петък, 23 май 2014 г.

Краят на една епоха


В края на тази епоха мирише на бъз, див чесън и застояло. Има много джанки, диви орехи и черници. Да, изобилие е, но май не на каквото ти се иска. Вятърът ръси дюлеви цветове, пречупва изсъхнали клони и сърдито брули малкото вързали сини сливи. От старите череши е останала само сянката - ятата скорци профучават над тях и бързо ги подминават. Вратите са залостени, а дървените колела на каруците отдавна са замлъкнали. 
 
Краят ли? Лесно ще го познаете. Сигурно е някъде там в момента, когато лайката започва да расте и по порутените върхове на дуварите. Там, където изобщо са останали дувари. По другите места слънчевите лъчи се прокрадват измежду купища камъни, а котките минават през дворовете напряко. Домовете винаги са образцови. Поне на табелки. Сянката на асмалъка все повече оредява – старите лози съхнат, падат под тежестта на дебелите си филизи и помитат със себе си всичко по пътя.В края на тази епоха поне е изметено – малка утеха насред поредица от загуби. Често си я припомняме – да, мазилката пада, но щом има кой да я измете, може би не е толкова лошо положението. Затова и когато някой се завърне, прескочил ли е избуялата трева до прага, веднага грабва метлата. Метем прах, спомени и въздишки. Странно усещане е – като след буря, но в същото време истинската буря сякаш тепърва предстои.
 
 
Покривите са къдрави, а по таваните се гонят белки и мишки. Над двора прелитат лебеди, щъркели и пчелояди, а от върховете на орехите се чуват кукувици. Привечер се обаждат кукумявки, щъркелите изтракват за последно, а след това е просто тихо. Комарите не спират да хапят и да жужат досадно. По пътеките минават повече мравки, отколкото хора. Уж големите струпвания на мравки предвещават дъжд, но тук като че ли валят само спомени от отминали животи.
 
Бурите са изпочупили прозорците на къщите, а вътре лястовици свиват гнезда. Понякога ти се струва, че само те внасят живец в изоставените постройки, а друг път сякаш той никога не си е тръгвал. Пътищата са дупка след дупка, ама те и в началото на тази епоха пак си бяха лоши. Просто тогава хората май не ги забелязваха. Дворовете не са празни – дори напротив. Преливат не само от бурени и трънки, но и от възхвалени спомени. За сладкодумни баби, вкусни манджи, сръчни дядовци и семейна идилия. Хубави спомени – да, но също и ненужно вглъбяване в миналото. Никога нямало да бъде толкова хубаво, колкото преди. А не може ли просто да бъде – ей така, без сравняване и категории.  Ще се редуват загуби и победи, едни ще си отиват, други ще идват. Може би ще има по-малко картофи и повече райграс. Повече работещи хладилници и по-малко инструменти, чиито собственици отнесоха майсторлъка със себе си. Понякога ще е тихо, друг път ще реват стари магарета или ще блеят оредели стада овце, а подире им ще тичат весели деца. Граденето на новото не винаги означава потъпкване на традиците на старото. Тогава времето и бурите ти стават мним съучастник – много по-лесно е да мислиш за млади фиданки, когато изсъхналите клони на старите ти препречват пътя.
 
Хубавото на края на тази епоха е, че много прилича на началото на следващата.

четвъртък, 8 май 2014 г.

21


Ех, прекрасното чувство да знаеш, че повечето ти действия са глупави, неуместни и меко казано с много деликатно загатнат смисъл и това просто да няма значение. Да правиш нещо и да си толкова омагьосан, че изобщо нямаш свободно време да се питаш защо. Другите, виж, време имат бол, та въпросите все ще те изненадат отнякъде. Защото искам? Обикновено не е достатъчно - да не забравяме, че животът е гаден и сложен. Да не забравяме, че това все пак е България. Защото мога? Аййй, тарикат! Ама така де, тука играят паунди! О да - хоро, ръченица, всичко играят. Ансамбъл ще си правят с австралийските долари :).
Пък после не съм се държала като някой на 20, вече 21 :).
За мен годините винаги са били повод да се дразня. И да, още не съм го надраснала. Ти на колко си? Оо, ама наистина ли? Не, лъжа те. Защото такова е днешното поколение. Е нищо де, то е хубаво да младееш. Каза някой, на когото никога не са му искали лична карта при покупката на бонбони пияна вишна. Ех, детенце! Ех, лелче! Време ти е вече да се влюбиш/да пораснеш/да си намериш работа от 9 до 5. Пък да знаеш на тебе за какво ти е време! Ти вече трябва да мислиш за любов, не за китки. Стига с тая градина! То вярно, че много успешно си играя ролята на млада и неопитна, ама тая работа май не ставаше точно така. Кой пада от небето ли? Спорно е. Ама то вашто поколение само тва знае да прави - да спори! Айде, айде, мир да има - мойто поколение поздравява вашто с песента "Остаряваме бавно" ;).
Понеже наистина съм се наслушала на такива приказки, много уважавам хората, които се държат с мен като с човек, а не като с "човек на еди колко си години". Сигурно затова и ми е трудно наистина да уважавам някой само защото е примерно на 50. Ще го уважавам заради делата му през тези години, не заради едната цифра. Не ме разбирайте погрешно - отстъпвам място на възрастните в автобуса и на живо просто се усмихвам почти искрено на всичките забележки, които ме дразнят. Търпяла съм много насмешки от хора от всякакви възрастови групи, мълчала съм до болка и съм се правела, че не чувам. Не, не съм слаба и неотстояваща себе си, просто си избирам само битки, които си заслужават да ги спечелиш.
Имах прекрасен рожден с прекрасни хора - почувствах се и все още се чувствам богата. Обичам си и живота, и всички добри хора в него. Понякога сама се натъжавам от високите си очаквания към себе си, все искам да постигна и още нещо. Е, дотогава съм сертифициран търсач на язовци - колко такива има, я! Традиционно се нагърбвам с нереалистично много задачи и о толкова реалистично много чанти. За добро или лошо съм свикнала да ми е неудобно - бих изтърпяла какви ли не неудобства, ако ще отметнат поне една задача от списъка. "Как да няма място за още багаж, бе тате, в краката ми още две чанти, една касетка върху коленете ми, пък с ей тая ръка ще подпирам клематиса!" и "Оо, няма страшно, аз мога и да не ям, компоти ще пия." са ми дежурните реплики. Добре че ми дойдоха гости, та да извадя масата - понеже аз все ям в движение :). Ех, както баба ми разказва как на младини е брала теменужки от гората, аз така някой ден ще разказвам как съм носила багаж и съм пила компот направо от буркана.
Струва ми се, че времето препуска с бясна скорост, добре че и аз не мога да вървя бавно, та горе-долу докарваме синхрон. Започнала съм поне пет публикации, все чакам подходящите снимки, уводи, заключения. Докато завърша едната, вече съм се вдъхновила за друга и предишната леееко губи давност. Цял месец нахвърлям думи, за да не забравя. Покрай думите летят и чували стари пеньоари, цветя, семена, записки по шотланските лекции /за въстанията има време - да гласуват първо лятото :)/. Саксии, камъни, буркани, кабели и стари железа - и покрай всичката красота на фона на дежурната разруха - летя и аз. Време ми било за любов. Че не е ли винаги време да любов? О да, понякога съм самотна и много ми се иска да имаше кой да е с мен на село и по света, но пък съм безкрайно щастлива, че докато и това стане, има толкова много други неща, които да обичам.