неделя, 22 ноември 2015 г.

Динени облози

Преди четири години по това време попълних документите си за кандидатстване в университета в Единбург. Имах невероятна реколта от репички. Написах мотивационното си писмо, завита с тежкия пухен юрган на село. Толкова много надежда, толкова много репички! Хубаво време беше - есен, като за последно. Понеже веднъж заминеш ли, кой знае какво ще се случи. Аз, поне, не знаех. Има някакъв чар в това невидение. Бях прекалено заета със събиране на орехи и правене на разсади, че да мисля за това, което ме очаква. Не помня да ме е било страх. Нямах някакви конкретни очаквания. Заминах с 23 килограма багаж, в който баща ми скришом беше сложил три коренчета иглика. 23 килограма багаж и много надежда. Не че знаех за какво по-точно, ама си се надявах. Че ще бъда щастлива и вдъхновена, че най-накрая ще имам възможност да направя всичките невероятни неща, за които се чувствах толкова готова. Че ще намеря истински приятели, че няма да съм сама. И така, мечка страх, мен не страх, заминах. Едновременно смела и наивна, прекалено доверчива, с проблясъци на разум. Иска ми се да можех пак да се почувствам така, поне за момент. Да си припомня колко бях сигурна, че ще продължа да се връщам, че всичко ще е наред. Да не знам, че три години по-късно ще се влюбя в някой, който не ме обича. Или не е готов да обича. И на село ми беше самотно, и селските неволи често си ги преглъщах през сълзи, ама друга самота беше тогава. Самота, в очакване на времето, когато вече няма да е толкова пусто. Днес самотата прилича повече на разруха след буря.

Исках да си спомня какъв беше животът преди да замина. Преди по цял ден неуспешно да те гонех от мислите си. Зачетох се в собствените си думи. Отдъхнах си, че макар и да се чувствам толкова променена, някои неща са си все същите. С теб или без теб. Още се усмихвам, като видя пътната врата на село. Още малко ме е страх, понеже не знам какво се случва там сега. Брат ми вече ме гледа от високо, ама още ме дразни от време на време и пак се цупим, караме и сдобряваме, нищо че уж се броим за пораснали. Още мечтая и се надявам, но не знам дали са полезни тези мои надежди. След още четири години сигурно ще разбера. Сега светът ми се струва по-страшен от преди. Понеже не мога да спра да се надявам. Че ще ме приемат в докторантската програма в Австралия. Че ще ти се изясни всичко, което ти е толкова мъгливо сега. Че пак ще сме ние. Че няма да се окажа пълен глупак. 

Мъчно ми е. И съм толкова тъжна. Животът ми не е това, което очаквах преди четири години. И по-добре, не харесвам предсказуеми неща. Но все пак, не очаквах, че ще плача толкова много, че липсата на само един човек ще прави целият ми свят толкова празен. Странно е. Знам, че не сме заедно, но аз съм с теб. Разбирам те, не съм ядосана, не мога да изпитвам каквото и да е негативно към теб. Защитавам те всеки път, когато някой понечи да каже лоша дума за теб. Понеже знам, че е правилното решение. За теб. За мен прилича повече на изпит. Още си пишем, вълнувам се за твоите приключения. След няколко седмици ще тръгнеш на пътешествие около Австралия - ти, един бус, един континент и над 1500 пчели за снимане. Мисля, че ще ти хареса. Надявам се да намериш каквото търсиш, да имаш време да мислиш и да си в мир с решенията си. Да си щастлив, нищо че е без мен. Нищо че после може да искаш да си щастлив с нея, вместо мен. Ще вярвам, че имам още много любов за раздаване, че каквото и да става, все ще ми остава и още обич. Ще вярвам, че винаги съм готова да обичам и, че някой ден някой ще ме обича също толкова много. 

