неделя, 25 октомври 2015 г.

За селските къщи и крадците

Наближава зима. На село плахо ще задимят няколко комина. В печките ще пукат дърва, някой може би ще чисти орехи, приведен на малко дървено столче. Студеният вятър ще се промъква през изметнатите прозорци, някой някъде ще каже: "Наметни се, че е студено". Вратите ще се затварят бързо, "да не избяга топлото". Ще мирише на печена тиква, ще се отварят компоти и ще се мажат филии с лютеница. По празниците ще се съберат хора - гласовете им ще отекват в цялата махала. А останалите къщи ще бъдат тихи. Притеснително тихи. Там няма да има кой да затвори прозореца, когато вятърът го отвори внезапно. В печките ще има само пепел, от преди няколко години, с пепеляв цвят, напомняща още по пепеляви чувства. Ще си спомниш кога стаята беше толкова задимена, че ти се насълзиха очите. Сега и без пушек пак ти се насълзяват. Непознати ще оставят следи в снега. Ще дрънчат стари железа, но няма да има кой да ги чуе.

Да, наближава зима. Сезонът на димящите комини, старите пухени юргани и поредните кражби. Някой ще се събуди без керемиди, друг - без съвест. В някои къщи ще бъде празник, а в други - просто празно. Лани тъжно въздишаше, че поне вече каквото има за взимане е взето. Намираше някаква нелепа утеха в това, че не ти е останало много за губене. Пак не спеше спокойно, ама се лъжеше, че е заради студа. А и нали все духа вятър през счупения прозорец. Тази зима обаче някой отново нахално ще се разрови в твоята рана и няма да си тръгне с празни ръце. Ще разбереш, че си имал нещо чак когато го потърсиш и останеш разочарован. Ще ти отмъкнат покрива над главата, докато още се мъчеш да заспиш, затиснат от дебелия юрган. Ще се върнат за още. С всяка керемида ще взимат и по малко от твоята сигурност, от твоята гордост и наследство. Дори може би и от твоята вяра. Ще бъде толкова тъжно, нечовешко дори. Първо керемида по керемида, после тухла по тухла, кирпича ще го отнесат дъждовете. Празнината ще се пълни със страх - като изчезне твоят дом, изчезваш ли и ти? След всяка загуба ще стискаш зъби и  ще гледаш да се радваш на това, което ти е останало. Ама не прекалено, че догодина знае ли се. Някой ще вършува в твоята къща, в твоя двор. В бързината ще бутне кутия стари снимки на пода, ще ги настъпе и излезе. Не е намерил нищо продажно. Пътьом ще грабне прашно бакърче - от него някога личнаха вода на сватбата на баба ти и дядо ти. Ще се спъне в плочките. които прадядо ти е редил, ще изпсува и ще продължи към избата. Ракиени варели, ръждясали ножици и мотики с хлабави сапове - ей така, предмет по предмет, ще мине през цялата ти семейна история и ще ти остави само спомените.
Зимата още не е дошла. А някой вече се е събудил без керемиди. Тъжно е, наистина. Твоят дом е нечий магазин за смесени стоки. Моят олекна откъм керемиди, но още има мен. Днес ще редя думи през сълзи, някога - покрив. Не е толкова страшно - с керемиди или без, още има кой да обича къщата и двора. И все още обичта е по-силна от мъката. Не е страшна моята, страшно е това, че за толкова много къщи вече няма кой да плаче. Още по-страшно е, че в някоя порутена къща нечии сълзи ще останат неутешени. Мъчно ми е, иска ми се да им дам от моята вяра, от моята сила. Да изслушам историите им, да споделя компанията им, да напълня тяхната самота с моите усмивки и накрая и тяхното лице да грейне. Да бъде топло посред зима не само защото в печката горят дърва. Да имах керемиди, по-здрави катинари - щях да им ги дам. Но може би проблемът не е, че няма кой да дава, а че някой продължава да взима. Аз имам само моите думи и истории - иска ми се както в любимите ми книги да можех така да ги преплитам, че докато ги четеш, тревогите да отлитат, а светът да става по-хубав. Първо само наужким, в едно измислено време, а после да става ясно, че това време е тук и сега. Мисля си за всичките хора по селата, които от години не са получавали нищо по пощата. А в гардеробите им има кутии с десетки стари писма. Не ги познавам, а ми се иска и аз да им напиша писмо. Нямам адресите им, не знам чие име да сложа на плика. Но ги чувствам някакси близки - заедно сме в цялата тази бъркотия.

