събота, 4 октомври 2014 г.

Ден за размисъл

 Вече почти три месеца съм в Австралия. Не съм писала за преживяванията си тук, донякъде защото всичко се случва супер бързо, но и защото малко ме е страх да не ме разберете погрешно. Виждате ли - в Австралия ми харесва. Много! Още отсега знам, че ще се разделям с нея през сълзи; знам, че една година вероятно няма да ми е достатъчна. Замислям се какво ще правя, като завърша бакалавърската си степен в Шотландия догодина - още ми се учи и докторантура в Австралия вече ми се струва една идея по-малко недостижима. Вчера се върнах от работа на терен в субтропичните гори покрай източното крайбрежие - беше прекрасно преживяване, имах възможност да си говоря с лекторите, да изслушам историите им за академичната среда... и ми се прииска и аз да съм част от нея - да преподавам, да вдъхновявам поне наполовина толкова много, колкото те мен.

Бързо се устроих тук - живея в къща до университета, разбирам се добре със съквартирантите си, работя и парите, които изкарвам, са ми достатъчни. С една от колежките си говоря на френски - ей, трябваше до Австралия да стигна, за да се престраша да кажа нещо на френски! Всички са толкова мили и приятелски настроени - изглеждат доволни от живота. И аз съм доволна. Понякога ми се струва нереалистично - в 12-ти клас ей така на шега разглеждах сайта на Куинслендския университет, но нямаше как да се случи, пък и като че ли не бях готова да отида тоооолкова надалече. Съвсем го бях забравила този университет, докато не реших да кандидатствам по програмата за интернационален обмен на студенти. Като ще е гарга, не я искам просто рошава, нека да е много рошава. Австралия ми звучеше като най-голямото приключение - не тръгнах с конкретни очаквания, но определено ми харесва повече, отколкото бих предположила. Вървя по улиците и се усмихвам, чувствам се свободна - фактът, че се справям тук ми дава увереността, че бих могла да се справя навсякъде. Австралия ми прилича на България - дъждът като че ли се излива от същото ведро, а изгорелите треви покрай пътищата ми напомнят на моя си кър. В Шотландия все се чувствах сякаш водя два живота - нашенския и онзи, чуждия. Със заминаването си на другия край на света, за моя изненада, не добавих още един, а успях да ги събера всичките заедно. Винаги съм била чувствителна относно изказвания като "ти замина, няма да се върнеш, забрави за родината, аз обаче избрах да остана, избрах България." Не че има нещо лошо, просто ми се струва нелепа тази форма на патриотизъм - кой заминал, кой останал е просто статистика, не е ли по-важно какво правим с живота си, където и да сме? 

Още строя къщи и садя цветя наум, още искам да живея в България. Просто видях, че има свят и отвъд родните граници - няма нужда от сравнения, а "чуждото" не краде от любовта ми към родното. Тя си е все толкова силна, ако не и повече. Всичките ми познати и приятели в Шотландия и Австралия са като омагьосани от нашата страна и искат да я видят с очите си. Българите, избрали да заминат, все ни подготвят за негативно отношение в чужбина, мислели ни за боклуци; предупреждават ни, че с нас ще се държат лошо само защото сме българи. Може би е донякъде вярно за Великобритания, но в Австралия поне досега съвсем не е така. На хората, с които съм се запознала, им е любопитно, искат да им разкажа за България. Харесва ми, че тук има малко българи - почти всички не са срещали друг българин, а вероятно няма и да срещнат. Няма български стереотипи, за тях България съм аз. Каквито впечатления придобият от мен, ще предадат и на държавата. Приемам ролята си като чест и отговорност, съзнателно се старая да съм своята най-добра версия.

Иска ми се българите да не бяхме толкова горделиви, да не изпитвахме нуждата все да се изтъкваме пред другите народности. Те нищо не разбирали, дебели били, грозни, алчни и некадърни - не като нас, разбира се. Да обичаш родината си не означава да мразиш останалите държави. Последните три години се запознах с хора от всичките краища на света; и аз имах стереотипи в главата - изчезнаха някъде по същото време, когато съквартирантката ми от Калифорния започна да играе хоро по-добре от мен. Всички сме хора, всички може да бъдем по-добри заедно.

