неделя, 1 февруари 2015 г.

Между България и Австралия

Красиви снимки, вечните български песни, сълзи и гняв, политика и патриотизъм, любов и мъка - "За всички българи, далече от дома" - на ден по няколко пъти, с любезното съдействие на фейсбук.

"Облаче ле бяло" тъй или иначе си слушам, а в главата ми често звучи "Хубава си, моя горо" - така, както дядо ми я пееше. Днешната доза вина, че не съм в България, ще я пропусна. Не че не се радвам на снимките и вниманието, но защо си мислите, че сме забравили колко е красива родината ни? "Да гледат, белким решат да се върнат" - че ние не сме заминали, защото видите ли, толкоз много красота на едно място не може да търпим. Не сме забравили, и без клипчета, пак ще помним. Помним и Родопите, и гайдите, и розовите домати, и шопската салата (понеже с тукашните зеленчуци не е същото... а и те гледат странно, като почнеш да топиш залъци). Но помним и всичко онова, което снимките не показват.
Десетки красиви кадри, нашенски ритми, трогателни цитати - и ще се върнем в България на почивка, максимум 2 седмици. Ще ни чакат със сложени трапези, ще ни посрещнат с усмивки и изпратят със сълзи. В олелията на "един ден - пет срещи с приятели, два медицински прегледа и три вечери с роднини" ще видим тамън онази България от снимките. Ако се застоим малко повече, някои усмивки ще ни се сторят престорени, ще видим, че те хората не плачат само защото ние си тръгваме, и други мъки си имат. Ама самолетът не чака.

Аз, като се върна в България, ще се върна за цялата България - и красотата, и немотията, и доброто, и лошото. Всичко искам да видя, да усетя - да съм българка, а не турист. "Това е България" ли? Не, България е повече. Не е обаче фикс идея, не е ултиматум. В австралийско дружа с хора от цял свят, и те като мен напуснали родината си. Да ви кажа, само при нас заминаването в чужбина търпи толкова много интерпретации и получава такова внимание. За тях пътуването, живеенето някъде другаде, било за постоянно или не, е нещо нормално - и тях ги гони носталгия, ама като, че ли и те бързо бягат пред нея. Те като заминават за Австралия, правят точно това - заминават за Австралия. Нас обаче носталгията хич няма какво да ни гони, та тя не ни е пускала - ние не просто заминаваме, ние изоставяме родината си, оставяме близките си на произвола на съдбата/политиците/корупцията/който-е-актуален-на-момента, загърбваме родното, забравяме за имотите си, лакомим се по западняшкия живот, ту сме будали, ту сме тарикати. Двайсет и три килограма багаж в куфара, ама да можеха да ни претеглят сърцето - нивгаж нямаше да минем летищен контрол!
Всичките писания по темата показват, че ни пука - и на нас, "избягалите", и на вас, "останалите". Ама като че ли прекалено много ни вълнува какво прави другият - единият се мъчи да докаже, че още е истински българин, другият го гледа съмнително, той тая песен и преди я е слушал. Надпреварваме се - или по берекет, или по немотия, все е състезание, рядко вървим заедно. Защо не съм писала последните три месеца ли? Беше ми неудобно. Неудобно от това колко съм щастлива, колко обичам Австралия. Да, обичам. Струваше ми се нечестно - едни берат душа, аз бера мангота. Малко ме беше страх, че и мен ще ме подгоните с негативните коментари - пък не е като да си нямам дертове, не исках още. Не ми е лесно - вчера бях със сълзи на очите от Нова Зеландия чак до Австралия - питайте французина, дето три часа си кривеше врата към мене, искал през прозореца да гледа, гаче облак преди не е виждал. Екскюзе моа, ама се опитвам да рева тука. Криво ми беше, исках да поговоря с някой от приятелите си, ама беше посред нощ, а на мен все ми е неудобно да им се обаждам. А и пуста горделивост, с всичко искам сама да се справя. В българско разнасях печки, тук - имигрантски неволи. 

