неделя, 27 октомври 2013 г.

По тюркменски

С моето село Тюркмен май доста си приличаме. Хич не ни бива на междинни положения - не мога да кажа, че ни избива на крайности, така само за себе си позволявам да говоря. Не, в Тюркмен просто всичко се прави и чувства силно, понякога дори грубо, но винаги истински. Не познавам много хора от селото. Минаха години от последния път, когато бях в тъй наречената "Долна махала". Аз едвам до центъра стигам - ех, както ме мързи да ходя до магазина в село, за нищо друго май не ме мързи така! Все си правех планове как надвечер ще се разхождам, ще разглеждам къщите, и празните, и пълните, как нарочно ще си забравя фотоапарата и ще ми е леко и на рамената, и на душата. Естествено преди това трябваше да съм поляла, да съм поне преполовила списъка със задачи, да... и ей така до безкрайност и както вероятно се досещате, още не съм стигнала до момента с разхождането.

Малко по малко обаче ме научават из село, ще ми махнат с ръка, докато чакам автобуса на спирката, ще ме поздравят, като се разминем на улицата. Нали разбирате, в един от двата пъти, в които събрах сили да отида до магазина. Харесва ми, че съм "на Даскалов внучката". Харесва ми, че на село това означава нещо, по-иначе ме гледат, след като разберат "на кого̀ съм". Е, има една баба на центъра, която все ме мисли за нечия друга и да си призная леко се засягам, ама вече свикнах и отговарям почти спокойно: "Не е вярно, на Даскалов съм внучка!"
Интересни са хората на село. Обикновено ги виждам, докато бягам към автобусната спирка, подминават ме с каручка или колело, докато чакам на шосето. Другият вариант е да ми се е спукала за пореден път тръбата в банята и да съм тръгнала на вече ежегодната ми обиколка тип: "Добър ден, извинете, да ремонтирате спукани тръби случайно?" Или пък когато ходя да разчиствам гробовете на прабаба ми и прадядо ми - понякога криввам в някоя от пресечките по пътя, надничам над каменните дувари, открадвам по някоя смокиня от пустеещите дворове. Харесва ми да ходя на тюркменските гробища, да чета имената по надгробните плочи, да седя под големия орех, хвърлящ сянка над гробовете на родителите на баба. Тези хора май си вървят с орехите. От време на време се чувствам виновна, задето в мислите си съм отрязала не един клон от орехите в двора. Но животът върви напред, променя се - аз мога само да се постарая да е към по-добро.
Покрай блога разбрах, че тук-таме използвам думи, които са непознати за хора от други краища на България. Със сигурност не бих била добър хроникьор на диалекта ни, просто защото основно съм слушала само баба ми, дядо ми, баща ми, най-много и съседите да добавя в списъка. В съседните села вероятно говорят по същия начин, но все пак, искаше ми се да събера на едно място думи и фрази, за които се сещам. Установих, че тюркменци има доста по света, може би някой от тях ще прочете това и ще се зарадва да срещне нещо познато.
Иска ми се да започна с нещо впечатляващо, цветущо и то хубаво ми се иска, ама не се сещам. Но такива сме си ние тюркменци и Тюркмен - не ни бива на първо впечатление. Кърско село с прашни пътища и хора с изгорели от слънцето вратове, нямаме забележителности, които да те оставят без дъх още от първия поглед. Не, за нашите забележителности трябва да се поспреш, да останеш поне за ден, да изпратиш кравите на паша и после да ги чакаш да се върнат, седнал на едва показващия се изпод тревите тротоар. Нашите забележителности се промъкват тайно в съзнанието ти, не можеш да ги изброиш, но искаш и още, и още от тях.
Вместо "премести се, моля те, за да седна и аз на пейката" - чисто и просто "възгъч". Не пращаме хората по дяволите, не, ние ги пращаме да върнат кравите: "Абе, иди върни кравите!". Пъпешите са пипони, дините карпузи, а картофите барабой. Баниците са винаги сладки, праз, спанак, лук в тестено изделие не влизат. Миналата пролет с 893749 зора убедих баба да ми направи баница със спанак. На другия ден си получих спаначената баница. Беше оваляна в пудра захар.
Закуската обикновено е катми, като разликата между катма и палачинка е особено болезнена тема и ако кажеш, че "палачинките" са много хубави, може да си останеш и без закуска. Холът е салон, а някъде задължително има и "багажлък" - стая пълна с реликвите на предишните поколения и нефункциониращи електроуреди, обобщени под надслов "натурии". Няма торбички, има пичийки, сутринта е сабалян, а "ората по три ляба на ден изидат". Хлябът още е с купони, ама и с доплащане към купона. Купонът е валиден само за три хляба наведнъж, което е особено непрактично, когато нямаш прасета за хранене. И като сме подхванали хляба - свършва бързо, още преди обяд, неделя няма. И ако видиш, че има останали седем хляба и само една баба на опашката пред магазина, не си отдъхвай с мисълта, че си успял да се вредиш - не, няма такова нещо, понеже като дойде редът на бабата, тя с разочарование ще попита: "само толкоз ляб ли е останал? Дай ги сичките." Освен хляб, всеки делник магазинът зарежда и три кифли с мармалад и един сладък геврек. Това лято брат ми и сестра ми дойдоха за 2-3 дни да ми помагат. Всяка сутрин брат ми бързаше да изпревари дядовците за кифлите. За 3 дена успяхме да се скараме поне пет пъти за прословутите кифли - ама сериозно, супер нечестно е от 3 кифли и един геврек до мен да стигне само празна пичийка. После дочух двама дядовци да си говорят: "Бе ти знаеш ли кой беше тоя, дето ни изяде кифлите?" Ама са хубави кифли.
Магаретата цвилят прекрасно, улиците са широки, за да могат да минават стадата с добитък. Или танковете - зависи кой разказва историята. Танковете така и не дошли, а стадата стават все по-малки. Вече няма биволици - много ми харесват тези животни, искам някой ден пак да гледам как се чернеят отдалече. Ако не се намери кой да ги гледа, какво да се прави, ще кандисам аз. Нямаме проблеми, имаме дертове. Децата се плашат с биковете и малачките, надвечер зададат ли се стадата, трябва да се прибират. Ние не сме уморени, а каталясали. Не се съобразяваме, а се съпикясваме. И имаме навика да окуражаваме другите и те да се съпикясват, което често води до интересни обрати в разговора. И така още много.

