събота, 17 август 2013 г.

Образцов дом в снимки

Няма лъжа, няма измама, още малко /много/ и ще си заслужа табелката.
Няма и достатъчно внушителни снимки тип "преди", че да изглежда сега още по-внушителна промяната, ама айде, да не се самоизтъквам прекалено :)).
Уж толкова прилежно снимах, но съм пропуснала коридора. Накратко - вече не се спъваш в търкалящи се орехи, като влизаш, не се чува шмугване на цялата рода мишки /дупките са запушени с основния ми декориращ елемент - мамули от царевица/. Няма чували, кашони и касетки с дърва, разделихме се и с мрачното кафяво портманто. Искаше ми се да сме по-далече един от друг, ама на, в избата е. Прави компания на неработещите печки, радиатори и прахосмукачки :)).
От коридора попадате в хола - ама е имало моменти, в които е в такова състояние, че се чудиш къде точно си попаднал!
След първоначалното разчистване:
И по последни данни:
Реших леко да прикрия вратата към съседите или да подменя: "Абе, ти защо имаш диван пред вратата?" с "Ее, каква хубава ниша!". Аз поне много й се радвам, бурканът беше пълен със сушени ябълки, ама ги изядохме преждевременно :)).
Остана да боядисам в бяло и вратите и прозорците към вече почти бившата стая с натурии. Три от стъклата на вратата липсват и понеже хем не мога да слагам стъкла, хем едва ли ще намеря същите, ще мушна картони, обвити с декупажна хартия на тяхното място. Колкото и естетически да изглеждаше залепеният с кафяво тиксо тапет на розички, поемаме в друга посока за развитие :)). Старият портрет на родителите на баба ми беше изваден иззад гардероба, избърсан от мухала и сега чака ред да го нося в Пловдив на реставрация преди да го върна в рамката и да го закача някъде.

Моята стая започна от:
И сега:
Втората спалня не претърпя някакви драстични промени, подредих три огромни купа с черги и одеала, смених покривалата на леглата и махнах тъй любимите ми щори.
Стаята с натуриите - ех, това беше борба! Борба, която ще продължи и догодина с огромното купище с чували с дрехи, което вече опира в тавана и се надвесва доста заплашително.

Снимката е много стара, през последните две години се напълни още повече, защото всичко, неискано от мен в двете спални, беше местено там. 
А сега - ама то имало под в тая стая, че дори и две легла изскочиха!
Аз явно съм била толкова зашеметена от постигнатото, че не съм успяла една неразмазана снимка да направя :)).
Предстои ремонт на покрива, укрепване на две от носещите греди, замазване на дупките, където е паднала мазилката, боядисване с грунд на навеса пред кухнята, а след това и с бяла боя. Имам накупени и рамки за снимки, които да очаквам по стените, да не е толкова празно и бяло, но още съм на етап подбор на материала :). Ще сменя и снимките в някои от вече окачените, че три клюмнали гербера във ваза не ме трогват особено. За съжаление предстои и да си напиша и лятната курсова работа, та за боядисването прехвърлям топката на сестра ми, докато аз се чудя коя трева каква е :)). Предстоят и още 992834 неща, а на мен все ми се иска да свърша всичко и да кажа: "Е, готово е, повече нищо няма да пипам!", ама айде, да имам работа и за идните години.

петък, 16 август 2013 г.

