неделя, 30 октомври 2016 г.

Австралийски моменти: част първа



В Канбера най-накрая дойде пролетта - вече две сутрини подред няма слана, слънцето пече толкова силно, че и да ти е криво, ще ти се стопли душата, а птичките, за чието поведение събирам данни, вече гледат малки. Е, точно сега са най-уязвими и половината от малките ги изяждат змии и врани, ама иначе си е направо поетично. След 5 дни отново си тръгвам от Австралия - е, ако не друго, поне не е толкова драматично, колкото първия път. Липсват ми силните емоции, а безразличието, което понякога улавям у себе си, ме плаши, но все пак на ден се случват поне по девет прекрасни неща. Имам много поводи за радост - повечето са работни, което ме кара понякога да гледам съмнително на начина си на живот (или "абе аз личен живот имам ли, нямам ли"), но пък аз всичките си задачи си ги приемам лично, за добро или лошо.




Три месеца преследвах малки пойни птички - научих повече за тях, отколкото за хората, които срещнах тук в Канбера. Не предполагах колко са сложни взаимоотношенията им - едно птиче общество с кавги, сдобрявания, изневери, подаръци и танци, самотни майки, бащи отглеждащи чужди деца, без да подозират. Щастлива съм, че имах тези три месеца и си тръгвам благодарна и вдъхновена. Може би задобрявам в напускането на места, където живея временно. Или в живеенето в настоящето, така звучи по-добре :). Има особен чар в това нещо да приключи тъкмо когато е най-хубаво. Тамън се почувствах уверена в работата си, научих се как да ги разпознавам всичките птички (става въпрос за различни индивиди от един и същи вид, така че на пръв поглед всичките са еднакви), сприятелих се с колегите си... и малките се измътиха, сезонът на ухажването приключи! С работата ми в Единбург пак беше така, ама там работех във фермерски магазин, та тамън ги научих всичките сортове картофи, запомних имената на редовните клиенти... и стана време и от там да си тръгвам. Предишното ми заминаване от Австралия също съвпадна с моментите, когато бях най-щастлива там, но в него по-трудно намирам чар, още ми е мъчно за всичко, което вече не е.



Не съм голям фен на началата - несигурна работа, обикновено имам големи очаквания, лесно се вълнувам и вече съм била достатъчно разочарована, че да подхождам леко съмнително. И все пак, отдъхвам си, че все още съм повече обнадеждена, отколкото съмнителна; повече вдъхновена и нетърпелива за действие, отколкото боязлива. Уж не съм фен на началата, а активно събирам колекция от такива! И с всяко ново начало, започвам да се улавям с душа поне една идея по-лека, по-благодарна, понякога дори търпелива и вярваща, че има време за всичко, но повече нетърпелива и гонеща мечтите, по възможност всичките едновременно. И точно в преследването на мечтите границите между различните държави, началата и краищата се размиват, аз си спестявам излишния драматизъм и правя опити да не взимам всичко толкова насериозно. Понеже макар и на мен да ми се струват като различни животи ("българския", "шотландския", "австралийския", "научния", "селския"), всъщност всичките са си мои и дори не чак толкова различни - аз както садя домати, така и кандидатствам за научно финансиране - шансовете са срещу мен, я поникне, я не; я ме одобрят, я не - но ще опитам и още как! А покрай всичките опити, заедно с неизбежните разочарования и неуспехи, събирам толкова много красиви и щастливи моменти! Предишните "австралийски моменти" така и не ги описах, а сега ми се иска да мисля повече за настоящето, така че на дневен ред са моментите от Австралия, втори дубъл!

1. Отредиха ми бюро в офиса на докторантите, нищо че аз бях асистент. За първи път казвах, че отивам "в офиса"! Налепих си красиви илюстрации на птици по таблото, домъкнах някоя друга книга и често оставах там до късно - четяща, пишеща, "работеща"! След като всички останали си тръгнат, понякога си пусках силно музика и щастлива пишех доклад след доклад - изморена, но и доволна, че работя към мечтите!



2. Понякога докато с шефката ми си разказвахме коя птица какво направила (Оро напусна Або, нанесе се в територията на Бма, събра се със Сонар, Бма изгони Оро, Сонар се събра с Бом от съседната територия!), за момент се споглеждахме развеселени - често работата ни беше извисена форма на гледането на сапунени опери, ама с главни герои фейски орехчета :).

3. Липсваше ми да се смея от сърце, да ми е леко на душата! В работата на терен, измежду гоненето на фейски орехчета и воденето на записки имаше много забавни моменти - като наближеше 10 обикновено и аз, и шефката почвахме да мислим повече за ядене, отколкото за фейски орехчета, та спирахме за кратка почивка - много бисквити и много смях!

4. Студена съботна утрин - с шефката сме се отправили към териториите на фейските орехчета. Няма никой друг наоколо, съботно време, хората спят! Както си вървим и обсъждаме какво ще правим в неделя (почивен ден и за нас!), изведнъж млъкваме - от отсрещния висок храст банксия излиза ято от седем големи черни жълтоопашати папагали! Писъците им пронизват и тишината, и студа, аз подскочих два-три пъти от радост, гледахме ги, докато се изгубиха от погледа ни, и продължихме към фейските орехчета.



5. Наред с фейските орехчета и черните папагали, покрай работата на терен се нагледахме и на папагали ганг-ганг, на пардалоти - определено едни от любимите ми птички - толкова малки и деликатни, все едно някой ги е изрисувал. Последният ни ден на терен ги видяхме да носят дълги треви към подземен тунел, там е гнездото! Освен пардалотите, често виждахме и "silvereyes" - малка пойна птичка, цялата жълто-зелена с ясно очертан бял кръг около очите - птичките се сливаха с цветовете на нацъфтелите в жълто акации и отдалече излеждаше сякаш шават само няколко чифта бели очи :). Сините мухоловки често ми приличаха на мъжки фейски орехчета, особено когато половин час чакаме някой мъжки да дойде да танцува пред женската и толкова ми се иска някой да дойде, че при вида на синьото в мухоловката, неволно подскачам. Понякога чувахме кукувици, а веднъж дори и я видяхме кукувицата - не прилича на нашенските, с оранжев корем и сиви пера на бели точки.



6. На палатка до морето - цяла нощ не успях да заспя, морето беше бурно, а към 4 сутринта от евкалиптовата гора наблизо запяха птици лира - мъжките имат дълги извити пера на опашката, които трептят по особен начин, известяващ женските, че са наблизо - песента им е красива и придружена с танц - понякога мъжките се люлеят на лиани! Слушах, слушах, не издържах и излязох да ги търся. Слънцето тамън изгряваше, в далечината измежду вълните се виждаха китове, а една женска птица лира пробяга покрай мен - може би към мъжкия, който цяла сутрин й пее. Беше достатъчно красиво, че за момент да повярвам, че моят вагабондски живот си струва.

4 коментара:

  1. Ах, Гери, ти и твоя вагабонтски живот :)

    ОтговорИзтриване
  2. Вдъхновяваща както винаги :) Много малко млади хора биха се трогнали от птичи танц или препърхване.Радвам се, че споделяш.Така и ние се докосваме до твоите места, емоции и мечти.Дерзай :)

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря за красотата, която споделяш с нас!
    Ти си прекрасна!
    Успех!

    ОтговорИзтриване
  4. Толкова е хубаво да "скиташ"!

    ОтговорИзтриване