неделя, 1 февруари 2015 г.

Между България и Австралия

Красиви снимки, вечните български песни, сълзи и гняв, политика и патриотизъм, любов и мъка - "За всички българи, далече от дома" - на ден по няколко пъти, с любезното съдействие на фейсбук.

"Облаче ле бяло" тъй или иначе си слушам, а в главата ми често звучи "Хубава си, моя горо" - така, както дядо ми я пееше. Днешната доза вина, че не съм в България, ще я пропусна. Не че не се радвам на снимките и вниманието, но защо си мислите, че сме забравили колко е красива родината ни? "Да гледат, белким решат да се върнат" - че ние не сме заминали, защото видите ли, толкоз много красота на едно място не може да търпим. Не сме забравили, и без клипчета, пак ще помним. Помним и Родопите, и гайдите, и розовите домати, и шопската салата (понеже с тукашните зеленчуци не е същото... а и те гледат странно, като почнеш да топиш залъци). Но помним и всичко онова, което снимките не показват.
Десетки красиви кадри, нашенски ритми, трогателни цитати - и ще се върнем в България на почивка, максимум 2 седмици. Ще ни чакат със сложени трапези, ще ни посрещнат с усмивки и изпратят със сълзи. В олелията на "един ден - пет срещи с приятели, два медицински прегледа и три вечери с роднини" ще видим тамън онази България от снимките. Ако се застоим малко повече, някои усмивки ще ни се сторят престорени, ще видим, че те хората не плачат само защото ние си тръгваме, и други мъки си имат. Ама самолетът не чака.

Аз, като се върна в България, ще се върна за цялата България - и красотата, и немотията, и доброто, и лошото. Всичко искам да видя, да усетя - да съм българка, а не турист. "Това е България" ли? Не, България е повече. Не е обаче фикс идея, не е ултиматум. В австралийско дружа с хора от цял свят, и те като мен напуснали родината си. Да ви кажа, само при нас заминаването в чужбина търпи толкова много интерпретации и получава такова внимание. За тях пътуването, живеенето някъде другаде, било за постоянно или не, е нещо нормално - и тях ги гони носталгия, ама като, че ли и те бързо бягат пред нея. Те като заминават за Австралия, правят точно това - заминават за Австралия. Нас обаче носталгията хич няма какво да ни гони, та тя не ни е пускала - ние не просто заминаваме, ние изоставяме родината си, оставяме близките си на произвола на съдбата/политиците/корупцията/който-е-актуален-на-момента, загърбваме родното, забравяме за имотите си, лакомим се по западняшкия живот, ту сме будали, ту сме тарикати. Двайсет и три килограма багаж в куфара, ама да можеха да ни претеглят сърцето - нивгаж нямаше да минем летищен контрол!
Всичките писания по темата показват, че ни пука - и на нас, "избягалите", и на вас, "останалите". Ама като че ли прекалено много ни вълнува какво прави другият - единият се мъчи да докаже, че още е истински българин, другият го гледа съмнително, той тая песен и преди я е слушал. Надпреварваме се - или по берекет, или по немотия, все е състезание, рядко вървим заедно. Защо не съм писала последните три месеца ли? Беше ми неудобно. Неудобно от това колко съм щастлива, колко обичам Австралия. Да, обичам. Струваше ми се нечестно - едни берат душа, аз бера мангота. Малко ме беше страх, че и мен ще ме подгоните с негативните коментари - пък не е като да си нямам дертове, не исках още. Не ми е лесно - вчера бях със сълзи на очите от Нова Зеландия чак до Австралия - питайте французина, дето три часа си кривеше врата към мене, искал през прозореца да гледа, гаче облак преди не е виждал. Екскюзе моа, ама се опитвам да рева тука. Криво ми беше, исках да поговоря с някой от приятелите си, ама беше посред нощ, а на мен все ми е неудобно да им се обаждам. А и пуста горделивост, с всичко искам сама да се справя. В българско разнасях печки, тук - имигрантски неволи. 

