събота, 11 февруари 2017 г.

За малкия свят и големите хора

Светът понякога е неудобно голям – близки, мечти и приятели отдавна не са на един хвърлей разстояние – по-скоро морета, океани, континенти. От теб има пръснато по малко (или много) по целия свят – съмнително е дали изобщо някога ще се събереш целия. Винаги по нещо ще липсва, а толкова много мечти ще изглеждат невъзможни – поради недостиг на време, сили, пари. Лесно е да се чувстваш малък в този ни голям свят – толкова много места никога няма да посетиш, на толкова много места никога няма да се върнеш. Толкова много животи ще изживееш само в мечтите си, понеже на живо просто не е имало как да се случат. За мен си остава една от мистериите на живота да знаеш кога да се примириш и кога да продължиш да действаш смело – макар и подкрепен само от едната надежда. И макар да съм си патила от моята наивност и сляпа вяра, реших, че искам живот, в който хората са големи, а светът малък. Реших, че такъв живот е възможен, пък ако не друго, да се опитам да го постигна ще ми отива – където и по света да отида, традиционно нося поне по две дини под една мишница – ту заради неочаквано добра реколта от дини, ту заради все тъй големи мераци за всичко, ако може веднага.
В края на 2016-та пътувах по маршрута Австралия – България – Единбург – България – Единбург и измежду всичките самолети, влакове и автобуси прочетох „Три ябълки паднаха от небето“ от Нарине Абгарян. Точно там си харесах изречението: „светът е малък, а ние сме големи, макар и от глупост цял живот да смятаме, че е обратното“. Днес колкото сме и свързани (електронно, душевно, кой както си го усеща), толкова сме и разделени – от презокеански разстояния, но още повече от малки кръгозори, тесни обятия и предразсъдъци към чуждото, новото, различното. 


Аз, например, често деля живота си на академичен и селски, български и чужбински, а общото между тях все си остава само аз, тичаща нанякъде с прекалено много чанти, от които според случая се ръсят домати/авокадота/научни статии. Покрай изречението за малкия свят и големите хора, обаче, се замислих, че може би точно в това ни търчане и разпокъсване между много мечти, места и хора, се крие чарът на днешното време. Можем да бъдем учени от село, българи в Шотландия, икономисти, които правят картички, цветари, които реставрират стари къщи и мебели, тинейджъри, които гледат страшно и си правят селфита, но иначе се грижат за болната си баба. Може никога да не пътувате надалече, или пък рядко да се задържате на едно място, да трябва често да обяснявате кой сте, откъде сте и какво правите тук, или пък да сте се унесли в рутина, където всичко ви е познато, ама то и това си има своите недостатъци. По-страшно от опасностите зад ъгъла (пък пусти свят голям, изобилства от ъгли!) на мен ми се струва това твоят личен свят да е малък. 

Като се прибирам в България, винаги минавам на проверка – напълняла ли съм, отслабнала ли съм, говоря ли български с акцент, изобщо българка ли съм си още. В чужбина рядко ме проверяват дали съм се върнала особено побългарена, аз съм си аз, хората са си хора. А колкото по-големи стават мечтите и кръгозорите, толкова по-малък става светът.

Материалът беше първо публикуван в "Момичетата от града", където сега пише и едно момиче от село :).

1 коментар:

  1. Не ми се струва честно, Гери, за едни постове в блога ти да има коментари, а за други - не. При това, гледам, феновете ти са духовно издигнати, би трябвало да оценят и този ти пост подобаващо, другите без коментар - също. Ще ми се един ден да седна и от сутринта до вечерта да пиша на всеки пост "Браво, Гери, страхотна си!", защото е вярно.
    Някой/я беше писал коментар на друг пост, че си естествен антидепресант. И това е вярно, също като антидепресантите на хапчета има пристрастяване, но разликата е, че няма отрицателни последствия, а тъкмо обратното.
    И накрая си присвоявам правото от името на всички, четящи блога ти, да ти кажа, че те обичаме, обичаме те, каквато си, а ти си фантастична, само да можеше да се погледнеш отстрани!

    ОтговорИзтриване