събота, 30 март 2013 г.

"Посей надежда, изскубни плевелите и си отгледай щастие"


И си похарчи остатъка от самоопределения бюджет за седмицата някъде по пътя :). В моя защита аз наистина не си купувам друго освен храна и няколко книги втора употреба. Пък и като не ям месо и напоследък и риба, ехее що пари съм спестила. Успокоявам си аз съвестта, ама и тя не се е жегнала особено, все пак нали съм самата скромност - заслужила съм си семената. И тези, и останалите, които възнамерявам да си купя от България. И цветята, които ще измоля от баща ми. Ама тате, точно ти пък не можеш да ми се сърдиш, то е все едно на себе си да се сърдиш. Хах, ние двамата с него сме големи скици - зависи с кого говорите, ще каже, че другият е: загубил всякаква обективна представа за възможностите си, своите и тези на респективната градина, купил прекалено много посадъчен материал /отново/ и да, може и той да попада в същите капани, ама все пак е лек случай, не сте видели дъщеря ми/баща ми.

Баща ми не, че крие от майка ми, просто от време на време /кхм, времето е известно още като всяка пролет, всяко лято и всяка есен/ не споделя колко точно луковици си е купил. И луковици, и поредното странно цвете, което ако го бъде, ще бъде поднесено с гордост в магазина, пък ако ли не, никой няма да разбере за съществуването му. Плюс минус няколко стотин лалета - подробности. Пък аз само едно пакетче семена не показах на снимката /не ми влизаше в композиционната рамка :))/. Нали ви казах, да видите баща ми! Добре, че се имаме, та да се оправдаваме един с друг.
Но е истина, че откакто аз луднах по село и него го подхвана тюркменската афера. Напомняла съм му на него, не искал да правя същите грешки. Пък аз явно много ревностно си ги искам грешките, та често спорим. Не сте видели вие как се карат баща и дъщеря за калдаръмчета, сериозно! И мани, че тамън ми прости за кражбата и пак наближава калдаръмения сезон. И то да бяха само калдаръмчета... Но има напредък - преди всичко исках, при това веднага, пък сега се отказах от цели 4 сорта домати и поне 4 сорта люти чушки, а днес даже не си купих коренища за лилави аспержи, макар да бяха само паунд и половина. Реших, че моите, макар и традиционно зелени, успешно изпълняват функцията си. Пък и поне 4 години ще съм в Шотландия, да си оставя нещо и за следващите години. Което ще рече, че великият ми компромис е, че пак всичко искам, ама с вариант за лека отсрочка. Ама как да не ги искам - и лилавите аспержи, и едно цвете лупина, че ако ще искам нещо материално, как да не са и те в списъка.


От три дни вече нямам есета и доклади за писане и уж стратегията беше сега да уча, за да имам повече свободно време в България. Е, още имам много време за учене и наваксване, да живее "утре"-то с всичките си възможности :). Пък и дори днешният ден не е отминал още, поне две глави от учебника по екология мога да прочета. Това след като вече три дена гледам снимки на градини, чета книги и форуми за цветя. В една от тях имаше цитат, който много ме зарадва, просто беше ама толкова истински.
"Цветята, които цъфтят в синьо, предпочитат кисела почва. Няма да се развиват добре върху алкална. И вие сте станали истински градинар, когато знаете всичко това и въпреки прахосаните пари и усилия, продължавате да си купувате сини цветя."
Нямат си те мил баща, на когото да мрънкат за сини хортензии :). И клематиси, и хости, някой еремурус също няма да е излишен, да не вземе много да посинее ландшафта.