След дъжд


Тамън изхвърлих поредния леген с мръсна вода, събрала се в хола. Навън просто вали, а вкъщи река тече! Точно като в приказките – първо минава бистрата вода, айде няма нужда да се потапям в нея, ще измие дюшамето; после придобива заплашителен червеникав оттенък, не, и тази няма да я бъде, нищо хубаво не се случва на момата, която се потапя в червената вода; кафявата, обаче, ех кафявата! Отмила калта от старовременната изолация на покрива, тя капе от тавана, стича се по стените, ако я проследиш с поглед, ще разбереш откъде извира. Тук приказката свършва – момата извади гърне с жълтици, а на мен се паднаха само парчета изгнили дъски. Май версията, която на мен ми е разказвана, леееко се разминава с оригиналния текст, но имайте предвид, че вечер тя вървеше редом със „Срала патка на лед, дигнало се турмолеж“. Какви ти принцеси и принцове, е тва сега е приказка!
Беше хубав ден – с по-много от всичко – и слънце, и дъжд, че да не повярваш и хора. От онези, в които просто си щастлив и тамън си се радваш на щастието и то вземе, че стане още по-голямо. Дъждът поля вместо мен и видите ли, имах свободно време! Не бях и сама, което направи цялата ситуация още по-хубава. Изявихме се и като заклети туристи, дъжд, град, вятър - не отстъпваме! Може да не виждаме пътя, ама продължаваме. Пусти дъб в Гранит, големи мераклии му бяхме. Представете си типичното селско кафене пред хранителния магазин, естествено с дежурните пред него дядовци. Вали не из ведро, ами из 929347 ведра. А сега добавете в картинката и кола пълна с деца, от която изскачам аз и питам накъде е пътят към дървото. Посочиха ми с ръка, че е точно зад нас и в момента, в който си обърнах гърба, се чу: „Абе, вие сте много загубени хора!“ Загубени, загубени, ама пак добре, че сме се намерили, та да сме загубени заедно. Спряхме пред дървото – вече гърмеше доста заплашително и разумът, който досега май беше ни липсваше, надделя и останахме в колата. Доколкото може да се счита за разумно да стоиш в кола под дърво насред буря, но пък не кое да е дърво, а най-старото в България. Порадвахме му се, всички бяхме впечатлени, макар и дървото да е почти цялото изсъхнало. Уверихме се, че всеки е наблюдавал правилното дърво и потеглихме наобратно. Моята улица /известна в селото като „широкия булевард“, ама хич не му личи/ вече беше станала река, затова мен ме оставиха на шосето и оттам бегом до вкъщи. Боса, кална и щастлива. Беше супер забавно, от онези преживявания, за които като се сетиш, веднага се разсмиваш, ама ако някой те пита що се смееш, не може да му го обясниш точно – просто трябва да си бил част от момента, иначе е някаква далечна случка.
Понякога малко съжалявам, че няма кой да ме види в такива моменти /но предвид вихрещата се буря, съвсем разбираемо, че „булевардът“ не гъмжеше от народ/. Имам чувството, че тогава съм най себе си, че който и да ме срещне, ще разбере колко съм щастлива и ще бъде малко или много съпричастен към моята кауза. Пък то верно си е кауза :)). Е, сега освен щастлива, съм и безкрайно уморена, но затова друг път. Дори и сега така ми се иска да легна да спя, но ми омръзна да отлагам. Понеже, ако не сте забелязали, винаги има нещо, ама няма да го оставям аз това пусто нещо да застава между мен и останалите ми 998348 мераци.

