неделя, 10 ноември 2013 г.

Семейна картичка за Коледа

Обичам да се ровя - в земята, в гардероби, шкафове и чекмеджета - мои, чужди - подробности. Любопитство, нахалство, някъде там посредата сме и аз, и брат ми, и сестра ми, и майка ми. Баща ми се прави на кротък. И той рови, просто досега не сме успели да го хванем в действие. Ех, някога, някога! С брат ми и сестра ми сме преровили целия апартамент на баба ми - чуди се баба къде й е прибрана кърпичката от сватбата - няма проблем, ние знаем. "Ровете, баба, ровете, ама да не правите много бербат." Това е бабата, която прави палачинки, бухтички и пържени филии за закуска само защото къде ти такова едногласие - да искаме и тримата едно и също нещо за ядене.

Другата ми баба, ех, там е голям смях. Понеже живее по-далече от нас, не се виждаме толкова често. Като бяхме малки, родителите ни оставяха там за няколко часа. Ех, трудно мога да опиша възмутената физиономия на баба ми. Минути след като родителите ни са затворили външната врата след себе си, тя вече се върти из кухнята да прави обяд. Наредили сме се ние на леглото в хола, седим си кротко има-няма 2 минути. Брат ми и сестра ми се споглеждат и някой от двамата небрежно казва: "Е, бабо, ти си готви, ние да почваме да ровим!"
 - Моля, какво да правите?!
 - Да ровим, бе бабо, да ровим - в твойта стая, в на дядо стаята, дано да ни остане време и за склада!
 - Как ще ровите, вие чувате ли се, сядайте тука и си вземете нещо да четете! 
 - Ама спокойно де, ние и книгите ще преровим.
Официално ни беше забранено да ровим, неофициално - нали сме се навъдили три броя, мож ли ни възпря всичките. След първия удар на ровене, баба вече заключва склада всеки път още преди да дойдем. Супер нечестно е, ама тя веднъж ще забрави и тогава, о тогава, както казва баща ми - "ще се разпишем". То и други места има за ровене, не е сякаш да оставаме на сухо. Баба все ни плаши с някаква точилка, ама ние подозираме, че въпросната точилка е заключена в склада. Баба ми и дядо ми се занимават с търговия - продават дрехи, пеньоари, работни дрехи и какво ли още не. Що стока има за ровене! Някъде след като сме разопаковали 987134 пеньоара и сме отворили своя чаршия върху голямата спалня, баба се обажда да пита майка ми и баща ми кога ще ни прибират. Те естествено винаги закъсняват и когато се появят, за ужас на майка ми ние вече сме струпали доволно много вещи за отмъкване. Копчета, ножички за нокти, дръжки за мебели, свръхголеми пижами и плюшени анцузи... върху масата в хола още стоят разпилени стари снимки - не пропускаме да се смеем на абитуриентската рокля на мама. Някой път, за наше огромно съжаление, ни карат да връщаме новите придобивки. Не ни трябвали ножички за нокти. За довиждане измежду "чао бабо, ние пак ще дойдем" и "ама да си почина първо малко, по-нататъка пак ще дойдете" се чува: "Бабо, аз няма да забравя за тенджерата и ще се върна да си я взема, да ми я пазиш!" 
 Превъртаме малко лентата и познайте какъв спор се развихря - къде е отишла ножичката за нокти, пак сме я били загубили, нали се сещате "толкова ли е трудно да връщате нещата там, от където сте ги взели!" То че е трудно, трудно е, ама друго щеше да си е, ако имахме сега запас от ножички, чак от Коми купувани! Накрая хем ние без ножички, хем баба ни обвинява, че сме ги отмъкнали всичките.

Та, ровенето. Измежду черно-белите снимки и неотворените комплекти кристални чаши винаги изскачат и писма, и картички. На село има цели кашони пълни с картички. В гардероба пък са струпани писмата. Обичам да ги чета, толкова обикновени и толкова истински! Добре били, хранели се, вчера яли мусака. И за мусаката, и за военните по улиците се пише с такава лекота. Лятото щях да снимам любимите си и да ги публикувам тук, но така и не стигнах до този момент. Тъжно е, че писмата и картичките драстично намаляват през новото хилядолетие. Ами моите внуци из какво ще ровят? Толкова обичам да чета стари писма, че ми се струва ужасно егоистично да лиша следващите поколения от това удоволствие. Пък и винаги е такава радост да получиш нещо по пощата! Нещо, написано специално за теб, нещо, за което човекът е отделил време и някой лев за марка :). Сметките за телефона не се броят. 