Другата седмица по това време ще съм си вкъщи. Нямам търпение и просто не ме свърта на едно място. То и затова сега пиша и измежду другото меся козунак. А акълът ми прехвърча от цвете на зеленчук към овошка и обратно. Да имаш градина означавало да вярваш в утрешния ден. Е пък много ясно, че нали утре: всичко ще е оплевено, полято, дръвникът разчистен, мулчът разхвърлен /и преди това измолен досещате се от кого/, реколтата обрана, изядена, консервирана, а цветята ще цъфтят ли, цъфтят, докато въшки, гъсейници и голи охлюви под строй се отдалечават от тях. И понеже засега съм ограничена от неща за правене, започнах със списъците и схемите. По-добрата алтернатива пред това да продължа да си купувам семена /пък за семената, ако случайно сте се усъмнили, всичко е добре обмислено и съвсем постижимо... че аз ако исках само толкова, колкото си мислех, че мога, нямаше нито аз, нито градината да се развиват :).
И в този ред на мисли искам да напълня старата каруца на дядо с цветя. Като питах дядо какво му е останало от неговите родители, той ми каза каруцата и мелачката за царевица. Предвид, че зорлян изкарвам повече от 5 мамула царевица, а и само магаре ми липсва /макар, че сега като го пиша, звучи заплашително примамливо, харесва ми как цвилят, винаги ме развеселяват/. И понеже ми става тъжно като гледам каруцата така самотна, остава с цветя да я напълня. Съвсем постижимо, няма да е първият път когато примъквам пръст от съседните запустели дворове, нито ще е първият път на сценария: "Ама татеее, толкова щастлива ще ме направиш, как да не ми ги дадеш тези две, три, кхм, пет касетки с цветя?!" Обаче /и естествено, че има "обаче" каруцата в момента е в кокошарника. Умът ми не го побира как тая каруца е прелетяла над плевнята и мрежената ограда и се е озовала вътре. Но щом е влезнала, ще да може и да излезе. 

Но аз не искам просто да я изкарам от кокошарника, аз искам да я закарам под ябълката на другия край на двора. Пък там има две оранжерии, съответно каруцата трябва да мине през двора на съседа, при това преди той да си насади разсадите там. И дори и да я примъкна по тъмно през двора, до ябълката има череша, а до черешата някакъв голям дървовиден храст, който изхранва местаната популация от цикади. Новата къща на съседа пък стеснява пътеката на някакъв мижав метър, отделно асми и къпини. Брех, колкото повече се замислям, за толкова повече пречки се сещам. Но пък може от другата страна да пробвам, през моята част от двора, ако сгъчкам дръвника, който и без това трябва да подредя... Та, ако не сте разбрали, в моята глава пътетиките се разширяват, каруцата се стеснява и цепи напред като римска колесница. Замислям се, че от влагата при поливането дървото ще започне да гние... Но пък той и дядо говореше за цветя в каруцата. А и докато дойде време да я ползвам като каруца, кой знае, може да съм се научила да ремонтирам каруци или да съм се сприятелила с някого с подобни умения. Все пак трябва да има клиенти майсторът. Дори и да загние, с евентуалния ремонт ще подкрепя местната икономика, така че ме спират само оградата, бетонните колове, зависи от посоката или съседът, асмите, къпините, черешата и ябълката, или хризантемите, малините, две сливи, смокинята и дръвника. Вторият маршрут май не е толкова невъзможен, с леката подробност, че при него, за да застане накрая каруцата в правилната посока, по пътя трябва да върви на заден ход.

Ех, обичам си дертовете. Не всички са толкова фриволни, някои ги оревах от разстояние, вероятно ще завторя и на място. На други пък ще им е за първи път. Сега си спомних как лятото си поливах доматите през сълзи, ама инатлива, няма да спра да рева, но няма и да се откажа да поливам. Май наистина само магаре ми липсва да ми подглася и трябва да започна да раздавам билети за спектакъла :). Не мисля, че виждам само хубавите неща в живота /и леко се засягам, когато ми намекват за някакъв си розов заблуден оттенък/. Искам да виждам живота в неговата цялост, като една голяма взаимоподдържаща се система, бореща се за хармония. Пък аз претендирам да съм малка, но все тъй бореща се частица от нея. Ако сте прочели цялата ми каруцарска дилема, то вероятно борбеливостта ми е прозира някъде измежду редовете. Засега само наум, но след седмица на живо :). И ако се чудите как точно моята каруца ще допринесе за всемирния баланс - ще ме прави щастлива, съответно вдъхновена за още велики дела, с позитивната си енергия ще радвам околните, те пък ще я предадат на своите познати и така до безкрайност. А да, и една вечер ще заспя толкова доволна, че може да не чуя мишата манифестация. Все пак първо съм отговорна за личното си щастие, не мисля, че един унил човек може да помага трайно и ефективно. Или поне аз на този момент не бих могла. Та така, обичам си дертовете, защото знам, че не са случайни. Пък и е по-лесно ако вярвам, че не са случайни. А аз явно се пъна да ми е трудно само когато става въпрос за каруци.

