сряда, 14 септември 2016 г.

За селата в черно и бяло



Посветено на всички места, които привидно пазят повече спомени, отколкото бъдеще; където боята се лющи, дървото сивее от старост, а покривите се сгромолясват - местата, на които черно-бялата гама уж е по мярка, но все пак остава и нещо недоизказано. За местата, които не са спрели да съществуват, просто чакат някой да се върне. Следва продължение в цвят.


За пътните врати, които са достатъчно високи, че да ти дават чувство за сигурност, но и достатъчно ниски, че да можеш да ги прескочиш, като си забравиш ключовете.  За вечерите, когато щъркелите изтракват за лека нощ, луната свети, някой притичва да заключи, а измежду чемширите шумолят таралежи.


За местата, където всичко е "с чалъм" - отключването на вратата е елегантна комбинация от повдигане нагоре, бутане надясно, завъртане на ключа под определен ъгъл и произволно дърпане във всички посоки, понеже вече ситуацията не ви се струва толкова очарователна. За привързаността към онази круша, слива или череша от детството, за тревогите, че ще ти порасЗа привързаността към онази круша, слива или череша от детството, за тревогите, че ще ти порасне диня или череша в корема, но и за възможността да продължиш и да гледаш напред - може би скоро някой друг ще бере дерт как ще бяга, барабар с бостана, дето му е в корема, а ти ще се усмихваш отстрани. 

Няколко години по-рано:
 - Дядо, а старата череша като изсъхне, ти какво ще правиш?
 - Е, кат изсъхне, друга ще насадя.
 - Е да, ама тя докато порасне...
 - То и тея бяха малки кат ги садих преди 30 години!

Старата череша изсъхна, дънера изгни и целият скелет на отминали лета, компоти и плюене на семки се строполи насред двора. Младите череши, които дядо насади, ги изгризаха зайци преди няколко зими (а аз после грижовно им мазах раните с кравешки изпражнения - да живее интернетът и идеите, които не успяват, ама все пак трябва да се пробват).  На няколко метра от сухия дънер на старата череша сега растат три нови, а от няколко пролети насам, дори успяваме да лапнем по някоя череша. Старият дънер с годините се вписа в картината - котката Мая си остри ноктите на него, кълвачи тропат рано сутрин, а изпод кората живеят стотици мравки и разни други насекоми. Това лято ми казаха "Ейй, много хубав дънер! Да не го махаш - така както си стоят клоните по земята, може да си играеш на прескачане!" За мъжете на по над 80, на които още им минават мисли за игри на прескачане през главата. 


"Дръвника" - струваше ми се толкова голямо това място, като бях малка! Естествено част от чара идваше и от това, че на децата все им казваха да не се навъртат около дръвника - все пак хвърчат трески, брадви, глави на кокошки. Но малко по малко си извоюваш време на дръвника - за дървените лодки, издълбани със стари джобни ножчета, за първия път, когато ти дадоха да замахнеш с брадва. Сега дръвникът ми се струва толкова малък - това величествено място от детството днес е парче дърво с дължина малко над метър. И все пак, лешниците са по-вкусни, ако им чупиш черупките на дръвника, а да се провикнеш "На дръвника съъъъм!", когато някой те търси, веднага те кара да се чувстваш готин. Каквото и да правиш, го правиш на дръвника, а в самодоволството си забравяш, че вече няма кой да ти забранява да си на дръвника.


За катмите, огъня и навеса, за надеждата, че къща, в която се правят катми поне веднъж годишно, не е изоставена къща. За навесите, където може да намериш всичко, понякога дори това, което търсиш. За местата, които биват ограбени първи, след като си тръгнеш. За мотиките, брадвите и медните пръскачки, за които преди не и подозираше, че са достатъчно ценни, че да бъдат откраднати.


За каруците, които отдавна не пеят, но може би все още имат какво да ни кажат. За покривите, които някога ще ремонтираш.


За чекмеджетата, които се отварят трудно, с чалъм. За старите монети, тефтерите със записки за бременни зайкини и разнообразните предмети, чието предназначение не ти е съвсем ясно.


За порасването - може би някъде там около момента, когато спираш да роптиш срещу спането следобед (все пак има толкова дънери за прескачане и лодки за дълбане!) и започваш да питаш: "А кога ще спим?", след като си наскубал цял куп троскот. За всички цветя, които изсъхнаха, за всички луковици, които садиш наесен, но чиито цветове не виждаш напролет. За цветята, които все пак оцеляват и без теб.


За сандъците, които миришат на спомени и нафталин - нечий чииз, мечти и начало. За всички предмети, които са били нечие бъдеще, които са били пазени "за нови", а ние сега им се радваме, че са "стари".


За косите, пълни с паяжини, клечки и лепки, старите рокли и изморените усмивки.


За асмите, които сега нямат грозде, но пък понякога имат някой, който ще попита: "Како, искаш ли да ти прочета стихотворение?" За всичките пъти, когато ще си тръгнеш, но без драма и патетизъм, понеже знаеш, че пак ще се върнеш. Следва продължение в цвят.

11 коментара:

  1. Ех дете .... ти ще имаш най-прекрасните спомени за своето детство ... и повярвай ми ... ще са цветни!
    Върна ме в детството и мен! Просълзи ме ...
    Обичам да те чета ... жива и здрава да си!

    ОтговорИзтриване
  2. Вълшебно! Благодаря от цялото си сърце!

    ОтговорИзтриване
  3. Имаш невероятен талант! Благодаря и аз!

    ОтговорИзтриване
  4. Прекрасно написано! Затрогващо и мило!!!





    ОтговорИзтриване
  5. Надявам се да намирам винаги по нещо тук, което да ми топли душата!Поздрави!

    ОтговорИзтриване
  6. Жива и здрава да си! Пази се, безценна :)

    ОтговорИзтриване
  7. Днес тъгувах за моето село, Зимница, и моята мила баба Димка, и изведнъж се сетих за твоят блог...намерих точно това от което имах нужда. Благодаря ти от сърце! Не спирай никога да пишеш. Поздрави от САЩ, Мира Костадинова.

    ОтговорИзтриване