В един от американските блогове, който следя, всяка година публикуват коледните картички, които са получили. Лепят ги на вратичките на кухненските си шкафове и имат толкова много! Чувствата ми се обобщават с: "Ама и аз искам!" Семейни снимки, по някой ред за това кой какво прави, много ми хареса! Има хора, с които се виждаме рядко, но това не означава, че не са в мислите ни и една семейна коледна картичка ми се струва прекрасен начин да го покажем. Миналата година не успях да я осъществя, но след повече от 5 часа миналата нощ, тазгодишната е готова!
Оказа се, че имаме само една снимка заедно за тази година. Само една! Срамота и половина. Хубава снимка на майка ми и баща ми поотделно пък така и не намерих. Трябва да се снимаме по-често - и заради нас, и заради бъдещите поколения. Снимката ни направо лъха на Коледа - не се оставяйте на късите ръкави да ви заблудят! Направих я черно-бяла, че така по мога да залъжа някой, че не е правена лятото.
Сутринта бързах да споделя идеята си с останалите членове на семейството и да им покажа картичката. Майка ми много я хареса и подкрепи начинанието, тя ще организира напечатването на хартия и после заедно ще ги сгънем, ще надпишем пликовете и ще ги изпратим. И под "заедно" да се разбира, че накрая ще останем само аз и майка ми и купчина пликове, в най-добрия случай и сестра ми.
Брат ми и сестра ми харесаха картичката, с леки забележки. Първата реакция на брат ми: "Абе, како, кво е тва пожелание, за първи път го чувам, дай да го сменим с нещо по-нормално! Изобщо то какво даже означава?!" Мисля, че той с думите си доказа, че имаме нужда от повече истинско общуване, от повече разговори за празниците, които според мен трябва да са повече от просто "весели".
Това е картичката отвътре. Помолих всеки да си направи списък с хората, на които иска да изпрати картичка, за да сметнем колко ще са ни нужни. На брат ми и сестра ми им трябваха има-няма 5 секунди, за да дадат своята бройка - нула. Подхвърлих няколко имена на техни приятели, не, не искали да им изпращат картичката, защото било странно. Докъде стигнахме, жестовете на лично внимание са ... странни? Брат ми отсече, че не върви да даде на приятелите си картичка, на която ме има и мен, и родителите ни, защото те не ни познавали. Пък в текста за него имало само едно изречение и като за капак го дели със сестра си. Да вметна, че той е рибарят, така че има повече от едно изречение! Виж, ако картичката била само за него, тогава по можело да даде на приятелите си. Аз, ревностно защитаваща произведението си, му казах, че той не живее сам, а е част от семейство. Прекрасно семейство при това, ама той е в период, в който не ни признава заслугите. Коледа е семеен празник, съответно семейна картичка.

Брат ми продължи със забележките по текста: "И ква пък е тая изхвърлена салфетка, не го разбирам!" Аз напомням как няколко дни след като вече бях горд собственик на тюркменска земя, бяхме в ресторант и аз показвах на майка ми къде е мястото, къде ще бъде къщата, входа. Заканихме се да запазим салфетката, като за рисунка на въображаема къща върху салфетка беше очудващо детайлна! Дни по-късно някой ме пита какво е станало с моята салфетка и тогава се сетих, че съм я забравила на масата. След като чу историята, брат ми, отново възмутен, възкликна: "Че то аз, дето съм бил там, не го разбрах това изречение, камо ли примерно баба!"
Това е задната корица. Брат ми веднага ме разконспирира: "Ти тва сигурно си го видяла в някой американски блог!" Потвърдих и моята идея за коледни картички беше превърната в "Како, како, виждаш ли какво става като емигрираш, ние в България такива картички не изпращаме. Те американците като са дебели, кво и ние ли да станем дебели?!" Според мен отношението на брат ми показва, че имаме нужда от повече такива картички!
Наясно съм, че е малко рано за коледни картички, но пък още по-наясно съм, че ако не пиша на момента, после забравям. Някои от получателите може да видят картичката предварително, ама то до края на декември месец ще забравят как изглежда :). Ще се радвам, ако някой ден и ние получаваме такива картички. Пък и кой знае, може някой да прочете това и да се вдъхнови да изпраща коледни картички :). В този ред на мисли, добре че пиша за Коледа през ноември, още имате време да си направите и вие семейна картичка :)).