В Австралия слънцето вече залязва - вятърът поклаща евкалиптите, а из клоните им се обаждат папагали. По БГ радио върви "Моя страна, моя България". А утре аз ще бъда една от първите гласували в целия свят.

12 коментара:

  1. Браво, права си, всички сме и трябва да се чувстваме като граждани на Света... и да живеем заедно... много добре си го казала!

    ОтговорИзтриване
  2. Много ме кефиш. Изключително обикновен, реалистичен и позитивен човек. Успех и много поводи за усмивки.

    ОтговорИзтриване
  3. Променяш се, Гери..това е нормално. Само се моля, дано не се пречупи твоята уникалност и различност, дано "света" не те уеднакви и направи един от многото негови граждани. За мен има множество причини да се гордеем с народността си и по-скоро смятам, че ни липсва самочувствие, макар да не не нужно да се сравняваме с друтите.
    Малко ме обърка този твой пост, но...разбира се продължавам много да те харесвам и се радвам, че си отишла да гласуваш. И ще те призова пак, както в един по-стар пост - върни се тук, в Родината и тук бъди тази, която си - сигурна съм, че можеш и ще бъдеш полезна. Отвън е друго, поне за мен! Тук имаме нужда от качествени хора, патриотизма не е празна дума.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Когато заминавах за Единбург за първи път, направо си ме блажнеше мисълта, че там никой не ме познава, мога да бъда каквато си поискам. Преди не бях особено социална, представях си как изведнъж ще стана супер отворена към света и общителна. Но пак си бях аз, пак показвах на съквартирантките си снимки на домати и им разказвах за България. На втората година се преместих да живея с други хора, пак си мислех същото. Австралия беше ултималното "ново начало" - не познавах абсолютно никого, идея си нямах къде ще попадна. Вчера вечерта показвах на съквартирантката си от Калифорния снимки от градината, докато правехме щрудел по рецептата на баба. Така че и в Австралия пак съм си аз и вече мисля, че достатъчно съм се тествала, все съм си аз, колкото и далече да съм от дома.

      Преди все исках всичко да се случи веднага - той животът, че е кратък, кратък е, ама не чак толкоз. Осъзнах, че едва ли ще съм щастлива сама в къщата, ако ще и да ми е ремонтиран покривът, не ми стига просто моята къща и градина да са наред, искам цялото село да е живо и щастливо. Бая лук и чесън съм изяла в живота си, смятам да живея дълго и вместо сега да ми "излезе джигера" както казват на село, предпочитам да се върна по-силна и вдъхновена за действие :).

      Изтриване
  4. Скъпа Гери, от месец ми се върти в главата да заминем семейството в друга страна, За съжаление, за разлика от много други хора аз смятам че в нашата държава няма бъдеше. Поредното гласуване, само потвърди подозренията ми. Още с първата мисъл че искам да имигрирам и страната която ми изникна в главата беше Австралия. Искам да съм далече от България и Европа. За съжаление аз нямам градинка като твоята, нямам домати и цветя които да поливам и често казано нищо от тук няма да ми липсва. Нещата които си написала за Австралия, все повече затвърждава решението ми за тази страна.
    За разлика от дамата по-горе, аз ще ти кажа, остани си там скъпа Гери, бъдеще за децата в България няма. Няма как да промениш държавата. Миналата година след свалянето на правителството всички бяха на площадите, а днес толкова ниска избирателна активност. Къде изчезнаха всички протестиращи, явно повечето са били там, просто за да се чекнат във фейсбук. Жалко... В България бъдеще няма, докато още ни управляват старите мошеници, докато родителите нямат културата и образованието да възпитат децата си. Ти си късметлийка с такива добри родители. За жалост, малко хора в тази страна могат да си позволят да изпратят децата си да учат в чужбина и да се реализират някъде там. Тук всеки ден е борба за оцеляване, и тепърва ще става по-зле.
    Ще ми е приятно ако разкажеш още за Австралия и начина ти на живот там :)) И разбира се чакам от уникалните ти снимки :)
    Поздрави,
    Веси