Дотогава животът си върви, случват се и хубави, и лоши неща. Опитвам се да отделям повече време на това, което ми напомня коя съм. Пиша. Искам да си купя нов обектив. Ще кандидатствам за два месеца работа на терен хич да не още малко на Северния полюс. Случайно се запалих по идеята, после се сетих, че това ще е  възможно най-далече от теб.  Вълнувам се за докторантурата си, мечтая си да преподавам. Ще отглеждам зеленчуци с местно училище. Карам си бялото колело на слънчогледи, два пъти паднах. На работа се справям добре, продавам плодове и зеленчуци от една ферма наблизо. Щастлива съм да продавам ябълки, в които вярвам. Мъничко ми олеква, като си помисля такива неща - още вярвам в ябълки. А днес хората се редяха на опашка за същите натъртени ябълки. И докато зъзнехме тази сутрин, за няколко часа, с тези непознати, си вярвахме в ябълките заедно. Хубаво беше. Имам два важни доклада за писане и все пак пиша тук. Понеже като ми се завъртят думи в главата, не мирясвам, докато не ги подредя, както ми харесва. А и все повече ми харесва да пиша. Наум подреждам изречения и снимки, искам да напиша книга.

Колкото повече теб те няма, толкова повече се опитвам да намеря другаде радост. Колкото и да ми е мъчно. Градината и село още са ми първата любов, те поне ме чакат, плюс-минус няколко керемиди. И насред всичката ми болка, все пак се радвам, че усещам. Животът не е такъв, какъвто си го представях, но в него няма безразличие, монотонност, емоциите са силни. И някакси макар и на моменти доста тъжен, много жив го усещам този мой живот, а не бих искала нещо по-малко от това. Четири години по-късно списъците ми със задачи все още са с поне 34 точки. Чета книги, прекарвам часове в книжарници, уча, карам колело и ръся кестени по пътя. Намерих си нови любими български песни и автори. Спасявах се поне за няколко минути в нечии думи и мелодии, в красиви снимки, във вдъхновяващи личности. Искам да снимам, да пиша, пак да бягам из градината, докато остана без дъх. Да се почувствам жива и свободна. Да не ме е страх и да вярвам, че мога да направя всичко, което искам. Искам и аз да спасявам. С думи, снимки, както мога. Искам да стана от преподавателите, които грабват студентите и ги отнасят в един по-добър свят, в който всеки вярва, че може. Искам, като си тръгнат от моята лекция, по пътя към вкъщи да разберат, че този друг свят е тук и сега. Заедно с тематични принципи на екологията и опазването на околната среда, разбира се, но като че ли повече искам да правя студентите щастливи. Аз намерих и щастие, и спасение в знанието, възможностите, вдъхновението. В преподавателите, които се шегуваха, държава се човешки, но вярваха, че можем много. И ако някой сега ме пита каква искам да стана като порасна, бих отговорила разказвач на истории. Истории, в които вярвам, истории, които вдъхновяват и спасяват. 