Иска ми се да им кажа - колкото и пъти да претършуват дома ви, няма да вземат стойността на вашия труд, няма да затрият вашата история. Ще има кой да помни и разказва. Няма да бъде сякаш вас никога не ви е имало. Ако ви е страх, че никой не ви е слушал внимателно през годините, споделете с мен. И аз обичам да получавам писма. Може би ще паднат керемидите, тухлите, ще се срутят основите на вашата къща. Но пък вие едва ли сте строили къщата заради нейните стени, под и таван - не, строили сте я заради всичките семейни щастия и мъки, които са се събрали измежду тях. Тях няма кой да ви ги вземе - може би вашите деца и внуци сега поставят основи някъде надалече. Но това пак са вашите основи, просто в друго време, в друг свят. Не е безсмислено да гредите, когато някой толкова упорито руши. Не се предавайте. Ако ви стане прекалено трудно, потърсете помощ. Аз ще вярвам, че ще има кой да откликне на вашата молба. Запълвайте всяка празнина, създавайте нови спомени, бъдете смели. Все си повтарям, че страха ходи само по мечките и продължавам. Наближава зима, но след нея ще дойде и пролет. Доброта, чест и надежда не се препродават на Руския пазар, тях не могат да ви вземат. Когато си мислите, че не ви е останало много, хванете се за тях и дръжте здраво. И аз няма да спя спокойно тази нощ. Насън ще водя битки, за които не ми достигат сили, пари и време наяве. Снегът ще се стопи, заедно с метала, кабелите и инструментите ще изчезнат и следите от непознати. Ще останем ние и нашата вяра. Ще бъде пролет и ще ухае на зюмбюли.

неделя, 11 октомври 2015 г.

Две бели сови и една надежда

Прибрах се на село на 17-ти август, точно четири години след като дядо си отиде. Четири години без дядо, повече от четири години, откакто се грижа за къщата и градината. Сякаш винаги са си били мои, толкова съм привикнала с всеки завой, счупен прозорец и заяждаща брава. И в същото време все едно вчера дядо цепеше дърва и палеше печката във винаги задимената кухня.

Отключих пътната врата, прекрачих прага и продължих напред без да влагам мисъл в действията си - ръцете ми сами вършееха. Качих се до къщи, оставих си чантите горе, да не ми изядат котките сиренето, пътьом посритах падналата мазилка в ъгъла и събрах някоя друга паяжина. Грабнах лейката, извадих маркучите - поливам, плевя, събирам паднали клони, ям по някоя къпина от съседите. Честно казано представях си, че ще е къде-къде по-драматично, преди два дена да ме няма и заварвах спукани тръби, наводнения и умрели мишелови на пътеката, а сега след повече от година си беше... спокойно. Вярно, че в копъра миришеше малко на мърша, ама иначе птичките още пееха, кълвачите се гонеха по орехите, тревата превземаше всичко, цветята клюмаха - позната история. Нищо, което седмица усилена работа не може да поправи. От някои цветя и следа няма останала, мазилката пада все по-усилено, покривът тече, дюшамето го ядат дървояди и май нямам останал здрав прозорец, ама някакси вече не се впечатлявам от такива неща. Водната лилия беше цъфнала насред троскота, а смокинята беше навързала толкова много плод! Повече отколкото коя и да е предишна година! Клоните на райската ябълка почти галеха земята, асмите приличаха на тъжни съсухрени старци, ама и те кретат, личи си, че са жилави. Откъснах един грозд, от това, с което дядо преди ни посрещаше - бяло, десертно. Някога гроздовете прекършваха филизите с тежестта си, сега няколкото зърна се губеха в шепата ми. Но все така сладко, с почти прозрачен цвят, на слънце грее.