В крайна сметка написах има-няма 20 страници (ама малък формат, пфю) писмо до едни от най-прекрасните хора, които съм срещала в който и да е край на света - обикновено им казвам "моите австралийски приятелки", понеже са тукашни, а за студент на обмен си е постижение да се сприятели с местните - повечето дружат все с други студенти на обмен. Като ме пита някой за тях, идва ми просто да кажа, че са толкова готини, във всяко отношение. Има-няма на всеки три дена им благодаря за приятелството, а на работата на терен- че ни запозна. Нали някои хора срещаме, за да са ни учители, за да ни направят по-добри - така се чувствам с тях. И за първи път не се притеснявам, ако се объркам някъде по пътя. А аз иначе съм перфекционист до болка и още ме е яд, че завърших с диплома 5.99.  Имам чувството, че най-накрая съм свободна, че мога да съм себе си, без да притеснявам. Преди все стъпвах на пръсти покрай хората - пред тях ако ми се бяга, ще бягам, ако ми се стои мирна, мирна ще стоя. И знаете ли кое е забавното - миналият месец пътувахме заедно и те на мен казаха, че научавали толкова много неща от мен. Без дори да се усещат, което било най-хубавият начин да се учиш.
Цяла нощ не мигнах на летището, а на сутринта поех към Бризбън. Самолетът кацна, с леко презрение си взех раницата (о да, три дена поход в планината с над 20 кила на гърба беше прекрасна идея). Нали съм тук само от половин година, успях да се изгубя на гарата. Най-накрая намерих познат номер автобус и се отправих към вкъщи. И ей така започнах да се усмихвам - нямах търпение да се прибера, да си видя съквартирантите, да съм си в стаята. Автобусът верно беше познат номер, ама не баш този, който ми трябваше. Реших да повървя пеша, пътят минаваше през кампуса на университета. Беше толкова красиво! Вече бях широко усмихната, вървях с лек подскок (че то по равното 20-те кила все едно са 15). Около мен летяха пеперуди - сини, зелени, бели на черни точки, малки и големи. В езерата - водни лилии, а върху листата им - големи бели чапли. На тревата пасяха папагали, около тях пърхаха водни кончета. А слънцето пече, та препича! След всичкия студ, който брах в Нова Зеландия, мислите ми минаваха от "еййй, къв пек, еййй ква радост" през "олеее, това колко е красиво; ооо, ама и това, и това" до "толкова съм благодарна, че съм тук". Цял ден бях усмихната, и още съм. Изкъпах се, изпрах си дрехите, отидох до супермаркета, сготвих си (след почти месец на палатка тези дейности придобиват особена важност) - слушах музика, ядох мангота и личита, започнах да преглеждам 993872-те снимки, с които се върнах. Поговорих си с новите съквартирантки, разтребих си багажа, забутах раницата в дъното на гардероба. Тази вечер се прибира една от "оригиналните" съквартирантки и нямам търпение вече! С другата се видяхме в Сидни, докато бях на път, валеше дъжд и горе-долу 7 часа си говорихме в едно кафене. Разходихме се до близкия парк, през пет минути се прегръщахме и споделяхме колко се радваме да се видим след повече от месец странство.
Моето щастие освен с чувство на вина, върви в комплект и със страх - страх ме е, че тази една година в Австралия може да ми е единствената, че няма да мога да се върна. Страх ме е, че ще ме забравят тукашните ми приятели, че няма да ги видя повече. После пък си представям какво ще е ако успея да поживея в Австралия за още някоя друга година и пак ме хваща страх - ами ако и аз стана от тези имигранти, дето сега ме дразнят - не искам да съм сезонен турист в родината си. Искам децата ми да бягат по моя си кър, да говорят и пишат на български, да ме разбират, като им кажа: "Ее, ама съпикясвайте се малко!" и да ми отговарят без акцент. В мислите ми наполовина българи, наполовина австралийци е печеливша комбинация, най-доброто от двата края на света. То не че някой австралиец ми е мераклия, ама нали търся варианти за виза ;). Толкова съм го мислила, все искам да имам план, поне с 57 точки. Да знам какво се случва и по възможност аз да го контролирам. Знам какво искам, ама не ми харесва, че го искам. Представям си се като лектор в тукашния университет - в мечтите си съм от онези готините лектори, които все са засмяни, шегуват се със студентите, ама в същото време са невероятно добри в областта си, залите им винаги са пълни, а студентите вдъхновени. Искам да се пробвам, тя Българията не бяга, винаги мога да се върна.

Ей, липсваше ми да пиша! Скоро ще започна с поредица от "30 дни на път", дотогава като, че ли мога да обобщя как се чувствам в момента с "щастлива, малко объркана, малко изплашена и пак щастлива".

11 коментара:

  1. И на мен ми липсваше да пи шеш!!! :)
    Не го мисри толкова много! Отдай се на онова щастлшвото усещане!!!

