неделя, 1 ноември 2015 г.

Живот като на кино

След досадно трудна, студена и дъждовна седмица, изреждаща всичко, което ми се е случило, раздразнено отбелязах, че в Австралия нямах такива проблеми. Съквартирантките ми ме смъмриха, че годината ми в Австралия не е "истинският живот", това тук в Шотландия обаче е. Веднага заех защитна позиция, готова да премина в нападение, ако още нещо опрекне истиността на моята австралийска година. Често чувам "такъв е животът", като се случи нещо тъжно или лошо. Аз в "такъв" живот предпочитам да не вярвам, нали за да не е баш "такъв", някой трябва да го поиска друг, различен, по-добър. 

Тук не съм разказвала много за изминалата година, понякога ми беше неудобно. Знам, че е моят блог, но не ми се струваше съвсем честно докато един бере душа, аз да разказвам как бера водорасли от Големия бариерен риф за проект в университета. Пък колкото и просто и обикновено да се опитам да го опиша, пак звучи малко в стил: "И това в кой филм?" Ейй, и къде се запознахте? Ами в една тропическа гора. Ти как си иначе? Добре, тамън се прибрах от Нова Зеландия. И къде другаде беше? Няколко минути по-късно бивам прекъсната с "Ей, ама наистина ли?" Да бе, и на мен понякога ми е трудно да повярвам. Особено сега, когато вече е свършило. Миналата седмица разглеждах изложба на марки в един музей - почти всички илюстрации към австралийските ми бяха познати. Не беше просто еди-кой-си национален парк, а мястото, където спасихме бухал, спахме три дни на палатка, от които тамън три ни валя дъжд. Влажна тропическа гора отвсякъде. Едната вечер аз бях разстроена, с теб си говорихме в палатката, като чу стъпките на приятелите ни, ти побърза да ме целунеш, преди те да се върнат. Иначе отвън дъждът си капеше по същите папратови палми като от картинката на марката. Днес пък видях във фейсбук, че момичето, което сега живее в "моята" стая, я предлага под наем за ваканцията, сложила е снимки на къщата, терасата, градината отзад. Сякаш не беше толкова отдавна, когато аз бързо се качвах по стълбите и поздравявах всички в хола. Хвърлях си чантата на дивана и си разказвахме кой какво е правил през деня. Пък не беше и толкова отдавна, когато една от съквартирантките ми се провикна никой да не ходи на терасата, понеже видите ли, аз имах среща. Чушки бюрек, млечна салата, кодрит кадир и теб - пълна програма. 

Замисля ли се за Австралия, само въздишам. Ех. Става ми мъчно някой като ме пита как беше в Австралия. Защото, разбирате ли, беше. Вече не е. Дори когато още бях там, от време на време се спирах, да се почудя как така на мен ми се случват такива работи. Не че всичко беше перфектно, но беше толкова истинско! А и някакси се нареждаха нещата. Малко в стил "абе, не знам как точно стигнах до тук, ама ми харесва, така че ще остана". Поне докато не ми изтече визата. Странно е. Знам, че аз си тръгнах, ама не мога да спра да се чувствам сякаш ти мен изостави. През последните три месеца съм изревала хич да не един малък язовир, не че не са се случвали и хубави неща, но не ми се струват толкова хубави, когато не мога да ти разкажа за тях. Та така, Австралията си беше живот като на кино. Филм по истински случай. Случи се на мен, на теб, на нашите приятели. През тропически гори, пустини, каменни хълмове, прииждащи реки, с много папагали, високи евкалипти, някакви паяци, дето тебе те вълнуват, а аз само се радвам на вълнението ти. Писане на доклади нощта преди да трябва да ги предам. И после да имам най-високата оценка от курса?! Нали ви казвам, че някакси се получаваха нещата. Обедите ни на поляната пред университета, обсипаните с лилави цветове от джакаранда брегове на езерото в кампуса. През впечатляващите гмуркания с хиляди риби, снимане на диви коали и разходки по красиви места до не по-малко впечатляващи вечери с приятели, когато се смеехме до късно и просто ни беше толкова хубаво.