Казват, че на село времето е спряло... Знаете ли, след като една година ме нямаше и погледнах Тюркмен с поне малко по-други очи, убедих се точно в противното. По металните врати на гробището не е останало място за нови некролози. На някогашните градини не им се вижда края, понеже оградите отдавна са ги окрали, а полските треви и тръни са превзели култивираното с години. Но все още баби и внуци се гонят на пътя, кравите още вдигат прахоляк сутрин и вечер, гущери се припичат на де що е останал камък от нечий дувар. Някой ще отиде за хляб с колело, по пътя ще се размине с баба, която отива на покупки със стара бебешка количка. Привечер ще се съберат да си поприказват, помълчат и най-вече почакат. Ех, толкова много очакване има по нашите земи. 

След като полях и пооплевих тук-таме, реших да се разходя из село, спомних си дядо как казваше, че ще отиде за хляб, да види малко свят. Не е ли странно, да се разходиш на село, за да видиш свят. А колко много свят може да побере едно малко село! Салон с високи тавани е напълнен до тавана с бали сено. Лястовици се стрелкат от локвата на пътя през счупения прозорец до ъгъла на стаята. Следващата къща е ремонтирана, с розова мазилка. На прозорците има решетки, нямат вид да са отваряни скоро. От местната кръчма мирише на цигари. Щастливо момиченце уверено дърпа юздите на кобила и ме пита дали има унивеситети по езда. В далечината някой реже дърва. В следващата градина тамън са извадили картофите. Розови цветове на хортензия се разливат по ометени плочки. Моите изсъхнаха, ама плочките поне ометох. Двама дядовци си говорят за сватбата на внучката, взела се с англичанче. Питат ме на кого съм. Казват ми, че прабаба ми ги е учила на четмо и писмо. А дядо бил добър човек, приятели били. Питат баба как е. Изчерпваме роднинските приказки, те замълчават за няколко секунди и после с осезаема доза подозрение питат: "Абе, ти кво правиш тука?" Дойдох да полея, отговарям. "Че откъде идваш?" Австралия. Отговорът ми беше посрещнат с порой от въпроси, представих си ги като любопитни ученици, разпитващи прабаба ми за света. Обяснявам, че не знам колко точно струва бензина в Австралия, а от другия край една баба смъмрва дядовците: "Пуснете го вече това момиче да мине, де, нека да стигне и до нас, и с нас да си поговори!" Повтарям разговора и с бабите, по мушамата започва да капе дъжд на едри капки. Бабите се мобилизират, отрепетирани действия - всяка чиния, плетка и баба беше прибрана, докато аз още умувах защо чак след като полях заваля.

Тръгнах към къщи, откъснах две шепи зелени орехи, дъжда ни се размина и реших да събера и нападалите лешници. Вече се стъмваше - седнах на плочките до кухнята и почнах да ги чупя с един камък от удобно падналия дувар наблизо. На два-три пъти се ударих през пръстите, които още след първия орех придобиха отровнозелен оттенък. Много обичам зелени орехи, нищо че са голяма занимавка, докато обелиш ядката. Не се бях досетила, че ще се прибирам тамън навреме за зелени орехи, така че беше приятна изненада. Толкова се бях съсредоточила в беленето им, за първи път, откакто си тръгнах от Австралия, умът ми беше празен и не мислех за нищо друго освен въпросните орехи. Те зелените орехи нали кръвно и всякакви други болежки лекуват, добавям в списъка и временно разсейване от мъка по отминали времена. 
Картината ми е подарък от Гергана Табакова, която изслуша моята история на живо. Повече от нейното прекрасно творчество може да разгледате тук.
 
