събота, 25 март 2017 г.

По името ще ме познаеш


От няколко години живея и работя в чужбина. Наскоро примъкнах две нашенски черги към Единбург, редовно обяснявам на летищните проверки защо съм се награбила с локум, но иначе като цяло моята България си е в България – сред семейството ми, на село, в миговете, когато слънцето пече, въздухът е прашен, а аз се ядосвам, че съм случила на развален катък. От време на време чувам български по тукашните улици, но не съм полагала специални усилия да се запознавам с българи – през годините така и не завързах стойностни приятелства с българи в чужбина. Не че тичам в другата посока,  като чуя „Еее, пак са вдигнали цената на лютеницата!“ в магазина, просто така се случи. Измежду биолозите и еколозите в университета нямаше българи, измежду колегите ми – също. Понякога минават дни без да кажа и дума на български, но често си пея „Все към мен, все към мен, все към мене тичай, къщите събаряй, над улиците прелети!“, докато карам колело. Колегите ми носят мартеници, а кажи-речи всички знаят, че съм от България – имам солиден запас от истории за планини, села, традиции и суеверия. Макар да не търся изрично „българското“ в Шотландия, наскоро се усетих, че и аз имам своята версия на обикаляне от магазин на магазин в търсене на български продукти или събирания с „нашенци“.

понеделник, 20 март 2017 г.

За селата в цвят


Черно-белите истории вече ги разказах, пък и от тях всеки има по много – спомени за всичко което селата бяха, а вече не са, навеси с посивели дъски, хора с посивели коси, носталгия и монотонност. Между черното и бялото обаче все още има много цвят – шарени престилки, червени лалета, сини манти, зачервени и напукани бузи, зелени морави (пък било то от троскот!). Цветните истории далеч не са толкова патетични, дори са си направо обикновени – за нещата, които се случват на село всеки ден, просто рядко стигат до снимки и думи.

сряда, 1 март 2017 г.

Разни учени, разни идеали


Представете си един учен. Има ли бяла манта, очила, леко налудничав поглед? Сега си представете още един – нисък, с непропорционално голяма раница, ходи по терлици, по цял ден пише разни кодове и от време на време гони птички. Или елегантна дама, с далеч по малко ликета по дрехите от предишния учен, която спокойно и последователно говори за генетика, а после се прибира вкъщи и танцува с трите си деца. Още една, която пристига запъхтяна, слиза от колелото си, изтърсква мокрите си дрехи (пусто шотландско време!) и започва въодушевено да разказва за своята научна работа пред пълна зала с хора. Може би онзи първият учен с мантата ви изглежда най-правдоподобен, но другите са далеч не по-малко истински – този с ликетата обикновено съм аз. 

събота, 11 февруари 2017 г.

За малкия свят и големите хора

Светът понякога е неудобно голям – близки, мечти и приятели отдавна не са на един хвърлей разстояние – по-скоро морета, океани, континенти. От теб има пръснато по малко (или много) по целия свят – съмнително е дали изобщо някога ще се събереш целия. Винаги по нещо ще липсва, а толкова много мечти ще изглеждат невъзможни – поради недостиг на време, сили, пари. Лесно е да се чувстваш малък в този ни голям свят – толкова много места никога няма да посетиш, на толкова много места никога няма да се върнеш. Толкова много животи ще изживееш само в мечтите си, понеже на живо просто не е имало как да се случат. За мен си остава една от мистериите на живота да знаеш кога да се примириш и кога да продължиш да действаш смело – макар и подкрепен само от едната надежда. И макар да съм си патила от моята наивност и сляпа вяра, реших, че искам живот, в който хората са големи, а светът малък. Реших, че такъв живот е възможен, пък ако не друго, да се опитам да го постигна ще ми отива – където и по света да отида, традиционно нося поне по две дини под една мишница – ту заради неочаквано добра реколта от дини, ту заради все тъй големи мераци за всичко, ако може веднага.