събота, 16 март 2013 г.

Ако някой ден напиша книга...

Ако някой ден напиша книга... Ще е първата от поредица - няма да играя на дребно, я. Пък и съм станала тенденциозно подробна, сакън да не пропусна нещо. Ще бъде за истински хора насред истински места - всяка прилика с реални личности и събития ще бъде абсолютно нарочно. Ще я напиша по-скоро за лично успокоение - искам праправнуците ми и всички нататък да знаят коя съм - тъй де, стремя се да съм готин човек, заслужават да ме опознаят децата :). В този ред на мисли, трябва да е в повече от един екземпляр. Все пак не е идеята да се изпокарат за моите писания. Макар, че като гледам как цели родове се разпадат покрай караници за пари и имоти, ако ще се карат за нещо, нека да е за моето творчество - бели кахъри.

Пък току-виж има и повече екземпляри :). Това би било готино... и все по-постижимо или поне така ми се струва. Случвало ли ви се изведнъж да ви осени някоя мисъл и ама да е толкова логична, истинска и  поне на пръв поглед правилна, че направо да сте възмутени как не сте се сетили по-рано? Да, и аз така.
Не мога да си се представя ограничена от работно време. То аз по принцип от много малко неща мога да си се представя ограничена, ама някакси от 9 до 5 с обедна почивка не ме влече. Дай ми на мен свободна практика. Мисля, че това, което искам да правя, е толкова важно и отговорно, че не мога да си позволя да го правя рутинно и без вдъхновение. Пък вдъхновението не върви по график.
Забавно ми е как малко по малко ми се прояснява акъла, въртят се разни идеи там. Преди като ме питаха какво ще правя с моята специалност, обикновено смръмвах нещо за работа на терен, експедиции, ала-бала, само да не е в лаборатория, че взаимно не се траем. Сега все повече се убеждавам, че дали ще броя бактерии на луминисцентни лампи или ще гоня насекоми на псевдослънце /все пак е Шотландия/, ще съм почти еднакво неудовлетворена /пробвано, доказано/.


Искам кауза, мисия, хора. И всичките ги искам в България. Искам да говоря, да пиша, да правя презентации. Към презентациите имам особено отношение, милите ми състуденти от груповия проект по биология голям зор видяха. Всъщност зора аз го видях, докато им преработя всички слайдове, пък те само гледаха изумени: "Мале, иска ми се и аз да бях толкова въодушевен за някаква си презентация!" Пък някаквата си презентация за мен е на толкова сериозна и важна тема, просто не мога да си представя да не съм въодушевена от възможността да говоря пред 100-тина души и да имам шанса да им повлияя, да ги накарам да се замислят. Малей, аз все едно секта ще откривам.

Хем нямам търпение да се върна в България за постоянно и да започна, хем не искам да бързам, искам да се върна в България във възможно най-добрият си вариант. План поне Д ще да се пада е след като завърша да работя в чужбина, да спестя пари и чак тогава да се върна. Парите не за друго, просто съм поела разни семейни отговорности, от които няма да се отметна, а и заради други отговорности, които съм приела като ама много, много лични. Ех, ще дойде паметният момент, в който ще прекрача залостената врата в хола, ще стъпя в кухнята и ще бъде моята кухня, а не влизане с взлом у съседите.