Беля си аз орехи, щурците пеят, в далечината свети самотна улична лампа. Покрай мен изведнъж се чу плясъкът на крила, нещо като че ли излетя от дупката в покрива. Вдигнах глава и видях силуета на птицата точно когато прелиташе над съседската джанка. По-голяма от кукумявка, по-различна форма на крилата и най-вече - на фона на тъмносиньото небе - белееше. За секунда си помислих, че може да е забулена сова, ама не бързах да се радвам, каква ти забулена сова, идваща от моя таван. Малко се притесних да не е все пак кукумявка, понеже баба все разправя, че да ти свие кукумявка гнездо в къщата е на умряло и не че аз вярвам на такива работи, ама знаех, че баба ще ме пита какво има из село и ще се натъжи, ако й кажа за кукумявката. Обелих още един орех, а силен писък прекъсна серенадата на щурците. И то какъв писък! Стърже, реже и чупи тишината на малки парченца, а после и тях прави на прах. Огледах се - близо трябваше да е птицата. И тогава видях една от най-красивите гледки, разкривала се пред погледа ми някога.

На комина на съседската къща беше кацнала забулена сова - толкова светла, а небето зад нея толкова тъмно! Вдясно от комина светеше красив лунен полумесец, а вятърът леко поклащаше клоните на стария орех, който се беше надвесил над покрива и сякаш се опитваше да прегърне цялата тази красота. Беше вълшебен миг - само няколко секунди по-късно отново се чу пронизващ вик, втора сова излетя от моя покрив, направи рязък завой на около метър от мен и полетя към първата сова - двете заедно се отправиха към Дългъна - писъците им отекваха в нощта, а от дупката в покрива бавно паднаха няколко бели перца.

Аз си останах седнала на земята още малко - ослушвах се за совите и макар преди минути да бяха прелетели над мен, още бях леко подозрителна към цялата ситуация. Та аз от години си мечтая да видя бели сови. Сънувала съм ги не веднъж, разпитвала съм дядо дали е виждал. Толкова пъти са излитали от навеса до кухнята в сънищата ми. А сега бяха толкова близо, съвсем истински, бели с нежни пръски екрю, точно на моя таван! По-късно ги чух как се прибират, вдигнаха малко врява, падна едно парче мазилка, кротнаха се по изгрев слънце. На следващата вечер пак се срещнахме на пътеката към кухнята - тогава беше още светло и ги видях по-добре. Толкова красиви, толкова изящни - някакси хем изобщо не се връзват със селската атмосфера, хем е съвсем естествено да са точно там - на моя таван. Заедно със совите като че ли отлетя и поне малко от чувството ми за вина към занемареността на село - за мен изгнили дъски и дупка в покрива, за совите - врата към тяхното вкъщи. И така животът си продължава - никой не отваря входната врата, не мете и не полива - но совите може би още се прибират всяка вечер на моя таван. Сега къщата няма мен, но пък има бели сови. Което в моите очи е следващият най-добър вариант. Напоследък все се тревожа за нещо, унесена съм в грижите си, но срещата с моите сови, точно след като същата сутрин палехме свещи на гроба на дядо, ми донесе спокойствие. Някакси щом не само видях забулени сови, ами и за няколко седмици делихме един покрив, значи има как и другите ми желания да се сбъднат. Същата вечер заспах спокойна, в къщата нямаше усещане за празнота. Там бяхме ние - аз, две бели сови и една надежда.

петък, 9 октомври 2015 г.

Нашият последен ден

Скоро ще станат два месеца, откакто последно се събудих до теб - в 4 сутринта, за да си довърша доклада по пустинна екология. Ех, как ги оревах тея растения от род Sclerolaena, завалиите целите ги оглозват кенгурутата, като падне суша. Емоционална тема отвсякъде. Най-ниската ми оценка за цялата ми година в Австралия, междудругото. Сигурно защото тогава хич не ми беше до пустинна екология, пръстите ми по чудо пишеха разни там заучени фрази, докато те гледах как спиш. После и ти се събуди, поревахме си заедно, не помня какво закусихме, ти отиде на лекции, аз останах да си рева над пустинните растения.