С колкото повече тюркменци се запознавам, все повече се убеждавам в едно - има два вида тюркменци. Който обича Тюркмен, той го обича силно и страстно, през сълзи, няма значение дали всеки ден е на село или пък не е стъпвал там от години. Тюркмен може да е неговата малка тайна, излизаща наяве само когато някой каже: "Кво пък е тва село Тюркмен, няма такова село!". Тогава тази любов вече не може да бъде сдържана, понеже тюркменци се засягаме лесно, не, тогава високо ще кажем, че такова село не само има, но и е нашето село. Твърдим, че въздухът на село е по-друг, че само в Тюркмен можем да дишаме с пълни гърди. Във всеки един момент можем да ревнем за село. И го правим. Няма значение дали сме на 20, 30 или 95. А като се съберем на едно място естествено си говорим за Тюркмен. Отдъхваме си, като срещнем насълзен поглед - тогава разбираме, че не сме сами в любовта си към село.
С другата група се срещаме ежегодно по жътва - тогава върволицата от хора на площада е по-дълга и от хорото на събора - редят се за бележките от житото. Мисля, че на тези хора също им е мъчно. Всяка година заварват по-малко хора, повече празни къщи и буренясали градини. Може би се чувстват поне малко виновни, сигурно затова бързат да си тръгнат. Да се отърсят от спомените, когато е имало смях и глъчка по улиците, когато бабите са им правили катми, а те са се въргаляли по прашните улици "като малачета". Те също обичат Тюркмен, просто тази любов е останала в миналото, не е успяла да се превърне в част от тяхното настояще. Къщите им се рушат, самите тях ги е страх да прекрачат прага, но "бащиня не се продава". На мен ми идва да кажа, че не може "хем така, хем онака", но разбирам и, че не е толкова просто. За тях Тюркмен беше всичко, което вече не е.
Вече имам земя в Тюркмен. Своя собствена. Чаках този момент толкова дълго /доколкото дълго може да е чакал някой на 20/ и сега, след като се случи, го чувствам нереално и същевременно толкова естествено. Издирвах собствениците с години /нали разбирате, цели две/, а после всичко се случи за седмици. Запознах се с хора, обичащи Тюркмен. Срещнах разбиране, почувствах се вкъщи. Убедих се, че "кръвта вода не става", роднини сме и нищо, че аз ги виждах за първи път, през цялото време си мислех: "Разбира се, че са ми роднини, приличат на моите роднини." Няма да забравя как на излизане от нотариуса ми честитиха земята, как ми стиснаха ръката и ме прегърнаха. Моята земя. Моята отговорност. Моята нарисувана на салфетка къща. Идва ми да кажа стъпка по стъпка, малко по малко. Не ме бива на стъпки, обикновено бягам. И на малко не ме бива, прекалено лесно се обсебвам. Затова по-скоро много по много. Когато му дойде времето, когато има за кого да строя къща. Е, дотогава може поне дувар да вдигна, да насадя дървета, че да имат време да пораснат, да сея люцерна, че да няма тръни и лепки. Не ме бива да чакам, но мисля, че е правилното решение. Имайки предвид и че личните ми спестявания са едно шише пълно с жълти стотинки... Ама това е само защото брат ми обра "сребърните".  Страх ме да не би някой да помисли, че съм изоставила земята си. Не ме вълнува толкова какво мислят хората, просто не искам моята земя да бъде възприемана като запустяла и забравена. Поела съм отговорност и ще я изпълня. С радост, с вдъхновение, с любов. Сега не мога и често очите ми се насълзяват при тази мисъл. Иска ми се да сложа табела, на която да пише, че ще се върна, че обичам земята си и всеки ден мисля за нея. Ей така, да не би случайно някой да мине покрай нея и да си помисли: "Ех, измряха хората, опустяха земите". Чудя се, ако всеки, който споделя моите чувства, сложи своята табела, с колко ли табели ще осъмне България...