Ще изпълня последната заръка, която дядо ми даде - да се смени нашата прогнила дървена врата с нова, която се заключва /да уточня, с ключ, че то и сегашната се заключва, ама по съвсем друг механизъм/. Спомням си как ме привика с ръка да седна на леглото до него и ми каза: "Седни, седни, да ти кажа нещо и точно на тебе го казвам, че ти си по-оправна." Та за такива неща искам пари. Искам пари, за да градя - къща, семейство... И би било толкова хубаво с тези пари да мога да се сдобия чрез работа в България. И в този ред на мисли пък защо да не напиша книга :). Хах, тя книгата още ненаписана, пък аз вече имам разни морални терзания дали да се печата или да е само електронна, понеже аз предпочитам напечатана книга, но дори и да е на рециклирана хартия, пак ми се струваше леко оксиморонно: "Пестете хартия, рециклирайте я и по този повод купете си тази книга", пък въпросната книга със сигурност няма да е от най-тънките. Но прочетох, че зависи дали електронната книга се чете на лаптоп или Kindle, може да се отделят също толкова вредни емисии, колкото и заради хартиената, че понякога малко повече. Та пфю, отдъхнах си, ще пиша книга с чиста съвест.
Пък дори и да не е толкова успешно моето произведение, аз пак ще продължавам да пиша, понеже каквото  да правя, с времето задобрявам :). Пък и "успешно" е относително прилагателно, дори и само на внуците си да го чета, за мен пак е успех.



Наскоро попаднах на интересна дискусия, в която стотици хора страстно защитаваха тезата как хората, работещи в неправителствени организации, в сдружения за опазването на околната среда и подобни, не трябва да получават големи заплати. Защото би следвало да правят това не заради парите, а заради каузата, вътрешното удовлетворение трябвало да им стига. Или "Мили деца, днес работихме много усърдно, ама за вечеря може да ви предложим само цялото си удовлетворение, айде, да ви е сладко." Наясно съм, че има спекулации, че мафията вече и по цветове се сортира, с тенденциозно позеленяване, но хората масово се изказваха и по принцип за такъв тип организации. Искали да даряват пари за природата, пандите, белите мечки и гладните деца, а не да допринасят за нечия заплата. Пък който действително работи по осъществяването на тези проекти, не, на него трябва да му стига само, че работи това, което иска. Ей така по презумция, макар със сигурност да има неудовлетворени хора и в тази област. Аз лично се почувствах обидена. Съвсем вероятно е някога да сътруднича на такива организации и честно казано се надявам и на заплащане. Не мисля, че това ме прави по-малко съпричастна към каузата, нито пък означава, че не я нося в сърцето си. Просто и аз имам живот за градене. И аз дотогава ще съм получи висше образование, просто някакси не разбирам защо аз ще заслужавам висока заплата по-малко от който и да е друг честно трудещ се човек. Или може би думите на тези хора са били предизвикани от завист, че онези "зелените" хем правят каквото искат, хем пари изкарват...

Оттогава се замислих - ако някога напиша книга "за продан", каква цена бих й сложила... Имам ли в този момент достатъчно средства, бих я разпространявала и абсолютно безплатно. Ако ли не, ще има цена, ама аз наистина не съм скъперник, няма да е безумно скъпа. Тъй де, да не си правя лоша реклама още от сега ;р. Но и двата случая ще изразяват еднакво вярата ми в каузата, просто не искам вечно да си зъзна насаме с моята вяра, докато от дупката в тавана капе вода, а от съседната стая се чува как съседите пак спорят кой си е пил лекарствата и кой не.


Какво ти "ако някога напиша книга", по-скоро ще да е "когато напиша книга". Все пак аз от месеци знам как точно искам да започне и което е малко по-плашещо, и как бих искала да завършва поне първата книга. Но това не е нетипично за мен - когато пиша съчинения, есета, научни статии, всичките ми университетски работи, винаги започвам с увода и заключението, харесва ми да имам "рамка", която после да напълня. Е, то е малко рискована стратегия и дори и аз не мога да отговоря съвсем красноречиво как така пиша заключение на нещо, което още не е написано, ама да знаете как хубаво ми се връзват накрая :)).
Та така, началото на моята книга вече се е случило, отивам да изживявам "пълнежа", надявайки се на най-доброто за мен заключение на този етап от живота ми.

П.П. Извинявам се за повтарящите се снимки.  Още три седмици и ще съм си в България и ще откривам новия градинарски сезон. Та накратко, скоро ще ви показвам не граха от преди три години, ами съвсем актуален, тазгодишен :).

сряда, 6 март 2013 г.

Сезонът на...