Минах през къщата, която една година ми беше дом, казах чао на последния останал от моите съквартиранти, полях растенията, които бях насадила в задния двор няколко дни по-рано. Денят беше типично автралийски, топъл, слънчев, красив, ако беше всеки друг ден щеше да е щастливо безгрижен. Нали като за последно, всичко беше "по" - сълзите по-горчиви, прегръдките по-силни. Събрахме се да обядваме с приятели в университета, точно както всеки друг вторник. Само че на вас тамън ви беше свършила лекцията по опазване на околната среда, а на мен - визата. Носех ти зеленчукова супа от завчера, когато леко се залисахме с пропорциите и направихме две тенджери. Играхме на фризби, слънчеви лъчи през клоните на дърветата, дългите им сенки по зелената трева, а в сянката - насядали студенти. После с теб се качихме на колелетата си, бързахме да се приберем - аз по принцип все съм поне пет метра назад, ама този път водех - нали колкото по-бързо стигнем, толкова повече време ще имаме заедно. А ни бяха останали минути, така че всяка ми беше важна. Е, признавам, че по нанагорнището на моста ти с една ръка държеше кормилото, а с другата ме буташе мен. После ти все казваше да не гледам часовника, защото имаме време. И така имахме, имахме, до момента, в който нямахме. Много сълзи, прегръдки и целувки, ама все недостатъчно. 

В четири и половина трябваше да тръгваш за работа, взе си колелото, аз те изпратих на пътя. Гледах те през сълзи как се отдалечаваш, на два пъти се обърна да ме погледнеш и ти. Аз се прибрах в твоята стая, имах още час преди да тръгна към летището. Беше толкова странно да съм там без теб. Временно спрях да рева, за да ти довърша книжката с български рецепти, написах ти писмо и тръгнах. Нашият последен ден нямаше вкус на последен, а много ме е страх, че беше. От време на време някой ме пита защо спрях да пиша - не че нямам както да кажа, просто за мен блога беше (и е) средство да общувам с повече хора, да споделям, да разказвам. А сега ми се говори само с един човек, обаче той е на другия край на света. След малко ще се събуди. Ще се събуди без мен, а аз ще заспя без него. Той ще отиде на лекция по екофизиология, аз ще си рева в леглото и по някое време ще се унеса в кой знае какви сънища. Миналата вечер сънувах, че тамън сме сготвили и се бяха насъбрали много чинии, ти ги изми и ми беше едно хубаво - то вярно, че хич не обичам да мия чинии, ама и ти беше там.

Иначе тук в Шотландия животът си върви, търча по лекции, работя, боря се с някакви злободневни проблеми, вчера валя цял ден, днес слънцето се показа, листата започват да пожълтяват, случват се там разни неща, ама и да вали, и да не вали, на мен ми е сиво и мрачно. Записах се доброволец на сумати неща, ама колкото и да съм заета, пак за теб си мисля. Понякога ме заливат приливи на оптимизъм, то вероятно наистина накрая всичко ще е наред, ама сега съм просто толкова тъжна. Тук всичко ми се струва по-трудно, но ми се получават нещата някакси. Днес ме одобриха да правя проучвания за Кралското дружество за защита на птиците като част от дисертацията ми. Утре по план цял ден трябва да уча, дано да се унеса в четене, току виж изкарам един ден без рев. Не искам излишно да драматизирам, нито ми се слуша, че съм млада и глупава, а "в морето има още много риба" - тук обикновено отбелязвам, че уча екология и вероятно съм по-наясно от средностатистическия човек колко риба има в морето. Още си има хубави неща в живота, днес видях два фазана, една бекасина и една сърна. Понякога ми се иска да можех да избягам на село - там самотата не е толкова самотна. Сега капят орехите - някой ми тъпче през двора и ги събира, ще ги продаде за десетина лева килото на пазара. Ще се опитам да пиша повече - така както го усещам. Донесох си книги за четене, купих си няколко и от тук. Много ми хареса "Седем хайдути и едно магаре", разсмиваше ме, в моменти, когато ми се плачеше. Иска ми се да намеря някакво проникновение в цялата работа, да си оползотворя всичката самота, да излезе нещо хубаво от това, което сега толкова ми прилича на лошо. Нали "и всичко сиво бързо превръщам го в красиво" - имам на разположение всичките сиви нюанси на Шотландия, ще действам. И пак сляпо ще си вярвам - не знам имам ли причина, но пък знам, че не ми трябва такава, че нашият последен ден няма да е последен.