    ОтговорИзтриване
  2. Липсваха ми публикациите ти! Да се завръщаш по- често и бъди много щастлива, такава каквато пишеш, че си...Щастлива и пак щастлива!
    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  3. О, да, определено липсваше, мило момиче!
    Бъди здрава и щастлива и ни давай и нашия миг щастие, докато те четем (поне:)

    ОтговорИзтриване
  4. Здравейте мило момиче ))).
    Липсвахте ми още след последния ви пост тук/окт.2015/...Не се познаваме,но ви почувствах някак близка...Научих за вас от нещо видяно по телевизията...Радвам се,че сте щастлива и животът ви продължава да е пълен с радост, красота и добри приятели...Отдавна исках да ви споделя нещо прекрасно-и ето,че сега е момента....Четейки вашия блог ,напълно асоциативно си сетих за един от обичаните от мен писатели:Хенри Дейвид Торо и конкретно-книгата му"Уолдън или Живот в гората",издадена през 1854 г.Желая ви приятно откриване...може да четете оттук: http://liternet.bg/publish6/dtoro/life/content.htm
    Топли поздрави от Долината на розите :)
    Иво

    ОтговорИзтриване
  5. Здравей, Гери! Наистина липсваш с писането си! Аз периодично проверявах няма ли нещо ново написано след последната ти публикация от м.октомври, и все нямаше, и все нямаше. И сега най-накрая има! Много ти се радвам, прекрасна си! Поздрави, Дими.

    ОтговорИзтриване
  6. Дано се върнеш....
    На България такива хора и трябват. Не те давам за нищо на света на Австралия.

    ОтговорИзтриване
  7. Хайде, пиши по-често. Дори 10-на реда. Радвам се, че си широкоскроена и не страдаш по тукашния начин на живот. Много твои връстници, които учат в чужбина, искат да прекъснат и да се върнат, защото им е трудно. А не са осъзнали, че тук е още по-трудно. Няма къде да ти избягат българските планини, красоти и любими места. Те те чакат, ама ти не бързай...

    ОтговорИзтриване
  8. Ех, как ми липсваше. Колко пъти надничах тук и си виках "може пък рийдъра ми нещо да не отчита фийдовете", с надеждата, че наистина е така - че има постове, които не съм прочела.
    Хубаво е, че прописа най-после!
    Успех във всичко. И пиши, не спирай!
    :-)

    ОтговорИзтриване
  9. Много е хубаво да прочета, че си щастлива и това е най-важното. Не искам да ти казвам колко бързо се изнизват тези щастливи моменти, така че радвай се на мига, търси своето щастие, а пък нека другите говорят каквото си искат. Милена Фучеджиева преди време беше написала нещо в блога си, което беше долу-горе в този смисъл, че не можем всички да сме щастливи по едно и също време и че съжалявам, че сега за теб е трудно, но аз сега съм щастлива, защото, живот и здраве, ти утре ще си щастлив, а на мен ще ми е трудно и това е ОК. Така че забрави за чувството за вина, България, имигрантите, кой останал, кой напуснал - всичко това са глупости. Ако всеки си живее пълноценно живота, какво значение ще имат другите? Ще имат значение единствено да им благодарим, да ги обичаме, да сме загрижени за тях, но животът си е твой - наслаждавай му се без и капчица вина. Извинявай, дълго стана. Аз рядко коментирам при теб, а сега цял ферман. Радвам се да те видя щастлива и само така!

    ОтговорИзтриване
  10. Гери,
    Бъди здрава и все така щастливо устремена. Не е грехота да имаш очи за красивото, усещане за дълг (към семейство и родина) и душа изпълнена с доброта. Да се усещаш щастлив е привилегия на малцина. Да си поплачиш тихо и кротко - от това по човешко няма.
    Бори се за 57 -те точки в плана ти. Всяка твоя радост е повод за гордост на хората на , които ти държиш и успех за Българския дух.
    Ваня Големанска

    ОтговорИзтриване
  11. Не заминавай, бе, Гери! Не заминавай за Австралия! Иди, виж и се върни!
    Знаеш ли в каква страна живееш! Знаеш, писала си с такова вдъхновение, че винаги се просълзявам!
    И аз съм походил тук-таме, но не заменям България с коя да е страна по света. Тъкмо обратното правя: който чужденец дойде тук, първо му пускам "100 каба гайди", после го водя в Родопите, сетне го угощавам с местните ни специалитети, зеленчуци и плодове, с вкусове, каквито не си е мечтал, а и не е подозирал, че съществуват, айде още една порция космически песни, двугласни песни, магически песни, сетне пък, като и опита глътка българска ракия, започва да долавя незабелязани аромати, вслушва се в музиката на българския език, пита с отнесен поглед може ли да си купи къща тук и накрая едва го набутвам в самолета.
    Ти покани ли ги австралийките тук? Е, хайде покани ги, чуй ги какво ще кажат на изпроводяк и после реши ще заминаваш ли, не ли.
    Пък ако останеш, да вземем да я оправим тая страна и да заживеем в нея със самочувствието, което ни се полага. Защото, ако наистина има погален от Бога народ ведно с благословена от Него земя - това е България с нас, българите вътре. И ти го знаеш. Няма как да не го знаеш.
    ТУ

    ОтговорИзтриване