Като че ли каквото и да ми се случва, все ми се иска да запазя мига, да му намеря подходящи думи и така той да не бъде забравен. Пусти еколози, все берем дерт за изчезващи неща. Докато бях в Австралия, рядко пишех тук. Но далеч не пишех по-малко. Зарадвах се, когато поиска да ти направя кутия за моите писма. Сложих й надпис "Кутия, пълна с щастливи спомени с горчив привкус, обич, надежда, свобода, далечни разстояния, наивност и още надежда. Не ме забравяй, Гери." На български, ти така и не разбра какво пише, каза, че ти харесва да не знаеш. Понякога ми се иска да можех да се промъкна в стаята ти и да си взема обратно кутията с всичките ми писма и картички. Да си взема обратно поне малко от себе си. После преглъщам и ти изпращам картичка по пощата, този път далеч по-кратка от преди, пожелавам ти лек път и много пчели. Отказвам се от крадливите си пориви, твои са си все пак. Чудя се дали отваряш моята кутия. Вътре има и едно писмо на български, написах го отдавна, още бяхме на един и същи континент. Заръчах ти, ако аз не ти го преведа някой ден, да разбереш по някакъв начин какво пише. Може би ще забравиш, животът ще те унесе - и теб, и мен. Но може да стане и иначе, да има повод да ти го прочета. Още тогава знаех, че няма да е лесно и, че ще ми е мъчно, знаех, че ти не си напълно с мен. И все пак на гърба на последната страница се обзаложих с теб, че накрая всичко ще е наред и някой ден ще се смеем на това писмо заедно. Залогът е сериозен - една диня. Тогава ти беше наранен от предишна връзка, ако питаш мен направо страхлив, да не вземеш да се влюбиш в мен, а аз си бях наумила, че ще съм смела и няма да сдържам нищо, че ще усетя всичко и, че макар и на теб да не ти се вярва сега, има вероятност аз да съм права. След някоя друга година ще видим от кого ще е динята. И това ми е утеха, който и да спечели облога, поне ще има диня, което ще направи нещата или малко по-лоши, или много по-хубави. Ама да е сладка и със семки, иначе не се брои.

неделя, 1 ноември 2015 г.

Живот като на кино

След досадно трудна, студена и дъждовна седмица, изреждаща всичко, което ми се е случило, раздразнено отбелязах, че в Австралия нямах такива проблеми. Съквартирантките ми ме смъмриха, че годината ми в Австралия не е "истинският живот", това тук в Шотландия обаче е. Веднага заех защитна позиция, готова да премина в нападение, ако още нещо опрекне истиността на моята австралийска година. Често чувам "такъв е животът", като се случи нещо тъжно или лошо. Аз в "такъв" живот предпочитам да не вярвам, нали за да не е баш "такъв", някой трябва да го поиска друг, различен, по-добър. 

Тук не съм разказвала много за изминалата година, понякога ми беше неудобно. Знам, че е моят блог, но не ми се струваше съвсем честно докато един бере душа, аз да разказвам как бера водорасли от Големия бариерен риф за проект в университета. Пък колкото и просто и обикновено да се опитам да го опиша, пак звучи малко в стил: "И това в кой филм?" Ейй, и къде се запознахте? Ами в една тропическа гора. Ти как си иначе? Добре, тамън се прибрах от Нова Зеландия. И къде другаде беше? Няколко минути по-късно бивам прекъсната с "Ей, ама наистина ли?" Да бе, и на мен понякога ми е трудно да повярвам. Особено сега, когато вече е свършило. Миналата седмица разглеждах изложба на марки в един музей - почти всички илюстрации към австралийските ми бяха познати. Не беше просто еди-кой-си национален парк, а мястото, където спасихме бухал, спахме три дни на палатка, от които тамън три ни валя дъжд. Влажна тропическа гора отвсякъде. Едната вечер аз бях разстроена, с теб си говорихме в палатката, като чу стъпките на приятелите ни, ти побърза да ме целунеш, преди те да се върнат. Иначе отвън дъждът си капеше по същите папратови палми като от картинката на марката. Днес пък видях във фейсбук, че момичето, което сега живее в "моята" стая, я предлага под наем за ваканцията, сложила е снимки на къщата, терасата, градината отзад. Сякаш не беше толкова отдавна, когато аз бързо се качвах по стълбите и поздравявах всички в хола. Хвърлях си чантата на дивана и си разказвахме кой какво е правил през деня. Пък не беше и толкова отдавна, когато една от съквартирантките ми се провикна никой да не ходи на терасата, понеже видите ли, аз имах среща. Чушки бюрек, млечна салата, кодрит кадир и теб - пълна програма. 

