вторник, 23 юли 2013 г.

По тъмно

Знаете ли кое е ама от най, най-досадните неща на село? Липса на топла вода/понякога и на студена/, неналичие на кухня, баня, жестоки комари, всичките ги преживявам, ама едно има, което винаги ме е дразнело. Представете си следното – цял ден бясно сте търчали из двора или малко по-кротко в къщата/че да не се озовете в избата по краткия маршрут/, почти търпеливо сте изчакали котлона да загрее и след час-два сте се наяли, измили сте се, в тъмното по усет сте намерили пътя до къщата и съответно спалнята, вече сте по пижама, загасили сте всички лампи, завили сте се с най-дебелия юрган, че е адски студ, изморени сте и имате чувстото, че ще заспите на секундата. Да, ама не! Естествено, че тогава, точно тогава ще ви се припикае. Мислите си какво пък толкова, и по-драматични неща са се случвали, все пак преди имаше улични кучета, които постоянно мъкнеха глави на крави в двора, какво сте се затюхкали за едно ходене до тоалетна. Въпросната тоалетна обаче е достатъчно далече, че сериозно да се запиташ колко точно си на зор, вън е тъмно, студено. По пътя към тоалетната лампи няма, ама друго си е да проверяваш с глава здрави ли са гредите на навеса, не са ли.  Те засега са здрави, ама за главата ми може да се поспори. Няколко минути събирате сили, нааай-накрая се измъквате от леглото и с неохота поемате на път. Да си го кажем право – криво ви е. Или поне на мен обикновено ми е. Дребнаво е, дори направо глупаво, но в моя защита – не съм само аз така, даже заслужавам бонус точки, защото, макар и с изтерзана физиономия, стигам до тоалетната – околните ми съселяни имат съвсем други техники за справяне с този „проблем“, но стига толкова груби реалности за днес. Те и птичките пеят много хубаво, да вметна, че да не е само за тоалетни това въведение.

Преди няколко години се озовах в леееко прекалено детайлно описаната ситуация по-горе – беше пролет, все още студено и аз се развявах с една бабина нощница по пътеката към, да, познахте, тоалетната /впрочем, обещавам поне в рамките на две публикации да не говоря повече за тоалетни/. Тогава все още имаше лампа на стената на навеса, че дори и светеше. От мен горе-долу се изискваше да ям и да се усмихвам, май поне с едното от двете ще да съм била прекалила, защото бях доста изморена. И както си вървях, погледнах нагоре – беше тоолкова красиво. Слабата светлина на хлабаво завинтената крушка не беше достатъчна, че да освети пътеката, но така добре се промъкваше из клоните на цъфналата череша. На фона на тъмното небе белите цветчета ярко се открояваха и макар съвсем същите да ги бях гледала преди час на светло, в онзи момент ми се струваха поне хиляда пъти по-красиви. Усмихнах се, успокоих се – обзе ме чувството, че всичко ще бъде наред – да, дуварът и двете трети от къщата ни се рушат, няма вода в нашата част от къщата, топла вода пък няма никъде, затрупани сме от нежеланите вещи на цялата рода, ама каква череша имаме! Прекалено висока, че да берем череши, но пък толкова впечатляваща за погледа. На следващата пролет вече нямаше нито една въшна лампа, пък и май слана попари черешовите цветове. Пък може и да съм била прекалено унесена в мислите си, че да забележа. Все пак бях станала стопанка на двора и моите любими две трети от къща, нещата се рушаха също както и през предишната година, но аз бях човекът, който трябваше да направи нещо по въпроса. Трябваше, искаше, за мен се припокриват двете понятия.

Тази пролет отново не видях цъфналата череша, деляха ни не моето ангажирано внимание, а някакви си 3258 километра. Често си спомнях за нея, продължава да ми действа все тъй успокояващо. Заварих я цялата отрупана във вече презрял плод, чернееше се отдалече. Бях решена плодовете й да не са само прехрана за местната популация на скорци, а да намажа и аз нещо. Буквално – черешово сладко за предпочитане на палачинки, ама ми е много слаб котлона за тая работа, та айде – на препечена филия хляб. Аз сладко по-рано от 8-9 вечерта не започвам да правя – друго си е да го изваряваш до 2 през нощта. От стълбата на покрива, от покрива на комина, от там за малко обратно на земята, ама пък от къде да знам, че и той е пред разпадане/всъщност това е разумна презумция за всичко на село, просто в тъмното явно ме избива на краен оптимизъм/. Стреснах съседката – беше тръгнала по вече добре познатия ви маршрут към тоалетната и не очаквала някой да бере череши толкова късно. Уви, и този път не ни крадяха счупените керемиди. Как съм била виждала черешите в тъмното – е усещаме се ние с тях. Де да се бях усетила да си купя и захар, ама айде, ще го пишем нискокалорично и нетрайно. Също и доста рядко, понеже и пектин нямах, ама аз този проблем го решавам типично по селски – кат не можеш намаза сладкото на филията, топиш филията в сладкото и готово.

