понеделник, 15 септември 2014 г.

Първият учебен ден

Нови дрехи, обувки, прическа. Нови тетрадки, химикали, учебници. Химикалите вероятно ще бъдат загубени още преди да дойде време на писането, а учебниците скоро ще бъдат наблъскани под чина - пренебрежително, с наполовина изяден сандвич помежду им. За някои ново училище, нов клас, нови хора - другите вече си упражняват погледа тип: "Пак ли ти, бе?!" Нова учебна година - в началото малко по-лъскава и подредена от предишната, ама иначе досущ същата. Днес, на 15-ти септември, така удобно падащо се понеделник /нали се сещате, че ако беше неделя, ваканцията щеше да е с цял един ден по-дълга/, е време да се направим на примерни - поне за ден, понеже тази година ще е различна, тази година ще учим. Да се изявим като лошите от самото начало - та нали сме над тази институция. Да гледаме плахо и да чакаме денят да отмине, а после и цялата учебна година - просто не сме достатъчно готини за нещо повече. Да преписваме домашни, да наизустяваме уроци, да псуваме учители и да обвиняваме. Родителите, децата, учителите, системата, учебниците - ей, толкоз топки и в часовете по физическо не се прехвърлят! Книжарниците са едно малко бойно поле - за знание, ама и за точно ей онази тетрадка. Автобусите преливат, някои са въодушевени, на други им пише "не ми пука" на челото. О да, определено е време! Време е обаче и за по-добро отношение към учителите, книгите, знанието и да, дори към онази лошата - системата. От всички нас - не само от учителите, "защото това им е работата". Време е, поне днес, и за едно благодаря.

Ако сте чели по-старите ми публикации, вероятно знаете, че не бях най-големият фен на училището. Уж ме бива да съм кротка, ама определено се разделихме с гръм и трясък. В последните си две седмици там успях да събера първата си и единствена двойка, рев, извинения, обвинения, тестове, изпитвания и после повторни изпитвания.  Оттогава досега доста неща съм постигнала - престижен университет, добри оценки, публикувани статии, прием в програмата за обмен, Австралия! И всичкото това, ама ептен всичкото, можеше да не ми се случи, защото някой реши, че аз просто няма да имам 6 по литература. Не че нямах оценки като за шестица, но училището явно наистина не е само въпрос на оценки! Ех, какви преговори бяха - изкушавам се да направя сравнение със сцени от гръцката митология, ама айде, ще се доказвам друг път. И накрая един бележник, подаден с думите: "Не я заслужаваш!" На матурата изкарах 5.98 - някой възкликна: "Еми то, казах ли ви аз, че не е за шестица?!" И да, вероятно съм била единствената ученичка, която съобщи на родителите си през сълзи, че е изкарала, видите ли, 5.98. Още помня как плаках на пътя на село - а тая една точка, която ме раздели от заветното 6.00, едва ли ще я забравя.

И все пак - познавам невероятни учители. Нямах късмета да ми преподават, но знам, че ги има. И системата не ми се вижда толкова лоша - промивала ни мозъците, искала да ни направи всичките еднакви,  психясвала децата за оценки. Аз лично съм си добре - имам изградени характер, мнение, отношение към ученето. Знам, че в училищните стаи често тържествуват абсурди, ама пък и знам, че те не изчезват с биенето на последния звънец - слизаш по стълбите, изнизваш се от навалицата и ей ги пак същите абсурди, този път просто навсякъде. Все си мисля, че трябва да можеш да се справяш, да каляваш характера си, да се усъвършенстваш. Започнеш ли още от училище, после не че ще ти е по-лесно, но поне ще си по-уверен, по-сигурен във възможносите си.
Миналата година преподавах в шотландско училище, а в университета горе-долу успях да преценя кой какво е научил от училище. Без грам съмнение бих казала, че българите имаме много по-широка и богата култура на знание. Там география, математика, химия и т.н. учиш единствено по избор. Харесваш си два-три предмета и туй то. Сега живея с бразилка, швед, англичани и американка. Те не знаят нищо за България. Аз, както и мнозинството българи, веднага може да кажем по нещо за техните страни. Кой повече, кой по-малко, ама можем да ги намерим на карта. Може би е предимството на малката държава - в училище ни карат да учим за всички останали. Първата година в университета трябваше да ходя на задължителни упражнения по математика - чувствах се като в десети клас, докато останалите гледаха изплашено при вида на квадратно уравнение. Има толкова много интелигентни млади българи - става ми мъчно, защото ако бяха в Шотландия, нямаше да се налага да събират средства за олимпиади по фейсбук. Но може би и точно това, че е трудно, че не ни се дава всичко наготово, това че ни изпитват и ни пишат оценка, без 9834 опции за поправка, ни прави по-силни, по-устремени.

Моят първи учебен ден беше още през юли. Утре имам изпит, а в сряда трябва да предам голям доклад. Много за четене, много за писане, а в мислите ми не спира да ехти първият звънец. Представям си как моите учители сега посрещат други ученици, представям си как някои ги гледат с пренебрежение, други им се усмихват, трети дори не са отишли на първия учебен ден. Все слушам как учителите не са същите, децата и те - "а едно време не беше така". Едното време мина, дойде друго. И в него сме всички заедно - децата, родителите, учителите, системата. Всеки със своята отговорност - да, някои ще се трудят повече, за да компенсират недостатъците на другите. Това не означава, че трябва да се чувстваме прецакани или още по-зле - да спрем и ние да работим. По-лесно е да се сърдим и да обвиняваме. Но колко по-хубаво би било, ако всички се учим - заедно, всеки ден. Ако, вместо критика, предлагаме знания и посока за развитие. Ако, когато сме недоволни, търсим път до позитивна промяна. Да, хубаво би било. И може да бъде!

Днес някои от вас ще изпратят ученици, други сами ще прекрачат училищния праг. Трети просто ще се възмущават от претъпканите автобуси. Неодобрителни погледи ще се разменят срещу невъздържан смях - сигурно ще срещнете някои от тях днес из града. Отговорете с усмивка, с благодарност. Имаме много, а от училището може да получим още повече. Просто и ние трябва да дадем от себе си.