В крайна сметка написах има-няма 20 страници (ама малък формат, пфю) писмо до едни от най-прекрасните хора, които съм срещала в който и да е край на света - обикновено им казвам "моите австралийски приятелки", понеже са тукашни, а за студент на обмен си е постижение да се сприятели с местните - повечето дружат все с други студенти на обмен. Като ме пита някой за тях, идва ми просто да кажа, че са толкова готини, във всяко отношение. Има-няма на всеки три дена им благодаря за приятелството, а на работата на терен- че ни запозна. Нали някои хора срещаме, за да са ни учители, за да ни направят по-добри - така се чувствам с тях. И за първи път не се притеснявам, ако се объркам някъде по пътя. А аз иначе съм перфекционист до болка и още ме е яд, че завърших с диплома 5.99.  Имам чувството, че най-накрая съм свободна, че мога да съм себе си, без да притеснявам. Преди все стъпвах на пръсти покрай хората - пред тях ако ми се бяга, ще бягам, ако ми се стои мирна, мирна ще стоя. И знаете ли кое е забавното - миналият месец пътувахме заедно и те на мен казаха, че научавали толкова много неща от мен. Без дори да се усещат, което било най-хубавият начин да се учиш.
Цяла нощ не мигнах на летището, а на сутринта поех към Бризбън. Самолетът кацна, с леко презрение си взех раницата (о да, три дена поход в планината с над 20 кила на гърба беше прекрасна идея). Нали съм тук само от половин година, успях да се изгубя на гарата. Най-накрая намерих познат номер автобус и се отправих към вкъщи. И ей така започнах да се усмихвам - нямах търпение да се прибера, да си видя съквартирантите, да съм си в стаята. Автобусът верно беше познат номер, ама не баш този, който ми трябваше. Реших да повървя пеша, пътят минаваше през кампуса на университета. Беше толкова красиво! Вече бях широко усмихната, вървях с лек подскок (че то по равното 20-те кила все едно са 15). Около мен летяха пеперуди - сини, зелени, бели на черни точки, малки и големи. В езерата - водни лилии, а върху листата им - големи бели чапли. На тревата пасяха папагали, около тях пърхаха водни кончета. А слънцето пече, та препича! След всичкия студ, който брах в Нова Зеландия, мислите ми минаваха от "еййй, къв пек, еййй ква радост" през "олеее, това колко е красиво; ооо, ама и това, и това" до "толкова съм благодарна, че съм тук". Цял ден бях усмихната, и още съм. Изкъпах се, изпрах си дрехите, отидох до супермаркета, сготвих си (след почти месец на палатка тези дейности придобиват особена важност) - слушах музика, ядох мангота и личита, започнах да преглеждам 993872-те снимки, с които се върнах. Поговорих си с новите съквартирантки, разтребих си багажа, забутах раницата в дъното на гардероба. Тази вечер се прибира една от "оригиналните" съквартирантки и нямам търпение вече! С другата се видяхме в Сидни, докато бях на път, валеше дъжд и горе-долу 7 часа си говорихме в едно кафене. Разходихме се до близкия парк, през пет минути се прегръщахме и споделяхме колко се радваме да се видим след повече от месец странство.
Моето щастие освен с чувство на вина, върви в комплект и със страх - страх ме е, че тази една година в Австралия може да ми е единствената, че няма да мога да се върна. Страх ме е, че ще ме забравят тукашните ми приятели, че няма да ги видя повече. После пък си представям какво ще е ако успея да поживея в Австралия за още някоя друга година и пак ме хваща страх - ами ако и аз стана от тези имигранти, дето сега ме дразнят - не искам да съм сезонен турист в родината си. Искам децата ми да бягат по моя си кър, да говорят и пишат на български, да ме разбират, като им кажа: "Ее, ама съпикясвайте се малко!" и да ми отговарят без акцент. В мислите ми наполовина българи, наполовина австралийци е печеливша комбинация, най-доброто от двата края на света. То не че някой австралиец ми е мераклия, ама нали търся варианти за виза ;). Толкова съм го мислила, все искам да имам план, поне с 57 точки. Да знам какво се случва и по възможност аз да го контролирам. Знам какво искам, ама не ми харесва, че го искам. Представям си се като лектор в тукашния университет - в мечтите си съм от онези готините лектори, които все са засмяни, шегуват се със студентите, ама в същото време са невероятно добри в областта си, залите им винаги са пълни, а студентите вдъхновени. Искам да се пробвам, тя Българията не бяга, винаги мога да се върна.

Ей, липсваше ми да пиша! Скоро ще започна с поредица от "30 дни на път", дотогава като, че ли мога да обобщя как се чувствам в момента с "щастлива, малко объркана, малко изплашена и пак щастлива".