неделя, 11 октомври 2015 г.

Две бели сови и една надежда

Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.

Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.

Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. 

След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.

Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. 
Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате тук.
 
Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.

На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от моя покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.

Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.

8 коментара:

  1. Ти наистина си надежда! Трябва да напишеш книга! Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  2. Написано толкова, толкова хубаво! Както всичко останало!
    Прегръдки!

    ОтговорИзтриване
  3. Прекрасно е, четейки те, усещам, че има надежда :)
    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  4. Прекрасна история! И чудесно разказана. И аз се замислих за книга :)

    ОтговорИзтриване
  5. Много мило и вълшебно ми стана, Гери, от совешката ти среща и от начина, по който изживяваш и описваш нещата. Който знае така да гледа света, много още светли неща ще открие! :) Поздрави сърдечни! (И леко завиждам, да знаеш, защото аз досега забулени сови съм виждала само като силуети в тъмното :) ).

    ОтговорИзтриване