вторник, 15 октомври 2013 г.

"Вкъщи"-тата

Вкъщи всеки си има своето "вкъщи". Това ни е едновремено проблемът и решението. Много сме хапливи на отговори като "вкъщи съм" - е, хубаво си вкъщи, ама къде по-точно? Така сме се разпръснали, че като се обаждаме един на друг по телефона, а и когато който и да е се обажда на мен, няма как си, какво правиш, първият въпрос е "къде си?" и оттам разговорът продължава според отговора. Още по-хапливи пък ставаме когато започнем да си сравняваме "вкъщи"-тата. На кого ще му вържат първи доматите, на кого дюлите са по-тежки, къде е по-чисто, къде има повече мишки, кой има най-смешните истории с мишки... Преди да продължа по-нататък, трябва да уточня, че моите орехи са по-едри, по-нечервиви, по-трайни и определено по-вкусни! Да не се чудите просто ;). И да, реално погледнато не съм опитвала нито моите орехи от тазгодишната реколта, нито тези на конкуренцията, ама въпросът е принципен! Е, признавам, че на мишки, колкото и невероятно да звучи, губя. Грохотно. Но не върви 1 изречение след като съм говорила за принципи, да крада чужди истории. Резултатът засега е отхвърляне на цели три "вкъщи"-та от страна на брат ми. Kакво пък толкова - обувките ти убивали и се оказало, че вътре има умряла мишка. Случва се. На някои хора повече, отколкото на други.
Те, наште "вкъщи"-та, най-разнообразни, несравними помежду си, ама ние сме напористи. Всеки гълчи за своето или поне се опитва, преди почти несъзнателно да бъде прекъснат от другия. "Ама аз нищо не съм казала за твойта къща." веднага бива последвано от "Еми да де, затова аз да ти кажа!" Делим наследствени китеници /е това беше един вълнуващ разговор по скайп!/, пренасяме мебели, опитваме се тайно да промъкнем и по нещо, което вече не ни трябва... По-тайната част май съм само аз, защото всички останали го правят съвсем демонстративно. "Нося ти пълен комплект кристални чаши за алкохол!" и един прашен кашон ми се бута в ръцете толкова убедително, че успявам само смаяно да попитам: "Ама защо?!" В последствие се оказа, че картинката лъже и вътре има неработещ газов котлон. Пълна прецаквация за мен и то не защото ще трябва да продължа да си пия алкохола направо от шишето, ами защото сега съм главен заподозрян в мистериозното изчезване на оригиналните чаши. 