... лъскавите гумени домати, целофанените краставици и тиквички, и патладжани, и пъпеши, дини и ягоди. Изобщо сезонът на всичко! Лятото ряпа да яде. Хах, както са на изчезване сезоните, скоро буквално може ряпа да яде. Какво ти време на изобилие и урожай, не, зимата е новото лято. Ама мен лично ме побиват ледени тръпки от това лято.

Някои неща приемам много лично. Паля се, даже направо съм се ядосала. А аз трудно се ядосвам. Лятото ме излъгаха с над 500лв, аз въздъхнах, че не е грях на моята съвест и даже грам не се ядосах. Ама виж, разрежеш ли домат насред зима пред мен и направо сърцето ме заболява. 
Източник:http://phuturenews.com/2012/11/2021-attack-of-the-gm-tomatoes/

Онази страшната истината, за която повечето хора предпочитат да не мислят, защото "бъдещите поколения да му берат дерт/от мен нищо не зависи/ама аз ям само два домата, пък съседа вчера го видях да носи поне три", аз я гледам всеки ден лице в лице. Чета книги, слушам лекции и на живо, и онлайн, чета мненията и на учените, и на скептиците, и на учените, на които им е платено да се правят на скептици. Но точно на това най-много ни учат в университета - да подхождаме към всичко скептично, да гледаме мащабно цялата картина, а не да се съсредоточаваме само върху един факт, изолирайки всички останали. Точно затова не мога да кажа дали съм за или против атомните електроцентрали. С цялата си пристрастна емоционалност веднага бих се хвърлила против. Даже неуспешно се опитах да подкупя баща ми да гласува против на референфума, понеже аз нямаше как да гласувам. Сега се замислям, че не съм права. Разните ми зелени убеждения ми замъглиха ума и ама изобщо не подхождах "скептично". Не съм чела достатъчно по темата, а съм тръгнала да защитавам позиция. Да, сега пак клоня към против, но не отхвърлям всички останали факти, понеже мисля, че истината не се крие само в селектирани n на брой причини да не искаме АЕЦ. Та така, идеята ми беше, че нещата са сложни. Прост подход към сложни неща не ми звучи особено обещаващо. И всичко има толкова различни страни, дотолкова, че бих могла успешно да участвам в дебат за или против найлоновите торбички, ама да съм от страната, която ги подкрепя! А аз само като чуя шумоленето им и настръгвам. Редовно нося 2-3 кисели млека, хляб, кашкавал и още 2-3 продукта на ръце, понеже съм си забравила платнената чанта. И въпросът е принципен, за мен дали ще използвам една найлонова торбичка, или сто - все ще ме боли и няма да го направя. Но не е така просто, има и други факти. А как могат да се извъртат тези факти! Например, ако цяла една година поне пет пъти в седмицата използвате платнена пазарска чанта, въглеродните емисии, за които вие лично отговаряте, т.н. ваш отпечатък, ще намалее с ... толкова, колкото за продукцията на един чийзбургер. Което не означава, че ако утре ви се прияде чийзбургер, ама се откажете, можете цяла година да си шумолите по пътя от магазина към дома с чиста съвест. За мен означава, че просто не е достатъчно, нито пък е великото постижение, ако се придържаш само към чантите за многократна употреба, а в тях пренасяш материализацията на все същото консуматорско поведение. И като съм ви заговорила за чийзбургери, още един интересен факт, поне за мен. Велосипедист, набираш си енергия за карането на колелo чрез ядене на чийзбургери, отговаря за същото количество въглероден двуокис на километър, колкото човек, каращ икономична кола и превозващ още един пътник.

За едно нещо обаче трудно намирам онази, другата страна. Просто толкова лично го чувствам, че емоциите ми пречат, но ще се опитам да подходя по-научно, даже и цифри ще ви дам, понеже явно си нямам какво друго да правя, ами часове правех статистика на темите в готварския форум на Бг-мама! Ей така, за себе си. Може би ще излезе учен от мен все пак :) .