Замисля ли се за Австралия, само въздишам. Ех. Става ми мъчно някой като ме пита как беше в Австралия. Защото, разбирате ли, беше. Вече не е. Дори когато още бях там, от време на време се спирах, да се почудя как така на мен ми се случват такива работи. Не че всичко беше перфектно, но беше толкова истинско! А и някакси се нареждаха нещата. Малко в стил "абе, не знам как точно стигнах до тук, ама ми харесва, така че ще остана". Поне докато не ми изтече визата. Странно е. Знам, че аз си тръгнах, ама не мога да спра да се чувствам сякаш ти мен изостави. През последните три месеца съм изревала хич да не един малък язовир, не че не са се случвали и хубави неща, но не ми се струват толкова хубави, когато не мога да ти разкажа за тях. Та така, Австралията си беше живот като на кино. Филм по истински случай. Случи се на мен, на теб, на нашите приятели. През тропически гори, пустини, каменни хълмове, прииждащи реки, с много папагали, високи евкалипти, някакви паяци, дето тебе те вълнуват, а аз само се радвам на вълнението ти. Писане на доклади нощта преди да трябва да ги предам. И после да имам най-високата оценка от курса?! Нали ви казвам, че някакси се получаваха нещата. Обедите ни на поляната пред университета, обсипаните с лилави цветове от джакаранда брегове на езерото в кампуса. През впечатляващите гмуркания с хиляди риби, снимане на диви коали и разходки по красиви места до не по-малко впечатляващи вечери с приятели, когато се смеехме до късно и просто ни беше толкова хубаво.

Иска ми се да вярвам, че филмът не е свършил. Досадна рекламна пауза. Или както когато телевизорът почне да бръмчи, появяват се сиви и черни линии, ама като го удариш два-три пъти картината се връща. То ако не друго, аз понякога наистина се чувствам, че някой ме удря, ама повече от два-три пъти. И все пак си чакам цветовете да се върнат. Работя по въпроса, не само чакам. Есента е красива, нищо че три дена не спря да вали. Още няма 11 сутринта, а вече съм изяла три филии със сирене и един пакет бисквити. Нервно изпих чая си и честно казано се чудя какво да правя и гледам часовника. Нали знаете по филмите, като дойде най-интересният момент, и баш тогава някой ще почне да ви предлага уникален прах за пране. И минута по минута проверявате дали са свършили рекламите, ама сега са пуснали верото - една капка за 100 чинии стига. Будна съм от 5 и половина, спорно е колко съм спала. Сънувах, че съм на село и бързам да хвана рейса, ама е супер важно първо да прибера прането и затова пращам баба да тича напред да загълвика кондуктора, докато аз си свърша задачите. То миналата зима някой беше отмъкнал всичката тел, ама нищо, аз още си простирам насън.

Реших да пиша, сега не мога да си впрегна мислите в учене. Изтръпвам всеки път, като видя, че някой е на линия в скайп. Още не си ти. Ама трябва вече да наближава, когато ще ми се обадиш, за да ми кажеш дали искаш да дойда при теб през зимната ми ваканция. В петък ми беше толкова мъчно, имах чувството, че няма да ме искаш. Вчера пак глупаво и наивно си вярвах и се надявах. Днес - не знам, на приливи и отливи. Хем искам да знам, хем ме е страх от това, което ще науча. Бързам да приключа с писането, преди да си се обадил, ама пък после както друго да правя, докато чакам. Наум съм разиграла и двата сценария, имам шише вода и пакет носни кърпички до мен. Чувствам се като пред изпит, ама по-притеснена, за изпит поне мога да се подготвя. А сега не знам какво точно да очаквам. Цял ден ту нервно се усмихвам, ту ми идва отсега да ревна. Ех. И това ми дойде на главата! Вчера си представях колко бих била щастлива или нещастна, щях да си правя списък с нещата, които ме радват в Шотландия, ей така за предварителна утеха. Измих чиниите, изметох си стаята, и аз не знам за какво се стягам.

Ех, живот като на кино. И скоро ще разбера този епизод дали ще е от щастливите.

Няколко часа по-късно: един пакет салфетки не беше достатъчен.