Виж брат ми и сестра ми, те такива дертове нямат. Техните "вкъщи"-та са подвижни, разпростират се на около има-няма метър радиус от телефон/компютър и мрежа за безжичен интернет без парола. Интернетът никога не е достатъчно бърз, а яденето винаги е прекалено далече. И понеже поддръжката на дом с такива мащаби не изисква много, все гледаме да ги примамим за помощници. Те от своя страна пък стават все по-добри помощници и се справят сравнително успешно с прескачането от едно място на друго. "Како, ти вкъщи защо не държиш така чисто и подредено като на село?" и подобни въпроси често биват отправени към всеки от основните домоуправители. Ще ни познаете, че сме роднини по това, че всички се имаме за слънца с ограничен капаципет и винаги отговаряме, че не можем да огреем навсякъде.
Макар дебатите на теми като кой двор колко луковици фритилария заслужава понякога да придобиват направо заядливи нотки, на мен лично ми става толкова хубаво, като се замисля, че всеки си има своето място. Знам аз колко съм щастлива на село, колко приятно е вманиачаването в избирането на пердета и бели чинии /и кхъм, само защото прозорците ми са счупени, това не означава, че не мога да си мисля за пердета, не стига, че нямам кристални чаши, ами и без пердета да остана!/ Още по-щастлива ставам, като се замисля и за щастието, виреещо по другите "вкъщи"-та. Забавно ми е как всеки си мисли, че моооже би малко прекалява, ама няма проблем, понеже някой друг от семейството направо се олива. Забавно ми е как баща ми ми се обажда по скайп посред нощ само за да ми каже с възмутен тон: "Абе, ти защо си казала на майка си, че й трябва някакъв цвят в хола?! От два дена само тоя цвят търси, никакъв цвят не ни трябва!"
Най-хубаво е когато си ходим на гости - случва се рядко, но всеки път е така естествено и уютно... и шумно, и драматично, но все пак и уютно. Където и да се съберем, всеки носи по нещо от своето място. Аз си вървя с доматите, майка ми с цветната тел/професионално изкривяване и в двата случая/, баща ми с какво ли не, от касетки с луковици до квачки с пиленца, брат ми и сестра ми с по 10 ката дрехи, от които поне 9 са в пълен противовес на атмосферните условия... За толкова неща нямаме нужда от думи, разбираме се, маневрираме измежду стърчащите пирони и падащата мазилка, заобикаляме страшните кучета на баща ми, гоним пасулки, мишки, къртици и себе си... мечтаем за промяна и работим, за да я постигнем. Всеки по своя си начин, вглъбяваме се в различни детайли и понякога ни се иска да се осамотим в личното си "вкъщи" - на тишина, спокойствие. Истината обаче е, че когато това стане, на всеки му е поне два пъти по-приятно защото знае, че някъде там - в града или по селата - е семейството му, което го подкрепя. Да, харесва ми да си върша работа на село, но тя изобщо нямаше да е толкова сладка, ако не знаех, че поискам ли, за няколко часа ще се отзова отново насред смеха, кавгите и безкрайната обич.

четвъртък, 3 октомври 2013 г.

На две

Пфф, то га беше на две - лесна работа, ама аз имам чувството, че поне на пет съм се разделила. Мисли, мечти, съзнание, време - все съвсем не по равно. Не ме бива в пропорциите, тенденциозно се оливам във всичко, което правя. То аз и по принцип се оливам, ама понякога последствията не са само върху и без товa изцапаните ми дрехи.

Имам чувството, че живея два живота, без нито един от двата да е какъвто ми се иска. Все искам повече - най-вече от себе си. Милите ми състуденти това лято света почти спасили, пък аз сама от себе си едвам спасявам. Добре, че пусти свят голям - та има и за мен останали каузи. Накичили са фейсбук профилите си със снимки от Шри Ланка, Индия, Африка - кой построил начално училище, друг кладенец, трети пробягал пет маратона за пет различни благотворителни организации. Седя, гледам и се чудя кога им остава време. Ха, на бас, че нямат краставици за поливане през ден. Възхищавам им се, наистина. Но имам и други чувства - тук всичко те подтиква към колекционерство на добри каузи. Ако може да са на друг континент - най-добре, защото тогава ще може да напишеш колко си отворен към различните култури и как от всички може да се учим. Или казано по нашенски, обрал си каймака от де що народ е на зор и сега гордо можеш да заявиш къде си бил и какво си правил. Кладенците се строят не заради кладенците и жадните хора, а заради възможността после да кажеш, че си построил кладенец. Признавам, звучи яко. Аз пък вече си имам кладенец и все бера дерт някоя котка да не се удави, че без да исках бутнах капака вътре. И във фейсбук имам снимки на домати и краставици - нищо чудно, че т.н. "готини" не си говорят с мен. Хем ми се иска, хем не ми се иска да съм повече като тях.