Главната тема под прицел беше "Ти какво сготви, снимай, покажи!". Де да знаеха те, че някъде в Единбург някой брои и отбелязва всеки път като покажат домат! Даже тези, които са извън фокус, тип "украса" на снимката, и тях хващам, просто не пропускам. Сега като се замисля, дано да е законно... Ако съм направила нещо нередно, моля да не ми се сърдите, всичко е с най-болезнени чувства, но и с дежурната ми вяра в бъдещето, доброто бъдеще.
Източник: http://www.japanfs.org/en/manga/pages/028575.html

През 2009 година през януари и февруари средно 11 процента, от всички публикуващи, показват на снимките си несезонни зеленчуци. Най-често се срещат домати, следвани от краставици и червени чушки наравно, тиквички и един патладжан. Тогава хората може би все още са се оплаквали от "гумените" домати, които ама изобщо не били вкусни. Мен ако питате, насред зима, ами не би и трябвало да са вкусни! Тези домати се отглеждат в оранжерии, където биват обилно торени и поливани, за да се стимулира плододаване по това време. Те не са събрали в себе си цялата енергия на слънцето, по-скоро солидна част от човешката простотия. Понеже природата може едно, ама ела да видиш, аз мога повече! За да се допълни мрачната картина, доматите биват обирани зелени, далеч преди да достигнат максимума на своите полезни съставки, после биват опаковани и тръгват на своя кръстоносен поход към потребителите. Когато консумирате несезонни, "хвъркати" зеленчуци от всякъде другаде, но не и България, заради апетита ви се отделят поне 10 пъти повече вредни емисии, отколкото ако се придържате към типичното на това време на годината.
Освен вредните емисии, може да се споменат и ерозията на почвата, поради неразумното й обработване, а също и българските фермири, чиято продукция трудно успява да конкурира супермаркета, в който има всичко. Даже ако се зачетете в някой етикет, наистина всичко има.
В темите на два пъти се показва лютеница и веднъж кьополу, за които аз предпочитам да вярвам, че са направени в края на лятото за зимнина.

През 2013 година хората вече явно са притръпнали към доматите, че нали сме солидарен народ, нека да подкрепяме икономиките на Испания, Гърция, Иран, Казахстан, изобщо мислим глобално ние! На нас ни е широко, а някъде някой българин не може да си продаде зелето и на него му е тясно, много тясно. Да не говорим, че дори култури, които съвсем спокойно могат да се отглеждат в България по това време, също се внасят. Чесън от китай? Че защо не, то Китай само в чинията не ми беше влезнал.
Цифрата вече е 37%. Няма лютеници и кьополу, но веднъж салата от моркови и зеле и пак веднъж от цвекло.
Забележка, при това доста съществена: това са процентите от всички снимки. Ако се махнат тортите и тестените изделия, резултатът е повече от двоен. А понеже вероятно не всеки счита салатата си за достойна за снимка и последвалото споделяне, реалната цифра направо скача до тавана.
Февруари месец около Св. Валентин все по-често се появяват ягоди. За един килограм сезонни ягоди от България се отделят 680 грама въглеродни емисии. За същото количество ягоди през зимата, долетели от кой знае къде, се отделят 7 килограма и 800 грама.

Следващата тема "жертва" беше тази за здравословното хранене. Редиците води шопската салата. Открито признавам своето незнание, но как точно салата от всички несезонни, бъкани с химия, зеленчуци накуп, е здравословна? Това тук даже не е ирония /макар, че много ми идва отвътре :)/, но наистина имам още много да уча, съвсем вероятно е да пропускам нещо, а аз искам да знам всички факти. Даже повече от месец отлагах тази публикация, за да съм прочела повече, а не да съм подвластна само на емоциите, но реших, че някакси не е същото да ви споделя тези си мисли насред жарко лято.
Сега се сетих, че ми е интересно с каква честота се появява тараторът през лятото и зимата. Нищо чудно вече да се яде по-често през студените месеци.

Искрено се надявам да не звуча прекалено остро или критикуващо, нито пък искам да изтъкна моята бездоматена зима. Просто това е нещо, което изключително ме вълнува, и често си задавам много въпроси. Затова исках да попитам и вас, ще ви бъда много благодарна, ако споделите какво наистина мислите. Дори и анонимно, просто наистина искам да разбера какво е общественото мнение. Искам да съм част от решението, а не проблема, а аз за да достигна до решение, имам нужда от истинските причини.

