лепне: ignore! Най-голямата полза която можеш да принесеш и за себе си, и за държавата ни, е да направиш собствения си живот - пълноценен, смислен, да постигнеш целите си, да реализираш идеите си. Ако всеки в България направи това, вместо да мрънка, да лепи етикети и да раздава квалификации, всичко ще бъде прекрасно!
    Ти си оплеви твоята нива, не се натоварвай със саможертва на олтара на Родината - често към това призовават точно най-големите лицемери, които не биха дали нищо свое за нея, а биха ограбили на драго сърце чуждия труд.
    Не давай ухо на думи, много от тях са пропаганда и лицемерие, за жалост.
    Ти си чудесна - учиш, работиш, искаш да градиш, да изградиш нещо полезно за теб, за близките ти, за природата,
    Това е повече от достатъчно и е достойно за уважение. Не си длъжна да се оправдаваш пред някого, защото не си извършила нищо нередно, а твоят избор си е твоя лична работа. Е, разбра ме, да не се оливам!
    Честит празник, защото днес е много хубав ден и помоли Свети Никола да даде едно рамо, той е чудотворец :))))

    ОтговорИзтриване
  7. >"не се натоварвай със саможертва на олтара на Родината - често към това призовават точно най-големите лицемери, които не биха дали нищо свое за нея, а биха ограбили на драго сърце чуждия труд. "

    Абсолютно! "Борете се, ние сме зад вас"

    ОтговорИзтриване
  8. Гери, животът е твой и единственият ти дълг е да го живееш според разбиранията си и да бъдеш добър човек. Не се натоварвай със съдбата на България. Просто продължавай да правиш това, което правиш. Друго не знам какво да ти кажа. Аз не мога да възприема грубостта, обидите и поляризирането. Не харесвам нито "червени боклуци", нито "лумпени". Имам приятели и от двете страни.
    Аз съм от тези, които се върнаха и дават всичко от себе си, за да вървят нещата. Истината е, че ме накараха много да съжалявам за това решение. Нямам намерение да продължавам в България, но това е личен избор, в следствие на липсващата перспектива. Не слушай съвети и чуждо мнение. Направи това, което смяташ че ще те направи щастлива.

    ОтговорИзтриване
  9. Прекрасно ! С такива хора , като теб се чувствам по-спокойна за бъдещето на моите дъщери :) Успех ! И винаги , ама винаги вярвай в себе си !

    ОтговорИзтриване