четвъртък, 23 април 2015 г.

Сляпа вяра

Притваряш очи - не виждаш, но усещаш. Всяка десета загуба намирисва на малка победа, след всяка паднала керемида някой слънчев лъч се прокрадва по клепачите ти, пари за секунда, после угасва - някъде вали, а облаците се вият ту в тебе, ту на небето. Развиделява се - по изгрев слънце и тръните греят по иначе. Утре ще ги отскубнеш от земята, ще изтръскаш пръстта от корените, ще ги хвърлиш на купа при тези от завчера. Но днес все още ги има - позлатени и нищо неподозиращи - може би и те като тебе вярват - сляпо, без причина и смисъл. А утре заедно с пръстта от корените може би ще полетят и шепа семенца - да, тяхната вяра се побира в твоята шепа, понякога дори се прокрадва през пръстите ти без изобщо да я усетиш. Твоята вяра уж е повече, ама понякога и тя ти минава през пръстите, пада на земята и се изгубва измежду всички останали паднали вери - те там на земята все си приличат. Твърдиш, че не си я загубил наистина, нали всеки път се връщаш да си я търсиш, просто някой път ти отнема повече време.

Отваряш очи - погледът ти шари по хоризонта, ама все не стига докъдето ти се иска. Стягаш си вярата за път - на далече. Проверяваш циповете на куфара, че къде ще се връщаш, ако я изсипеш някъде. Поливаш, без да знаеш кога пак ще завали. Заравяш няколко луковици, на мястото на последните изсъхнали цветя слагаш нови. Твоето съкровище - карта не ти трябва, винаги ще намериш пътя обратно. Но ще бъдат ли там цветята, дърветата, ще те посрещнат ли същите стаи, аромати и погледи от старите стенни портрети? За секунда мислите ти побягват в друга посока - че нали преди ти посрещаше, ти чакаше, ти тичаше на пътя всеки път, като чуеш кола? А сега сигурно е тихо, спокойно. Но от това спокойствие ти става тревожно - няма вече петли, които да го разбудят. И все пак предпочиташ да вярваш. Понеже понякога друго не ти остава, пък нали да не си ептен с празни ръце...

Месеци по-късно пак гледаш - примигваш бързо, погледът ти отдавна не се плъзга по хоризонта - сега той бяга, задъхва се, за секунда се обръща назад и пак продължава - все иска още. Понякога ти се струва толкова различно, друг път забравяш, че уж трябва да ти е чуждо, некомфортно. Пък то не е така - ей, по едно вкъщи на двата края на света - непрактична работа! И пак ще оставяш след себе си неща, към които ще искаш да се връщаш, пак ще си стягаш вярата. Вяра, че любов, сила и упоритост имаш достатъчно - по много за всеки край. Вяра, че в сърцето винаги ще имаш място за още, че не забравяш, не изоставяш, просто намираш и още. Вяра най-вече във всичката ти вяра - не знаеш дали само тя ще ти стигне, но все пак ще пробваш.

Тук вече става студено - сутрин не ти се става от леглото, посред нощ ставаш да търсиш юрган. А някъде там слънчевите лъчи стават все по-топли, пчелите може би кръжат точно около твоите цветя. Хем ти е мило, хем ти е мъчно - на толкова луковици вече години наред изпускаш цветовете. Малко е тъжно, че нали уж за живец и красота се бориш, а накрая няма кой да ги види. Някъде там измежду запустелите земи и изоставените дворове, един може би още тихо се бори срещу забравата. Чудя се, на тези, дето шарят по дворовете за желязо и орехи, дали им прави впечатление, че има и рози, лалета, че зюмбюлите ми се редуват един син, един розав? Те, крадците, и те сигурно имат очи за красивото, ама дали ще си остане мое после... Пак предпочитам да вярвам. Че някой ще се спре, ще се усмихне, ще продължи. Странно би било иначе - да не отекват стъпки по плочките, да не затъват гумени ботуши в калта, да няма смях и глъчка, ядосани въздишки и паяжини в лицето.

Някъде там моята магнолия цъфти за първи път - с поглед не мога да я стигна, но може би във всеки цвят има по малко и от моята вяра.