Вече няколко месеца сме подвластни на помпени неволи, поради което поливането се превърна в доста обсебващо времето занимание. Дотолкова, че когато майка ми се обажда към 10-11 вечерта на проверка, първо ме пита: „Поливаш ли?“ все едно е най-нормалното нещо за правене по това време. Пак изумих съседката – „как не се удряш в коловете на доматите?!“ Че аз и по светло се удрям, та не е това достатъчен довод да зарежа поливането. Водата върви бавно, маркучът е кален, аз естествено съм му достойна конкуренция, изморена съм и си мечтая за светлото бъдеще, когато тази операция ще отнема по-малко от 15 часа. Вече му се виждаше края, бях стигнала до долните китки, когато видях, че пасифлората е цъфнала. Толкова й отиваше да цъфти точно сега, посред нощ. Ей така, егоистично, да може никой да не види хубостта й. Надхитрих я аз нея :). После към спалнята ме водеше само приятната цитрусова миризма на лимона под прозореца ми. Колко е хубаво да цъфти, че даже и да връзва. 4 малки лимончета си е направо постижение след като две години подред всяка пролет го съживявам. Моята малка победа. Чудя се само дали ще мога с малки победи да надвия големите загуби.

понеделник, 22 юли 2013 г.

"Градината на слънцето"


 Наскоро писах за сайта Те говорят, моя материал може да прочетете тук, пък после хвърлете по едно око и на другите статии - интересни са и представят още по-интересни хора :)).

П.П. Табелата ми е подарък от Диляна Лефтерова, много си я харесвам!

четвъртък, 11 юли 2013 г.

Малките неща


Ех, каква добра репутация имат те! Изобщо на този свят малко нещо да си – всеки призовава да те забелязват повече, носят се слухове, че лекуваш мъка, тревога (тук баща ми обикновено добавя ишиас и възпалено гърло). Мине се не мине и една камара луди хора се юрват да те търсят – сезонна работа, ще каже човек, че кооперацията е започнала да дава парите от житото. Сравнението е актуално само ако скоро сте пътували с ранния автобус към село редом с 937457 пътници (нищо, че автобусът е 15-местен, но какво са едни цифри пред родолюбието, тенденциозно нарастващо след жътва).

Аз май минавам за тези, които се радват на малките неща – ей ме на сега съм се настанила на едно малко дървено столче пред кухнята, ям прегорял  и възсладък щрудел, слушам музика и гледам как един кълвач си прави къща в отсрещния бор. Иронично – същият бор с клоните си руши покрива на моята къща, ама айде, поне кълвачът извади късмет. И макар така добре да съм се дегизирала, да ви кажа честно не харесвам малките неща. Не играя аз на дребно : ). Да не ви подвеждам – харесвам си и птичките, и дървеното столче, не съм най-големият фен на сливата, която капе върху плочките, но иначе си ми е много добре, даже бързам да им се радвам двойно, че последният път, като бях в подобна ситуация, един грамаден орехов клон се прикърши и ми закри гледката. То и сега един сливов се е надвесил заплашително, ама ако ще пада, ще е след като окапат всички сливи – сакън, отиде ми ракията! То междудругото, понеже не ми се занимаваше с компоти, реших да правя ракия – за по-лесно/или така си мислех/. След кратки инструкции от баща ми, моят единствен въпрос беше: „Оф, и колко чист трябва да е този бидон?“ – съвсем в моя стил на пишман чистачка, признаваща категории като „е, само е леко зацапан“ и „почти чист“. Само ракия ми липсваше на мен /ако питате градския ми дядо, когато идва да ми помага, наистина само ракия ми липсва/,  но тези сливи били само за ракия. Нищо, викам си аз, едва ли ще я пия, но да има за разтривки. Ама то много е слива, много е нещо!

Ех, как се промъкна таз ракия, та, малките неща. Не ги отписвам напълно, просто не мисля, че едно „Радвайте се на малките неща!“ е способно да решава проблеми от всякакво естество. Още повече, че като „малки“ се определят неща, които хич не са малки. Дори и мойте птички /кхъм, за разграничение от съседските птички, ако се чудите случайно, моите са по-хубави/ с капещата слива /ама без ракията/ са си цяла екосистема, доволно голямо нещо. Усмивки, мили жестове, слънчеви лъчи и добри думи – все незаслужено определяни като малки неща. И ако те са малки, то какви са големите неща? Според мен преди да се засилим да се радваме на каквото и да е, първо може да се замислим за неговата реална мащабност, та да може после да му се наслаждаваме подобаващо. И по този повод, отивам да събирам сливи, хайде, предварително наздраве!