Не стига, че промяната на климата упорито работи към заличаването на сезоните, ами ние още отсега се правим, че ги няма. Може би много изкривена предвидливост. Къде отиде очарованието на всеки един сезон, зимата вече няма аромат на дъхави круши и дюли, тя е съвсем безароматна - понеже вносните ягоди на нищо не ухаят. Алчност и консуматорство, ама те моите сетива са изкривени. Странични ефекти на всичките ми лекции. Зимата за мен е къкреща супа, а не таратор. Искам някой ден да посрещам семейството си с топъл хляб и лютеница, с печени кореноплодни с мед и розмарин, сега като се замислих - печена тиква, ех, на мен и само тя ми стига. Не мисля, че е трудно през зимата да се готви със зимни зеленчуци, с консервирани или замразени летни. Все пак не едно или две поколения са оцелели съвсем успешно без краставици насред януари месец. Мисля, че някъде допускам грешки в доводите си или не ги представям достатъчно добре, понеже вкъщи също се купуват домати и краставици насред зима. С особен афинитет към чери доматите, понеже явно като са 3-4 лв за 250грама са по-привлекателни, отколкото когато са в килограми и безплатни. Тогава се разваляха в хладилника. Към вносните, обаче, отношението е по-друго, първо, че пара се е дала, а отделно това е и един вид утвърждаване на стандарт - купуваш си домати насред зима, защото можеш да си го позволиш. Пък другите да ги хрупат моркови. Семейството на леля ми също не пропуска доматите. Моят дежурен въпрос е дали наистина са вкусни. Тя каза, че точно сега са намерили едни ама много вкусни. Мен пак ме заболя, ей, който иска да ме засегне, да яде домат насред зима пред мен и на място мога да се разрева. Леля ми много добре знае какъв е вкусът на нашенските, селски домати. Узрели на слънце, гледани с любов. И все пак намира гумените алтернативи за вкусни. Пък макар и да ми е трудно да не съм предубедена, може и наистина да са вкусни. Но пък и да са, не е това идеята. Ох, абе мъча се, ама не мога да си го представя как така биха могли да са по-вкусни от моите.
Източник: http://messagesofkindness.wordpress.com/2011/05/23/message-6-food-matters/

Срам ме не от изборите на близките си, а от това, че аз не успявам да им повлияя. Отчитам го като поражение, но това е само първия рунд, аз не се давам лесно. Особено когато става въпрос за домати... очевидно. Ще намеря правилния начин да говоря на тези теми, ще предлагам зимни рецепти, ще бъда все по-образована... Сега вече минава полунощ, а на мен отвътре ми кипи и се чудя дали не прибързвам, дали не трябва още да чета, някакси не искам да сбъркам за нещо, което ми е толкова на сърце. Чудя се какъв е правилния подход, как да не дразня хората /брат ми и сестра ми само като чуят "Планетата..." и вече са ми затворили по скайп/... Но пък вярвам в опита и практиката, а това са все неща, с които бих искала някой ден да се занимавам професионално, а тогава лош опит няма. Даже в университета ни дават също толкова точки за привилен отговор, колкото и за грешен, стига да си обяснил къде е проблемът, защо си сгрешил и как може да се избегне това в бъдеще. Та каквото и да е мнението ви, моля ви да го споделите, аз ще си направя своя научен доклад, ще пролея една-две-повече сълзи и следващият път ще се справя по-добре.

Купувате ли ли несезонни зеленчуци, внесени от всякакви чуждестранни места? Ако да, защо? Липсва ли ви вкусът на лятото през зимата? Консервираните домати, доматения сок, лютеницата, кьополуто, туршията - сещате ли се за тях? Може би търсите разнообразие, не ви се ядат моркови и зеле цяла зима? Виждате ли храненето със сезонна, локална храна като лишаване? Изчезват ли според вас традиционните български ястия, за сметка на руколата, чери доматите и т.н.? С какво са по-привлекателни те? Не е ли по-добре с избора си, а това е най-голямата сила, която имаме, да подкрепим българското производство? Каквото и да споделите по темата, ще съм ви признателна. Благодаря!