Иска ми се да вярвам, че филмът не е свършил. Досадна рекламна пауза. Или както когато телевизорът почне да бръмчи, появяват се сиви и черни линии, ама като го удариш два-три пъти картината се връща. То ако не друго, аз понякога наистина се чувствам, че някой ме удря, ама повече от два-три пъти. И все пак си чакам цветовете да се върнат. Работя по въпроса, не само чакам. Есента е красива, нищо че три дена не спря да вали. Още няма 11 сутринта, а вече съм изяла три филии със сирене и един пакет бисквити. Нервно изпих чая си и честно казано се чудя какво да правя и гледам часовника. Нали знаете по филмите, като дойде най-интересният момент, и баш тогава някой ще почне да ви предлага уникален прах за пране. И минута по минута проверявате дали са свършили рекламите, ама сега са пуснали верото - една капка за 100 чинии стига. Будна съм от 5 и половина, спорно е колко съм спала. Сънувах, че съм на село и бързам да хвана рейса, ама е супер важно първо да прибера прането и затова пращам баба да тича напред да загълвика кондуктора, докато аз си свърша задачите. То миналата зима някой беше отмъкнал всичката тел, ама нищо, аз още си простирам насън.

Реших да пиша, сега не мога да си впрегна мислите в учене. Изтръпвам всеки път, като видя, че някой е на линия в скайп. Още не си ти. Ама трябва вече да наближава, когато ще ми се обадиш, за да ми кажеш дали искаш да дойда при теб през зимната ми ваканция. В петък ми беше толкова мъчно, имах чувството, че няма да ме искаш. Вчера пак глупаво и наивно си вярвах и се надявах. Днес - не знам, на приливи и отливи. Хем искам да знам, хем ме е страх от това, което ще науча. Бързам да приключа с писането, преди да си се обадил, ама пък после както друго да правя, докато чакам. Наум съм разиграла и двата сценария, имам шише вода и пакет носни кърпички до мен. Чувствам се като пред изпит, ама по-притеснена, за изпит поне мога да се подготвя. А сега не знам какво точно да очаквам. Цял ден ту нервно се усмихвам, ту ми идва отсега да ревна. Ех. И това ми дойде на главата! Вчера си представях колко бих била щастлива или нещастна, щях да си правя списък с нещата, които ме радват в Шотландия, ей така за предварителна утеха. Измих чиниите, изметох си стаята, и аз не знам за какво се стягам.

Ех, живот като на кино. И скоро ще разбера този епизод дали ще е от щастливите.

Няколко часа по-късно: един пакет салфетки не беше достатъчен.

6 коментара:

  1. Мила Гери, огромна прегръдка от мен. Мариана

    ОтговорИзтриване
  2. Гери, подарявам ти надежда, имам в излишък напоследък, и аз не знам откъде! Днес чух, че хората, които се обичат, не се гледат в очите, а просто гледат в една посока...
    Гери, която си чете блога ти на глас, понякога и с един пакет салфетки :)

    ОтговорИзтриване
  3. Финалът винаги е щастлив, тъй че и този епизод ще е такъв:) Хвърляй салфетките и стягай куфарите!:)

    ОтговорИзтриване
  4. Подкрепям Траянчето - пък и обещала съм ти го, пък и заслужила си го това щастливо финало-начало!
    Изстраданото щастие е най-силно, да знаеш!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Всички писали по-нагоре смятат, че това е любов. Какво да кажа друго? Любовта трябва да се изстрада, за да бъде наистина любов.Разстоянието не винаги е пречка. Пречка може да бъде колебанието, нерешителността...Пречка може да бъде и това, когато човек не познава достатъчно добре себе си и се страхува да не види страни от себе си, които не познава. Ще видиш, че всичко ще бъде наред. Любовта трябва да изтърпи проверката на времето.

      Изтриване