събота, 26 юли 2014 г.

Двамата глупаци

Търсите третият ли? Спокойно, недостиг на глупаци нямаме - просто тези двамата са малко по-различни от останалите. Достатъчно умни, че да осъзнават глупостта си и все пак толкова глупави, че не спират грижовно да си я подхранват. Винаги с надеждата да прерасне в някаква неочаквана гениалност.

Той е бивф миньор, радиотехник, търговец. Понастоящем 82-годишен пенсионер. Може да ремонтира всичко с клещи, тел, сезал и найлонова торбичка за уплътнение. Найлоновата торбичка само защото калчищата не са това, което бяха. Заедно със съпругата си вече почти 30 години строи къща. Казва, че докато е жив - ще строи. Замислил е още четири стаи, тераса и баня и на последния етаж. Не бърза, всяко лято напредва по малко. В село го мислят за странен, някои дори му се смеят. Не разбират за какво му е тази къща. Вместо да седне на по чашка /или няколко/ заедно с "наборите", той намества керемиди, ремонтира старото и крои планове за новото. На него къща не му трябва - строи я за поколенията. Без да е сигурен в техните намерения, без да знае дали те някой ден ще живеят в нея. Намира надежда в малкия си внук. И в мен. Понеже щом аз съм се върнала, значи може и друг да се върне. Щом старата къща се съживява, макар и едва доловимо, може би ще има кой да се грижи и за новата.
Не обича да се вика, кротко настоява за разбирателство. Не иска да му благодаря, когато ми помогне с нещо. Празните приказки не са му присъщи. Става рано и съм почти убедена, че веднъж иззида цяла стена само докато се събудя. Понякога идва до мен и открито казва: "Сега ще ти давам акъл, може да не ти е много приятно, ама не мога да не ти кажа." Друг път просто се усмихва и ми казва "Браво!" Когато дядо почина, думите му бяха: "Знам, че не съм дядо ти Илия, но и аз също съм ти дядо." Тогава му се разсърдих.

Не е съгласен с някои от моите начинания - не го крие, но не ме и спира. Не разбира защо все искаме да затрием вече направеното, да започнем отначало, вместо да продължим. Не изхвърля нищо и може да намери употреба на всеки неработещ електроуред. Сериозна конкуренция по брой развалени хладилници! В новата си къща събира стари/нежелани книги, мебели, дрехи. Винаги оставя място и за техните притежатели. Чака ги и не се сърди, ако се забавят.
Следващият глупак съм аз. На 21 - студентка. Гонеща мечтите на възрастните и цупеща се по детински, когато не може да ги реализира веднага. Без умения в ремонтирането на каквото и да е и без това да ме спира да се пробвам да ремонтирам всичко. Реална представа за нещата? Силно избледняла, тенденциозно появяваща се само докато съм далече от село. Понякога и хилядите километри разстояние не могат да ме вразумят. Подреждам стаи, в които никой не живее. Гоня паяци, все едно има кой да забележи надвисналите паяжини. Изметено, без прах, боклуци и натурии. С шарени черги, покривки, плетени на една кука и цветя във вазите. Но без хора. Глупавото е не това, че няма кой да види труда ми. Глупавото е, че понякога липсата на хора не ми пречи, дори не я забелязвам. Може да няма хора, но има тооолкова много работа. И някъде към задача номер 37 не забелязваш, че няма кой да ти помага, дори си благодарен, че никой не ти пречи.
Тази пролет основно се занимавах с цветната градина - десетки нови растения, постоянно косене на тревата, плевене и поливане. С ясното съзнание, че после няма да ме има една година. Една година. Какъв е смисълът ли? За изпитващите потребност от такъв - бих могла да намеря думи, да ги подредя прилежно - много ме бива да замаскирвам безсмислени действия като благородни каузи. Но на мен смисъл не ми трябва. Знам, че оставих красива градина и подреден дом. Знам, че не това ще заваря. Тази мисъл не ме натъжава, нито пък обезкуражава. Важни са хората, а аз каквото съм успяла да направя веднъж, ще направя и втори път.
Аз садя цветя, които може би няма да оцелеят. Той строи къща, в която може би никой няма да живее. Освен роднини и съседи, станахме и приятели. Помагаме си, приказваме си, като се срещнем в градината. Моят труд сега е в неговите ръце. А когато разказва как е искал да построи втори етаж на старата къща, но не е успял, вече с облекчение добавя: "Ама няма нищо, сега ти ще го построиш."
И двамата ни питат какво изобщо правим на село - имаме къде-къде по-удобни алтернативи. Да, възможно е накрая наистина да се окажем глупаци. Но не е ли още по-глупаво да се откажем само защото има вероятност да не успеем?