Та, изхвърлих легените с вода и пак се разтичах из градината. С разума някъде се разминахме – вали, гърми, а аз си изправям полегналия пипер и слагам нов кол на райската ябълка. Обърнах се и видях още един подгизнал екземпляр – баща ми. То да ми се скара, ама как да ми се скара, като той досега е вършаел из неговите дворове по същия начин. Викна ме да разтоварваме колата и аз, в цялата си примерност, се засилих. То аз май винаги вървя със засилка, хич не ми се отдава да го карам на бавен ход, затова и съм супер неудачна компания за разходка. В бързината ми се подаде някаква чанта, пък зад чантата се показа майка ми, а зад нея сестра ми. Беше толкова приятна изненада! Брат ми решил да остане в града, че, цитирам, не можел да поеме такъв риск.
Посмяхме се, разтоварихме, баща ми мина на редовния оглед. Ама то такива гости да ти дойдат – носят си вечерята, че и на мен носят боза и цаца/що боза изпих това лято, пък да не говорим за цацата :))/. Гордо съобщават, че идват с преспиване. Аз пък отвръщам, че много се радвам, ама да знаят, че ми е свършила тоалетната хартия. Без капка възмущение всеки се разрови по чанти и джобове, баща ми отскочи до колата да търси салфетката, която му дали с обяда на предния ден, чу се нещо и за нарязани вестници „Работническо дело“. Стана ми много мило, че всеки съвсем безропотно се включи в каузата, все едно е най-нормалното нещо – в такива моменти не се и съмнявам, че сме семейство, колкото и да сме различни, да знаете как ровим за салфетки! Накрая на масата се струпаха 12-13 салфетки, всяка по-измачкана от предишната, и бяха разпределени. На някой даже му се падна шарена, с цветенца.
Носеха ми и подаръци – стар куфар, пълен с любимите ми неща за ядене, картичка, дървени палети, цвете и 2 лева. Или както казва сестра ми – „Даже я закичихме с една двулевка!“ Отдавна не се бяхме забавлявали така заедно – и докато смехът ни ставаше все по-силен, за всеобща радост дъжда намаля, вкъщи спря да тече, само от време на време някоя голяма капка се спускаше от тавана, по стената и стигаше чак до дюшамето. Заспах много щастлива и се събудих все тъй радостна – нищо, че сестра ми цяла нощ ме риташе, буташе и отвиваше. На сутринта не ми се искаше да си тръгват, но се налагаше. Изпратих ги, аз махах зад желязната врата, те зад стъклата. Продължих да се усмихвам, дори и след като колата изчезна в далечината, защото знаех, че поне за един ден моите две трети от къща бяха дом.

събота, 3 август 2013 г.

Образцов дом


Забележка: Тази публикация отлежава вече втора седмица, защото чака снимки на чиста, подредена къща. И докато дочакам подходящата светлина, ме удари вдъхновението да се захвана със стаята с натуриите, съответно изцапах навсякъде. Красивите снимки от къщата друг път, че чакам да идва майстор за покрива, което означава и голяма бъркотия. Сегашните са или стари, или не особено по темата, но както както казва сестра ми, когато не си е свършила някоя от задачите: "Ее, ние да сме живи и здрави, пък и утре е ден!"

Ех, преди поне табелка си имах – та ако не си личеше по друго, винаги можех да я покажа, да не би някой да се усъмни в моето стопанство и неговите качества. Е, все пак подмяната на разкачена изгнила врата, която не се отваря и се подпира на 5 кола, за да не падне, с нова, съвсем здрава, при това даже с рамка, си е образцово действие, та поне по един параграф печеля. И не, не се затваря с пирон като миналата. Има си ключ, а след третото посещение на майстора и дръжка. Пък и винаги мога да сваля табелката от старата и да я сложа на новата – под „винаги“ естествено да се разбира в не съвсем вероятния случай някой не само да дойде при мен, ами и да носи със себе си бормашина. Ама пък и по-странни неща са се случвали – като например все по-зачестилите кражби на капачки за затваряне на буркани на нашата улица. Съседите били олекнали с поне 150 броя. Поне! Учтиво моля който се е полакомил от нелегалния бизнес с капачки да бъде малко по-тактичен – бива ли само моите да не липсват! Пфф, пак ме поставиха под съмнение – и мен, и колкото учудващо да звучи присъщата ми честност. Е, аз не бих изключила и вероятността, че като единствен представител на възрастовата група под 70, само аз действително помня къде си прибирам капачките.
 