Не ме разбирайте погрешно, напълно подкрепям кладенците /и разумното им използване/, но защо го има това предубеждение, че само т.н. трети свят има проблеми? Една част от тях са последствие от западния начин на живот, ама нищо, плюс-минус някой кладенец и положението се замазва. Не мисля, че можеш да решиш чуждите проблеми преди да си се справил със собствените си. Язък, че тук вече понаучиха, че България не е нейде из този трети свят, иначе можеше и аз да се класирам за кладенец на собствената си земя - там още нямам вода. На мен не ми се копаят кладенци. Прадядо ми е бил затрупан, докато е копал един, стигат ни толкоз копачи на нашия род. Струва ми се прекалено малко - да, един кладенец повече, но проблемът с водните ресурси си остава. Не обичам аргументи, започващи с "ако всеки човек", да гледаме първо себе си, пък чак после всички останали. Ама и да ви кажа честно, който гледа себе си както трябва, сигурно не му остава време да коментира другите. Аз, понеже вече нямам краставици за поливане, такова време явно имам бол :).
Толкова ми е странно как един ден съм си на село, а на следващия в Единбург. Но май имах нужда от промяната, даже Единбург ми е омръзнал, затова ще кандидатствам за трета година в партньорски университет. На село е много лесно да се увлечеш в ежедневните проблеми. Няма голяма картинка, няма широки мащаби, когато ти пада покрива. Изморих се от едни и същи битки. Не, не се отказвам, просто искам да се върна по-силна. И този път да имам пари да си платя сметката за водата. Ама то па и тая вода битер мен се оляла - 78 кубика от едното нищо - къпя се с по една кофа вода, останалото идва все от кладенеца. Да, някъде има "проблем", ама то на село навсякъде има проблем. Лятото навсякъде ме имаше и мен, мазе, покрив, градина, хол, спалня, псевдокухня - навсякъде! А не трябва да е така - както все ми казва една приятелка - за бой съм. И щом заставам в защитна позиция, всеки път като ми го казва, значи наистина е така. Не е сега времето, а аз нямам и нужните ресурси. Моето любимо място заслужава повече от сегашната ми версия. Искам да мога да действам със замах, а не да си броя стотинките от дъното на раницата. Искам поне веднъж да нямам отговорности. Само за малко, после си ги искам обратно отговорностите, че иначе си ги обичам. Много. Не променям света, като си поливам доматите, които отново бяха 918347 пъти повече, отколкото можем да изядем. Нали ви казах, оливам се. И след като направих 2 казана доматен сок, ще има да се оливам и за в бъдеще.
Понякога ми се иска да избягам, да се скрия на село, да си подреждам наследствените натурии, да има с кого да се смея на изскачащите изненади. Да, правилно се досещате, че те понякога буквално скачат. Ей така, да не бера грижи, да отложа спасяването на света за другиден. Ама пуста припряност - не мога! Баба все ми разказва за някаква мома от съседното село, която постоянно ревяла, че иска мъж, ама сега го искала. Далечна братовчедка, ако питате мен, само дето аз всичко искам, айде, може да не е днес, ама по-бързо, че нали знаете, че имам списък със задачи за вършене. Искам и аз да съм като вдъхновяващите личности, по които все въздишам. Да говоря смислени, важни, логични неща и да има кой да ме слуша. Думите ми да се превръщат в действия, в начин на живот. Цял свят не ме блажни, тъй де, да не изяждам хляба на моите състуденти, пък и ми става лошо, като пътувам. България ми стига, но ме е страх, че аз на нея не съм й достатъчна. Затова ще чета, ще уча. Омръзна ми да говоря за заминавания и връщания, омръзна ми да броя дни. Омръзна ми да имам чувството, че някой ме гледа и сочи неодобрително с пръст, защото съм напуснала родината. Толкова народ, намиращ се там чисто географски, я е изоставил, но нищо, аз съм по-лесна мишена.
Все си мисля, че мога повече. Повече от просто един декар градина, в която нищо не е просто, но пък всичко е обичано. Повече от един блог, повече от няколко шестици на изпити. По-големи мащаби за мислите и идеите ми не означават по-малко любов към село. Плашат ме с думи като "така се започва", някъде явно дебнат отговорности и дългове, които няма да ме пуснат, после вече ще съм старица, отдавна забравилa откъде е тръгнала. В такива случаи обикновено казвам само едно раздразнено "оф". Не обичам тая специална форма на патриотизъм, която излиза наяве само когато някой друг си заминава. Още по-малко пък обичам обобщения на тема човешки характери - е, хубаво, звучи много поетично да кажеш, че всички сме забравили корените си, ама дай ми шанс да се окажа различна. Шансовете били против мен - щом са само едни шансове, няма страшно, ще ги бием. Аз съм хазартна личност и даже май е по-здравословно да си играя с хорското мнение, отколкото алтернативата.
Искам да съм по-добър човек, по-силен, по-вдъхновен, по-образован. Всеобщото мнение е, че имам потенциала, защо да не се пробвам?  Може да сеем люцерна, докато ме няма там физически, хем да няма плевели, хем добре за почвата. Е да, сега няма кой да събере орехите, но те пак ще вържат. Междувременно всичко, което съм "оставила" в България, ми дава цели, към които да се стремя, мисии за изпълняване, мечти за сбъдване. Tакъв живот искам аз - живот-кауза. Споделена кауза.