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравей Веси,
      На мен Австралия наистина много ми харесва, вчера в избирателната секция се запознах и с други българи, и на тях така. Мисля, че сега ми е тамън времето да поживея на различни места, все още искам да създам семейството си в България, но преди това ми е интересно да попътувам. Не искам да се окажа на село, чудейки се какво щеше да бъде иначе. Струва ми се доста трудно да отгледаш българчета в чужбина, на нас винаги ни се иска да запазим традициите, да се говори на български, но в една почти напълно английска среда, засега съм забелязала, че българският език винаги губи, по-труден е, децата говорят на български с родителите си, а на английски помежду си... За мен е важно да знам, че съм българка от България и където и да отида, винаги ще си остана такава, харесва ми да знам, че си имам дом, където да се върна... А иначе си в едно междинно положение, хем не си австралиец, хем не си и съвсем българин...

      Успех, накъде и да решите да се запътите!

      Изтриване
  5. Гери :)
    Отдавна следя блога ти и се възхищавам на стила ти на писане, на фотографиите и на теб самата като човек :)
    Наистина се надявам все повече хора да осъзнаят нещата, които си написала в този пост. Адски си права!
    Миналата година живях в чужбина известно време. Заминах от любов (към себе си, нямаше да мирясам, ако не отидех) и се върнах пак от любов (към друг човек). За съжаление обаче истината е, че ако нямаш розов балон, било под формата на градина на село, добре платена работа, която обичаш, и колеги, които са добри хора, било под формата на вид изолация, която да ти позволява да виждаш само нещата, които искаш, ако нямаш такива неща, ако си просто средностатистически работник в средностатистическо градче.... не е добре положението.
    Този фалшив, извратен национализъм, който набира сила тук, комбиниран с немотията и отчайващата липса на равенство пред закона, ме карат да рева от безсилие и яд всеки път, когато ми се наложи да излезна от уюта на хоум офиса си, всеки път, когато трябва да свърша "нещо"...
    Някак си се чувствах много по-спокойна в Германия, където бях безпаричен студент без постоянно жилище, отколкото сега, когато имам хубав дом и мога да си позволя пътувания и глезотии...
    Пожелавам ти да бъдеш там, където си щастлива. Понякога това означава да си на повече от едно място, понякога означава да пътуваш, а понякога няма значение къде си, има значение с кого си :) Светът вече е малък, границите се размиват.
    П.П.: А дали не искаш да ни зарадваш с малко снимки от другия край на света? :)

    ОтговорИзтриване
  6. Гери,
    Ти си невероятно богатство за тази страна-нашата Родина.Ако само десетина процента от нашите съграждани имаха
    твоя поглед към важните неща в живота ни,България щеше да е райско място-не,че сега не е такова,просто твърде
    малко хора го осъзнават наистина.Светът се променя,променяме се и ние,а ти си доказателство,че човек може да е
    патриот от всяко едно кътче на общия ни дом-Земята.
    Продължавай да пишеш,защото талантът ти да увличаш е неоспорим,имаме нужда от вдъхновението ,което ни даваш на нас,все още живеещи и мечтаещи тук,в България.
    С поздрави-Диана

    ОтговорИзтриване
  7. Да ти кажа честно - все се чудя, защот толкова има значение какво ще си помислим ние...Това си е лично твоят живот и той се променя. Нормално е като се случват нови неща, да има нови идеи...Аз пък силно ти завиждам за Австралия. Навремето, когато бях студентка, имах идея да отида да уча там и даже проучвах нещата. Сега - по каквито и да е причини, аз съм си тук. И си правя къщата на село. За да си имам куче...Така, че - пътя към мечтите е различен и начините за осъществяването им са много.

    Може да ми докараш едно кенгуру. Не знам дали ще се разберат с песа и дали ще издържи на температурите, ама обещавам зимата да му пускам печка...;-)

    ОтговорИзтриване
  8. Светът е твой. Силна и вдъхновена.

    ОтговорИзтриване
  9. Пиши по-често, имаме нужда от това :)

    ОтговорИзтриване