Образцовото може би почти съм си го заслужила – или поне работя по въпроса, но за дома понякога се колебая. Да, изхвърлила съм много боклуци/уви, на фона на оставащите само аз забелязвам/, боядисала съм всички врати без една/че нали трябва да има какво да правя петък през нощта/, поддържам изметено и прилично чисто. Послала съм най-красивите черги, примъкнах от Пловдив и нови покривала за двата дивана и двете легла. Но кой дом е разделен, кой дом има граница? И най-вече – какъв е този дом без хора в него... Е, още не съм спряла да броя и себе си за човек, но то и аз какво точно правя там сега е спорна тема. Понякога ми е мъчно, че съм сама, че няма с кого да си говоря и по цели дни не казвам и дума, различна от няколкото разменени битовизма със съседите. Уж сега трябва да събирам впечатления, а какво събирам аз – прах и бели съдове за хранене. То и в това толкова ме и бива – повече от 4 еднакви чинии нямам, ама що прах имам! 
Отново се изправих пред проблемите от миналото лято, че дори ги срещнах и в по-засилената им версия. Трудно е да правиш каквото и да е със стара къща – много чувства, много спомени, съответно и много хора, изпитващи някаква емоционална обвързаност. И все пак, когато покривът се руши, мазилката и изгнилите дъски падат, оставам само аз. Неусетно се превърнах в пазителка на вещите на няколко поколения, без да има там място за моите. Мен пък много ме бива да се дразня и напук да си правя място. И става една... Даже ако ставаше една – пак добре, ами обикновено са бая. Аз пък нали съм се засилила да имам и някакъв социален живот, ходи ми се на гости, искам да посрещам и аз хора на село. Отсвирила съм горната градина от плевене, лепките са високи колкото мен, не съм разчистила вече изсъхналите грах и бакла, пък да не говорим, че от април месец се каня да прекопая ягодите. Все си казвам, че това или онова няма да го правя, че ще се щадя повече, ще спя наобед или пък, че ще си готвя вместо да ям сливи в движение. Тези ми планове обикновено грохотно се провалят, а времето си върви... Чувствам се малко разочарована от себе си в професионален и социален аспект, добре че обикновено съм прекалено заета, за да се отдам на тези си чувства. Искам в живота ми да има повече хора, музика, срещи. Може би ме е страх да се впусна в непознатото, ама то и досега не съм имала такива ситуации, че да знам как бих реагирала. Нали обичам да изненадвам и околните, и себе си, даже  по-скоро ме е страх да не направя някоя глупост само защото наистина ми е писнало да ме определят като тиха, кротка и свита. 
Иска ми се да бях постигнала повече в университета - има приблизително 8237497 организации, посветени на устойчивото развитие,  здравословното хранене, промяната на климата – все теми, които ме вълнуват. Постоянно ни повтарят да се включим в някоя, защото бъдещите ни работодатели ще искат кадри, които са били доброволци на възможно най-много места. Аз засега членувам в точно 0. Не е ли иронично, че нямам време да проповядвам личното производство на храна, защото действително го правя? Изведнъж се оказва, че поне на хартия някой, който никога не е имал пръст под ноктите, има повече опит, понеже на 2-3 пъти е казал колко е невероятно сам да отглеждаш храната си. Не искам да звучи сякаш омаловажавам неговите действия, защото изобщо не целя да правя това, дори напротив – възхищавам се на убедеността, с която се хвали нещо, без действително то да е било преживяно. Е, да не предраматизирам – имам шестици на 5 от 6-те изпита, на другия имам петица, та не е сякаш да съм се изложила. Де да можеше в графата за извънкласови дейности да пиша „блог“ :)). Дразня се и когато след като кажа какво правя аз, отсрещният отговор е „така ли, аз пък работя“ или още по-любимото ми – „ех, как искам и аз релакс на село“. А аз работя по цял ден дори прекалено тежка физическа работа за размера си, от моята градина през оранжериите на баща ми до цветарските ни магазини. Работя, а парите, които изкарвам едвам ми покриват пътните и някоя кутия блажна боя. Старите къщи определено гълтат доста средства, дори и аз сама да правя всичко, материалите ми идват достатъчно скъпи. Затова покривът тече, мазилката пада, вратата на избата е изгнила, както и дървените греди на кладенеца. Но пък всеки ден мета падналата мазилка и бърша праха.
 
"Преди", пък "след" ще има като измета падналите дюли :)
Ако сърцето на дома е кухнята, то сърцето на моя е с размер на възмалък килер и се разпознава като кухня само по миризмата на изгоряло, когато забравя поредното ядене в печката. Но пък така съм си свикнала с всичко – малко кръшни чупки и маневрата около печката е успешна – само от време на време за радост на котките бутам тигана с вече готовите панирани цветове от тикви на земята. Миналата седмица градската ми баба ми беше на гости – смут и потрес навред! Тамън съседът услужливо ми смени кранчетата на чешмата и вече нямаше нужда да ги отвърташ с лозарска ножица и то пък се развали водомерът, та нямахме вода. Как обичам да вървят след мен и да ми напомнят всичко, което трябва да се свърши! Там мазилката защо била паднала, тече ли, керемидите ли били счупени, ама защо така било станало, ее, то много лошо, тук тази кал защо така се събира – трябва да се изкопае канал и така до безкрайност. Или поне на мен ми се струва като чиста безкрайност. С най-добри чувства, сигурна съм, но аз каквото имам като време и средства го давам, като трябва нещо да се направи – ми направи го, ще бъда супер благодарна и даже може да те черпя компот от праскови. Да не ме помислите за гадна, от дюли давам винаги, само този от праскови трябва да си го заслужиш ;р. Интересно как за две години стигнахме от „ее, моля ти се, как ти ще се занимаваш с това!“ до „защо още не си го направила?“ Приемам го за комплимент, защото означава, че вече започват да ме възприемат като стопанина на къщата.
И къщата, и двора се промениха през последните 4 години – тук идва на ред моята дежурна реплика, когато някой ми направи забележка/много съм докачлива/ - „а да знаете какво беше преди!“ Наистина си е така, вече на няколко места си личат моите малки победи, само табели не съм им сложила още :)). Пред тоалетната, например, имаше 3 варела с  нафта, счупени касетки, керемиди и тухли, нефункциониращи кабели и още куп други неща. Първо разчистих навеса, после примъкнах 2 от варелите вътре, след това чаках да се появи някой достатъчно силен, та да премести и третия. Строителните материали бяха подредени, боклуците изхвърлени. След това реших, че на керемидите не им е там мястото и ги качих на плочата над избата. Разкопах земята, извадих 1 касетка камънаци, оградих малка част с павета, донесох нова пръст, измрънках 2 хости от баща ми, преместих и 2 от моите. После съседът ги напръска насред пладне с бордолезов разтвор и половината им листа изгоряха. Боядисах дървената врата синя, а тухлите бели. Не ми стигна боята, но пък аз си ги харесвам – боядисах ги преди седмица, а изглежда все едно тази операция се е случила преди десетина години. Ей така и на още много места. Най-хубавото е, че има кой да си каня на гости, че понякога пак се чува детски глас из двора. 
 
Хах, тази публикация я пиша вече трети ден и успешно минах през 92384 различни настроения, май си личи и по абзаците :)). То и на село съм по същия начин – в един момент си казвам, че съм си свършила всичката работа и отпрашвам на гости, в следващия търча от тъмно до тъмно, защото отново са се появили безброй „спешни“ задачи. Но не мисля, че усилията ми са на вятъра, дори сега като се замислих – доста неща съм свършила, къде за хубаво, къде за по-малко хубаво/естествено, че изключвам възможността да е за по-лошо ;р/, все е било от сърце и с добри чувства. Просто искам мястото наистина да е дом, поне за мен, а после надявам се и за още хора. В моите представи все повече се превръща във „вкъщи“. Понеже не мога да си правя отсега планове за по-далечното бъдеще, а и нямам нужните средства, не осъществявам какви да е драстични промени, гледам просто да поддържам вече създаденото преди мен. Спирам до тук, че усещам как скоро ще ме избие на необоснован позивитизъм, а след малко ще се качвам на рейса към село и както винаги не се знае какво ще заваря. Но каквото и да е, не мисля, че е нещо, с което не мога да се справя – сега или някога.